Определение № 2297 от 13.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 345/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от С. К. К. - ответник в производството, подадена чрез пълномощник адв.Ю. Д., срещу въззивно решение № 98 от 08.06.2022 г. по в. гр. д. № 34/2022 г. на ОС- Кюстендил, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, искане да се отмени и спорът да се реши от касационния съд. В изложението по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди наличие на основание за допускане касационното обжалване по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, също се сочи че решението е очевидна неправилно. Насрещната странa - ищец в производството М. А. А., не е взел становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение от 22.10.2021г. по гр.д.№692/2020г.на Районен съд – Дупница, в частта, в която съдът е отхвърлил като неоснователно предявеното от С. К. К. срещу М. А. А. възражение за заплащане на извършени подобрения на стойност 3 800 лева и право на задържане на имота до заплащането им, и е прекратено производството по делото в тази част, и е потвърдено същото решение, в останалата част, а това е частта, с която е осъдена ответницата С. К. К. да предаде на ищеца М. А. А. владението върху самостоятелен обект с идентификатор ***** по КККР на [населено място] баня, одобрени със заповед № РД-18-15/19.02.2008г. на ИД на АГКК, с административен адрес: [населено място] баня, [улица], представляващ първи жилищен етаж, находящ се в сграда № 1, разположена в ПИ с идентификатор ***, с площ на етажа 91.26 кв.м., с прилежащи части: мазе №2, с площ от 13.86 кв.м.; 1/2 ид.ч. от мазе №1, 41.185 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж. Въззивният съд е приел за установена същата фактическа обстановка по делото, както първоинстанционния съд, видно от която, ищецът е син на ответницата, а спорното жилище е било семейно такова на родителите на ищеца, и при прекратяване на брака на родителите му с влязло в сила решение по гр.д.№ 374/2005г. по описа на ДнРС, упражняването на родителските права по отношение на М. А. А. е било предоставено на бащата, а упражняването на родителските права по отношение на другото дете от брака – К. А. А., [дата на раждане] е било предоставено на майката, на която, при условията на чл.107 ал.1 и ал.3 от СК (отм.) е било предоставено ползването на семейното жилище, за което е прието, че принадлежи на бащата и на негови близки, а именно първи жилищен етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място] баня, [улица]. В последствие, бащата А. А. е продал на сина си – ищеца М. А., този свой жилищен имот във формата на нотариален акт № 113 том II, peг.№ 4552 дело №278/17.11.2017г. на нотариус А. Р., с район на действие ДнРС, вече с присъединен идентификатор ***** по КК и КР на [населено място] баня, представляващ първи жилищен етаж, находящ се в сграда №1, разположена в ПИ с идентификатор ***, с площ на етажа 91.26 кв.м., с прилежащи части: мазе №2, с площ от 13.86 кв.м.; 1/2 ид. част от мазе №1, 41.185 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, както и самостоятелен обект с идентификатор ***** по КК и КР на [населено място] баня, в същия поземлен имот, намиращ се в сграда №1, разположена в ПИ с идентификатор *** и представляващ гараж №2, с площ от 17.90 кв.м., прилежащи части 7.732% идеални части от общите части на сградата и правото на строеж. Установено е, че отношенията между страните по делото са крайно влошени и след сделката между ищеца и баща му, са водени други съдебни спорове между тях. С влязло в сила решение от 28.06.2018 г. по гр.д.№ 88/2018 г. на ДнРС, е отхвърлен предявен от С. К. К. срещу М. А. А. иск за признаване за установено, че ответникът не е собственик на 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект с идентификатор ***** (първи жилищен етаж от сградата) и 1/2 ид.ч. от самостоятелен обект с идентификатор ***** (гараж № 2). С влязло в сила решение от 27.09.2019 г. по гр.д.№ 1625/2018 г. на ДнРС, е признато за установено по отношение на С. К. К., че М. А. А. е собственик на основание покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 113 том ІІ рег.№ 4552 дело №278/17.11.2017 г. на нотариус А. Р., на самостоятелен обект с идентификатор **** по КК и КР на [населено място] баня, одобрени със заповед №РД-18-15/19.02.2008г. на изп.д. на АГКК с административен адрес: [населено място] баня, [улица], представляващ процесния първи жилищен етаж, ведно с прилежащите мазета и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, като е отхвърлен иска в частта за осъждане на ответницата да предаде на ищеца владението върху описания имот, който отхвърлителен диспозитив е мотивиран с констатацията, че ответницата към онзи момент е ползвала на валидно правно основание жилището, доколкото братът на ищеца К. А. още не бил навършил пълнолетие. По настоящето дело е прието, че иск по чл.108 от ЗС е основан на твърдението, че К. А. е навършил пълнолетие, с което упражняването на родителските права по отношение на него се е прекратило, и е отпаднало правното основание майката С. К. да продължи да живее в собствения на ищеца жилищен етаж. Установено е, че К. А. е навършил пълнолетие на 09.03.2020 г. От показанията на разпитаните в първоинстанционното производство свидетели е установено, че процесния етаж е бил изграден на етап груб строеж през 1992 г.-1993 г., но във всички случаи преди сключването на гражданския брак между А. А. и ответницата К. (сключен на 09.10.1994 г.), и че ответницата не е допускала ищеца в имота, като заявявала, че къщата е нейна, тя я е строила с баща си. Ответницата К. не оспорва, че продължава да обитава жилищния имот и отказва да го отстъпи на ищеца, но възразява, че с бракоразводното решение й е било предоставено безсрочно право на ползване на жилището, което е противопоставимо и на настоящия собственик като последващ приобретател, направила е и възражение за извършени подобрения в имота в периода месец април-юли 2020 г. на обща стойност 3 800 лева, и в случай на уважаване на предявения срещу нея иск, е поискала да бъде осъден ищецът да й заплати стойността на същите, до изплащането на която сума да й бъде признато и право на задържане. Въззивният съд е посочил още в решението си, че първоинстанционното решение е валидно, но частично недопустимо. Като е констатирал нередовност на възражението на ответницата за заплащане на подобрения, защото с него е маркирано съвсем общо подобрението, без нужната конкретика, в изпълнение на правомощията си на инстанция по същество и разясненията на т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001г. на ВКС, приложимо и при действащия ГПК съгласно приетото в т.5 на ТР №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС, е дал указания на същата да уточни твърденията си по това възражение, аналогично на оставяне исковата молба без движение, като посочи видовете извършени дейности, мястото им, площ, разходи за материали и труд, като е била уведомена за последиците от неизпълнението, а именно че така направеното възражение за заплащане на подобрения и право на задържане ще бъде оставено без разглеждане. Доколкото в указания й срок ответницата не е отстранила нередовностите на възражението за подобрения, това неизпълнение от една страна е обусловило извод за липсата на необходимост от назначаване на поисканата от нея във въззивното производство експертиза, а от друга страна е обусловило извода на въззивния съд, че първоинстанционното решение в тази част следва да се обезсили като недопустимо с възвивното решение и да се прекрати производството по него, по аргумент от т.7 на ТР № 2/2004 г. на ОСГТК на ВКС, запазило значението си и при действието на ГПК от 2007 г. В останалата част, по иска по чл.108 ЗС, първоинстанционното решение е прието за допустимо и правилно. Обсъдени са съгласно чл.269 изр.2 от ГПК, направените с въззивната жалба на ответницата оплаквания относими към иска, а именно относно правната последица на бракоразводното решение и учреденото й с него право на ползване на жилището, от значение за защитата й срещу иска и носената от нея доказателствена тежест относно факта на наличие на правно основание на владението. Въззивният съд е зачел на основание чл.297 от ГПК силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№ 1625/2018 г. на ДнРС между същите страни и установеното с него, че М. А. А. е собственик на основание покупко-продажба, на процесния имот- жилището с прилежащите мазета и идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж, и непререшаемостта по чл.299 ГПК на същия спор по настоящето дело, доколкото не се твърди да са настъпили други обстоятелства, които имат отношение към въпроса за принадлежността на правото на собственост. По отношение на противопоставимостта на основанието на ответницата да държи имота, послужило за отхвърляне на осъдителната част от иска за собственост по предходното гр.д.№ 1625/2018 г. на ДнРС, е отчетено, че е настъпил юридически факт, който е довел до погасяване упражняването на родителските права, а именно навършване на пълнолетие на 09.03.2020 г. на К. А.. Въззивният съд е подложил на анализ породеното от решението по чл.107 от СК (отм.), чл.56 от сегашния СК, право на ползване, и е приел, че то има има облигационен, а не вещноправен характер, противопоставимо е на собственика на жилището, за целия срок на ползването, а при прехвърляне на правото на собственост, е противопоставимо на новия собственик само при условията на чл.237 ал.1 от ЗЗД, и според трайната съдебна практика, изложена в конкретно цитирани решения на ВКС. В конкретния случай е прието, че ответницата К. е имала правно основание да държи процесния имот, но не безсрочно като тя твърди, а до 09.03.2020 г., защото съгласно чл.107 ал.3 от СК (отм.), аналогична на чл.56 ал.2 от действащия СК на която именно разпоредба й е било предоставено ползването на семейното жилище, когато от брака има ненавършили пълнолетие деца и семейното жилище е собственост на единия съпруг, съдът може да предостави ползуването на другия съпруг, комуто е предоставено упражняването на родителските права, докато ги упражнява. Липсата на посочване на крайния срок на ползването в бракоразводното решение е счетено да не прави ползването безсрочно, защото крайният момент на ползването е уреден в закона и с погасяване упражняването на родителските права, по силата на закона се погасява и правото на ползване, и нормата е израз на идеята на законодателя е да даде превес и защита на интересите на детето пред тези на собственика, но не абсолютно и неограничено във времето, а само докато другият родител упражнява родителските права или най – късно до навършване на пълнолетие. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба на С. К., се сочи наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпрос: Процесуално допустимо ли е въззивният съд да тълкува мотивите на влязло в сила съдебно решение по гр.д.№ 374/2005 г. на ДРС, за да приеме, че исковата претенция е неоснователна? Този въпроси се твърди да е от значение за изхода на спора и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, и е обоснован с оплакването, че в бракоразводното решение не е бил посочен краен срок на правото на ползване. Поставеният от касатора въпрос не удовлетворява изискванията, поставени към правния въпрос като общо основание за допускане на обжалването, разяснени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. По начина на формулирането му, въпросът не предполага даване на принципен отговор по приложението на конкретна правна норма или институт на правото, а е израз на несъгласието на касатора с направената от въззивния съд преценка на темпоралните граници на действие на бракоразводното решение в частта му по ползването на семейното жилище, независимо от липсата на посочен в същото краен срок на това ползване. Същевременно касаторът не е обосновал и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По въпросът, който е обусловил решаващата воля на въззивния съд, а именно времевото действие на решението по чл.107, ал.3 СК (отм.), аналогичен на чл.56, ал.2 от СК, дори и да не е посочено в диспозитива на същото крайния момент на ползването, е налице последователна практика на ВКС, според която това е момента на навършване пълнолетие на детето, спрямо което се упражнява родителски права, или отнемане упражняването на родителските права от този родител (ср. решение № 227 от 3.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1529/2010 г., III г. о., ГК), която не се нуждае от осъвременяване или промяна, и с която въззивният съд се е съобразил. С оглед служебното задължение на касационната инстанция да следи за приложението на чл.280, ал.2 ГПК, настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. Не е налице и очевидна неправилност, тъй като при прочита на обжалвания съдебен акт не се констатира видимо тежко нарушение на приложима за спора императивна правна норма, или на основни съдопроизводствени правила, нарушение на правилата на логиката. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, касаторът няма право на възстановяване на разноски в настоящето производство. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК