Определение № 697 от 04.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1584/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], срещу решение № 575/15.05.2024 г. по в.гр.д. № 2368/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 3226/18.06.2023 г. по гр.д. № 8026/2022 г. на Софийски градски съд касаторът е осъден на основание чл.432, ал.1 КЗ да заплати на В. Б. Христова сумата от още 15 000 лв., допълнително към присъдените от СГС 5000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие ПТП от 25.08.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 26.07.2022 г. до окончателното изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по касация В. Б. Христова от [населено място] оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че на 25.08.2021 г. вследствие на ПТП, виновно причинено от застрахования при ответника водач - Ц. Е. А., на ищцата В. Б. Христова са причинени телесни увреждания. По спорния въпрос относно размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди съдът е обсъдил събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключението на вещото лице по допуснатата СМЕ. Съобразил е вида на телесното увреждане – изкълчване /луксация/ на лявата лакътна става; проведеното лечение – амбулаторно наместване на костта с поставяне на гипс; обстоятелството, че движението на ръката е било затруднено за известен период; продължителността на търпените болки – с различен интензитет за период до два месеца след инцидента, с възможност за наличие на болки в бъдеще, при промяна на времето; пълното възстановяване на движението на ставата и липсата на очаквани усложнения; обстоятелството, че през възстановителния период ищцата е имала нужда от чужда помощ за себе си и в грижите за новороденото й дете, както и че в този период не е могла да упражнява и професията си на духов музикант. Съобразил е още възрастта на ищцата; обстоятелството, че към момента на инцидента същата е била в напреднала бременност и свързания с това състояние силен стрес. С оглед на тези съображения въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на 20 000 лв. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК поставя следните въпроси: 1. „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“?“ и 2. „Допустимо ли е при изрично направени възражения и посочени процесуални нарушения въззивният съд да не ги обсъди в своето решение? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия, и неизпълнението на това задължение води ли до нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.2 и ал.3 ГПК?“. Твърди, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, като по първи въпрос не сочи такава, а по втори въпрос се позовава на определение № 1/06.01.2017 г. по гр.д. № 3594/2016 г. на ВКС, I г.о. Твърди още, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По първия въпрос, свързан с приложението на чл.52 ЗЗД, съществува задължителна и постоянна съдебна практика, в съответствие с която е постановено обжалваното въззивно решение – ППВС № 4/23.12.1968 г. и други решения, постановени по конкретни спорове, съгласно която понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. Установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно и водещо значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането; същите служат само за ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, но не са самостоятелен критерий при прилагане на принципа за справедливост; определеното от съда обезщетение следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите по чл.52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя. В случая въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, като ги е съобразил след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Изследвал е тежестта и вида на увреждането и как същото се е отразило на физическото и психическото здраве и емоционалния и социалния живот на пострадалата; съобразил е интензитета на претърпените болки и страдания, проведеното лечение и неговата продължителност, възрастта на пострадалата и затрудненията от различно естество. Отчел е също обстоятелството, че в момента на инцидента ищцата е била в напреднала бременност, като е подчертал преживения от нея силен стрес с оглед това състояние. Решаващият състав, независимо че не е изложил изрични мотиви относно съществуващите в страната обществено – икономически условия, е извършил преценка относно справедливия размер на обезщетението към датата на ПТП, което сочи на отчитане от съда на икономическата конюнктура, съответно на основата за формиране на съществувалите към релевантния момент нива на застрахователно покритие. По тези съображения ВКС приема, че съществуването на константна практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, изключва наличието на поддържаните допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Вторият, формулиран като процесуален въпрос за задълженията на въззивния съд по чл.236, ал.2 ГПК, е свързан от касатора с оплакването, че апелативният съд не е обсъдил въведено в процеса възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. Съставът на Софийски апелативен съд не е следвало да излага съображения по възражението за съпричиняване, тъй като същото не е било включено в предмета на спора пред въззивната инстанция. Производството по делото е било образувано само по жалба за ищцата по иска в частта за частично отхвърляне на претенцията й за неимуществени вреди. В този смисъл по поставения въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и хипотезата на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Въведените от касатора твърдения за очевидна неправилност изцяло покриват хипотезите на чл.281, т.3 ГПК, тъй като представляват оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК изисква да са допуснати особено тежки пороци на въззивния акт, които да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая, обжалваното решение не разкрива никой от изброените тежки пороци. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати разноски за адвокатско възнаграждение съгласно чл.38 ЗА на адв.Я. Д. в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд