Определение № 95 от 13.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1355/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. Д. М., Н. Д. Г. и Д. Д. Н. срещу решение № 189 от 23.02.2024г. по в.гр.д. № 1610/2023г. на Апелативен съд – София. С решението е потвърдено решение № 262291 от 08.07.2022г. по гр.д. № 4412/2018г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 432, ал. 1 от КЗ на касаторите срещу „Застрахователно дружество Евроинс“ АД в пълните поддържани във въззивното производство размери от по 108 000 лева, със законната лихва за забава от 28.02.2018г. до окончателното плащане. Търсените обезщетения са били за претърпените неимуществени вреди от смъртта при пътнотранспортно произшествие на Д. Н. И., баща на Н. Д. Г. и на Д. Д. Н., и с когото Е. Д. М. е живяла във фактическо съжителство. В частта на присъдените обезщетения от по 60 000 лева първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила. Оплакванията на касаторите в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Неправилно от въззивния съд е била тълкувана и приложена нормата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. Не е била съобразена скоростта, с която е бил управляван автобусът, причинил пътния инцидент. Той се е движил в условията на превишена скорост (87 км/ч) в населено място при разрешена скорост от 50 км/ч. Ако водачът на автобуса е управлявал с разрешената скорост (а дори и със скорост от 60 км/ч), то пешеходецът не е попадал в опасната зона на спиране на автобуса. Водачът е реагирал със закъснение и се е отклонил от посоката си на движение. Въззивният съд не се е съобразил с разпоредбата на чл. 20 от ЗДВП, съобразно която отговорността на водачите на моторни превозни средства за осигуряване на безопасността на движението е в значително по-голяма степен от тази на пешеходците. Неправилно е било отчетено също наличието на алкохол в кръвта на пешеходеца. Спрямо пешеходците не съществува забрана за употребяват алкохол и да се движат по обособените за тях части от пътното платно, да го пресичат или дори да се движат по него при липса на друга възможност. Касаторите поддържат принос на пострадалия от 10%, при което при определеното базово обезщетение от 120 000 лева за всеки от тях са дължими по 108 000 лева обезщетение. Искат въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и отменено, като се присъдят допълнително по 48 000 лева обезщетение за неимуществени вреди в резултат на пътнотранспортното произшествие, със законната лихва върху сумата, считано 28.02.2018г. до окончателното плащане. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото правни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Конкретно формулираните от касатора въпроси са: 1.) Как се разпределя съотношението, с което всеки един от участниците в ПТП е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат? 2.) При определяне степента и размера на съпричиняването при настъпило ПТП, от значение ли са видът и характерът на нарушенията на всеки един от участниците в движението? 3.) Длъжен ли е съдът при произнасяне по възражение за принос на пострадалия по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, да съпостави тежестта на извършеното нарушение на правилата за движение по ЗДвП както от страна на делинквента, така и от страна на пострадалия, да установи действителния обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, респективно спрямо това да определи степента на принос на пострадалия, съразмерно на което се намалява обезщетението? 4.) Следва ли пострадалият пешеходец, респективно наследниците му да бъдат санкционирани чрез института на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД поради нарушение на конкретна правна норма на ЗДвП, без да е установена причинно-следствена връзка между извършеното нарушение и настъпилите вредоносни последици? 5.) Следва ли спрямо пострадал от ПТП пешеходец да бъде прилаган институтът на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, при положение, че по делото е безспорно установено, че пътнотранспортното произшествие е настъпило по вина на другия участник в ПТП – водач на МПС? 6.) Следва ли вината за настъпване на ПТП да бъде разпределена по равно между участниците в ПТП – пешеходец и водач на МПС, при положение, че водачът на МПС е могъл при своевременна реакция да избегне настъпването на удара? 7.) Следва ли вината за настъпване на ПТП да бъде разпределена поравно между пострадал от ПТП пешеходец, което е уязвим участник в движението, и водач на МПС? 8.) При определянето на степента и размера на съпричиняването при настъпване на ПТП, формалното нарушение на ЗДвП основание ли е да се приеме съпричиняване от страна на един от участниците в ПТП? Касаторите считат, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 60174 от 08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 78 от 10.07.2014г. по т.д. № 1982/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о, решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. От насрещната страна по жалбата „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК. Според страната не са налице предпоставките за допускане на жалбата до касационно разглеждане. Формулираните въпроси не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК. По същество жалбата се оспорва като неоснователна. Пешеходецът е допринесъл съществено за възникване на произшествието и фактическите изводи на въззивната инстанция са напълно съобразени със събрания по делото доказателствен материал. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, съдът приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, съставът на Апелативен съд – София е приел от фактическа страна, че към 19.11.2017г. „Застрахователно дружество Евроинс“ АД е било застраховател по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите относно автобус “Мерцедес“, с ДК [рег.номер на МПС]. На същата дата, около 18.00 часа, в [населено място], по път І-6, км. 80-800, автобусът, пълен с пътници и управляван от Б. Д. Б., е реализирал ПТП с пресичащия пътното платно пешеходец Д. Н. И., на 49 години. В следствие на удара са били причинени тежки, несъвместими с живота травматични увреждания на пешеходеца и той е починал. Д. Н. И. е бил баща на Н. Д. Г. и Д. Д. Н., съответно на 31 години и 22 години към датата на пътния инцидент. Пострадалият е съжителствал фактически с Е. Д. М., на 44 години към датата на пътния инцидент. Обстоятелствата във връзка с виновното и противоправно поведение на водача са били приети за установени въз основа на влязла в сила присъда № 1 от 17.01.2019г. по н.о.х.д. № 154/2018г. на Окръжен съд - Перник за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК от Б. Д. Б. (чл. 300 от ГПК). Съгласно мотивите към присъдата произшествието е станало в тъмната част на денонощието, при осветление. Водачът е управлявал автобуса с неразрешена скорост, в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Скоростта на движение на автобуса е била поне 85 км/ч, при допустими 50 км/ч за населено място. При движение със скорост от 50 км/ч опасната зона на спиране е била 40.13м, при което водачът би разполагал с възможност чрез екстремно спиране да спре и по този начин да предотврати настъпване на ПТП. Същото е било предотвратимо и при избрана скорост на движение, равна или по-ниска от около 60-65 км/ч. Във въззивното производство не е бил спорен базовият размер на дължимите обезщетенията по чл. 52 от ЗЗД - по 120 000 лева. Въззивна жалба са подали единствено ищците, като са поискали намаляване на процента на съпричиняване до 10%, при което да им бъдат присъдени обезщетения от по 108 000 лева (или допълнително от 48 000 лева), със законната лихва за забава от 28.02.2018г. до окончателното плащане. Това е било подчертано и от въззивния съд - че спорът пред въззивната инстанция се свежда до стойностното изражение на приноса от страна на пострадалия по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД спрямо вината на делинквента като основание за намаляване на отговорността на застрахователя. Жалбата на ищците е била приета за неоснователна. От въззивния съд е бил споделен изводът на предходната инстанция за принос на пострадалия за пътния инцидент от 50%. Той е извършил пресичане на нерегламентирано място - изскочил внезапно през мантинели, разделящи двете пътни платна, без да се съобрази с приближаващото пътно превозно средство. Така са били нарушени разпоредбите на чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 4 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП. Поради броя на посочените нарушения пострадалият пешеходец е имал принос за ПТП, равен на този на водача, управлявал автобуса със значително превишена скорост. Въззивният съд е посочил още, че пострадалият е употребил алкохол (прието е било наличие на етилов алкохол в концентрация 3.36 g/l). Концентрацията на алкохол в кръвта на пострадалия е отговаряло на 4 фаза (ступор) по Dubowski. Налице е било забавяне на възприемането и обработването на постъпващата информация, както и отговор от страна на организма. Фактите са били обсъждани в контекста на поведението на пострадалия в пътната ситуация, като изрично е било посочено, че за пешеходците не съществува забрана за употреба на алкохол. Обстоятелствата относно съпричиняването са били възприети въз основа на разпит на изслушан в първоинстанционното производство свидетел (водача на автобуса), както и заключението на допусната във въззивното производство комплексна съдебна медико-автотехническа експертиза. При тези мотиви на въззивния съд, четвърти, пети, шести, седми и осми от формулираните от касаторите въпроси не са правни въпроси от значение за изхода на делото съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ. Въпросите са предпоставени от конкретни фактически обстоятелства (липса на причинно-следствена връзка между нарушението на пострадалия Д. Н. И. и настъпилите вредоносни последици и каузалност единствено в поведението на виновния водач Б. Д. Б.), както и от преценка на правилността на обжалваното въззивно решение - обосноваността на изводите за съпричиняване въз основа на тези обстоятелства. Материалноправният или процесуалноправния въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационно обжалване следва да бъде допуснато по първите три материалноправни въпроса на касаторите. Уточнени и конкретизирани, въпросите съдържат питането дали при определяне на степента на съпричиняването при настъпило пътнотранспортно произшествие са от значение видът и характерът (тежестта) на нарушенията на всеки един от участниците в движението. Въпросите са от значение за изхода на делото и отговарят на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Съгласно мотивите на въззивния съд поради броя на посочени нарушенията (чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 4 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП) пострадалият пешеходец е имал принос за пътния инцидент, равен на този на водача, управлявал автобуса със значително превишена скорост. Този извод не се споделя от касаторите, които поддържат, че са от значение видът и характерът на нарушенията на всеки от участниците в пътния инцидент и по-специално нарушението на водача, който носи отговорност за осигуряване на безопасността на движението в значително по-голяма степен от тази на пешеходеца. При допуснатото касационно обжалване ще бъде извършена проверка на съответствието на въззивното решение с посочената от касатора казуална практика на ВКС (решение № 60174 от 08.04.2022г. по т.д. № 1708/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 117 от 08.07.2014г. по т.д. № 3540/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 33 от 04.04.2012г. по т.д. № 172/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др.), изискваща съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. С решенията са доразвити постановките на Постановление № 17 от 18.11.1963г. на Пленума на ВКС (т. 7), Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС (т. 7) и Тълкувателно решение № 1/2021 от 01.08.2022г. по т.д. № 1/2021г. на ОСГТК на ВКС. Касаторите са освободени от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 1, т. 4 от ГПК, при което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без предварително внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба по чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс (ГПК). По искането на страните за разноски в касационното производство по чл. 78, вр. чл. 81 от ГПК съдът ще се произнесе с окончателното си решение по спора. Воден от горното съдът