Определение № 50161 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2943/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от „Таяран джет“ ЕАД, представлявано от Д. Ч., чрез адв. Е. Е. и С. В., срещу въззивно решение № 723/01.04.2022 г., постановено от Софийския градски съд по гр.д. № 13027/2021 г. в частта по чл. 344, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3; чл. 74, ал. 4 КТ, както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага доводи за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение в обжалваната част и отхвърляне на исковете, както и присъждане на съдебноделоводни разноски по делото. Насрещната страна Е. П. Г., чрез адв. Е. С., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като по всеки от поставените въпроси изразява становище как би следвало да се отговори по тях, а не относно предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК; доводът, че допускането до касационно обжалване на въпроси би довело до неблагоприятно за работниците тълкуване няма място в проверката по чл. 288 ГПК, а и какъв точно би бил отговорът при евентуално допускане до касационно обжалване на въззивното решение, е предмет на преценка при разглеждане на касационната жалба по същество; евентуалното несъгласие с предполагаем отговор на правен въпрос не може да е основание да не се допуска касационно обжалване, за да се даде тълкуване от касационната инстанция по реда на чл. 290 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК,, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, обявил за недействителна клузата по т. 3.1 от трудов договор от 24.07.2019 г. между Е. П. Г. и „Таяран Джет“ ЕООД; отменил като незаконна заповед за уволнение от 05.11.2019 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, възстановил служителя на заеманата преди уволнението длъжност „старши пилот“, на осн. чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ и осъдил работодателя да заплати на Г. обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ в размер на 90 739,92 лв., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, както и законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.12.2019 г. до окончателното издължаване. Страните сключили на 04.05.2018 г. трудов договор, със срок за изпитване, като Е. Г. бил назначен на длъжност „старши пилот“. Договорът е прекратен на 31.08.2018 г. на 24.07.2019 г. Страните са сключили нов договор за длъжността „старши пилот“, отново със срок за изпитване, с основно месечно възнаграждение от 12 690,82 лв. и допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, в размер на 761,45 лв., при уговорено право на възнаграждение за всеки летателен час над 50 до 60 летателни часа на месец, в размер на левовата равностойност на 25 евро на час; над 60 до 70 летателни часа на месец – в размер на 35 евро на час и над 70 до 80 летателни часа на месец – в размер на 55 евро на час, по фиксирания курс на БНБ, както и 25 евро бонус за всеки работен ден. Вторият договор е прекратен от работодателя нна 06.11.2019 г., на осн. чл. 71, ал. 1 КТ. Съдът посочил, че във въззивното производство не е спорно, че служителят е имал едни и ссъщи трудови функции по одвата трудови договора. В периода между тях, от 01.10.2018 г. – 24.07.2019 г. работил като летец – пилот командир в „Карго Ер“ ООД. В периода след прекратяване на втория трудов договор сс ответника, ищецът в периода 06.11.2019 г. – 06.05.2020 г. не е започнал работа при друг работодател. Съдът приел, че последното трудово възнаграждение за последния пълен работен месец преди уволнението – октомври 2019 г. служителят е получил брутно трудово възнаграждение в размер на 15 123,32 лв., от които – 12 690,82 лв. основно възнаграждение, 761,45 лв. допълнително възнаграждение за трудов стаж и 1671,05 лв. допълнително възнаграждение за изпълнени летателни часове в месеца. Съдът изложил съображения, че при идентичност на работата, повторна проверка на годността на работника с договор по чл. 70 КТ е ненужна и, затова, законът не я позволява. Ограничението по чл. 70, ал. 5 КТ обхваща не само случаите, когато срокът за изпитване се уговаря повторно при съществуващо трудово правоотношение, но и, когато, след прекратяване на трудовия договор за изпълнение на определена длъжност, се сключва нов трудов договор за същата по естеството си трудова функция. Няма възможност за сключване на втори и последващ трудов договор със срок за изпитване със същия работник или служител, за същата работа. „Верижни“ договори със срок за изпитване са недопустими, дори и общата им продължителност да е в рамките на определения от закона 6-месечен срок. Разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ не съдържа изискване уговорката за изпитване да е в рамките на трудово правоотношение, възникнало от един трудов договор, нито определя времева разлика между договорите при вече съществувала уговорка за изпитване. При така изложените правни съображения, въззивният съд е приел, че в случая уговорката за изпитване по втория договор е недействителна, на осн. чл. 70, ал. 5 КТ. Без значение е наличието на прекъсване в трудовото правоотношение по първия и по втория договор, с лед като трудовите функции са еднакви. Въззивната инстанция намерила, че договорът между страните е безсрочен, не може да бъде прекратяван на осн. чл. 71 КТ и поради това, уволнението на Г. се явява незаконосъобразно. Отменил е заповедта за уволнение и е възстановил служителя на заеманата длъжност. Определил обезщетение за шестте месеца след прекратяване на трудовия договор, през които служителят не е получавал трудови доходи в размер на 90 739,92 лв.. Приел, че допълнителното възнаграждение за изпълнени летателни часове за месеца следва да се включи в брутното трудово възнаграждение, като се е позовал на чл. 17, ал. 1 от Наредбата за СОРБ. Това заплащане е установено във Вътрешните правила за работната залата на работодателя, като в договора, сключен между страните е предвиден начин за определяне на размера. Това, според въззивната инстанция, определя възнаграждението като допълнително по см. чл. 3, т. 3 и чл. 13, ал. 1, т. 4 от Наредбата. Изплащането е обусловено единствено от отработеното време и е осъществявано от работодателя заедно с основното възнаграждение помесечно, поради което то има постоянен характер по см. чл. 15, ал. 2 от Наредбата и, съответно, е елемент от обезщетенията по чл. 228 КТ. Повдигнати са следните въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: Материалнонправни въпроси по приложението на чл. 70, ал. 5 КТ: противоречи ли на чл. 70, ал. 5 КТ сключването на втори трудов договор със срок за изпитване със същия работник/служител, когато след прекратяването на първия е изминал значителен период от време и се е появила отново необходимостта от проверка на годността на работника/служителя; противоречи ли на чл. 70, ал. 5 КТ сключването на втори трудов договор със срок за изпитване със същия работник/служител, когато първият трудов договор е прекратен преди изтичане и на половината от изпитателния срок и, съответно, преди този договор да е станал окончателен; действителна ли е клауза със срок за изпитване, включена във втори по ред трудов договор между същите страни, когато поради естеството на длъжността (високорискова и изискваща особено внимание) е разумна, оправдана и необходима повторна проверка на работника/служителя за заемането й. Съставът на Върховния касационен съд намира, че в предмета на спора е включен обобщения и преформулиран от съда въпрос: действителна ли е клауза със срок за изпитване, включена във втори по ред трудов договор между същите страни, в случаите, в които е изтекъл период от време между двата договора. Той е от значение за точното приложение на закона, както и за развитие на правото, което сочи на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 КТ. В изложението са поставени и следните процесуалноправни въпроси: обоснована ли е преценката на въззивния съд, че дадено обстоятелство е безспорно във въззивното производство, когато ответникът го оспорва и сочи доказателства за това в отговора на исковата молба и в отговора на въззивната жалба препраща към тези възражения и оспорвания на исковете, както и към доказателствата, ангажирани в тази връзка; налице ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът напълно игнорира представени от страната възражения, аргументи и доказателства от съществено значение за предмета на спора, без да ги спомене или коментира; налице ли е съществено процесуално нарушение, когато съдът напълно игнорира представени от страната възражения, аргументи и доказателства от съществено значение за предмета на спора, без да ги спомене или коментира. Въпросите са поставени с оглед оплакванията на касатора, че въззивният съд неправилно приел, че страните не спорят за това, че трудовите функции, изпълнявани от Е. Г. по старото трудово правоотношение и тези по новото правоотношение са еднакви, защото още с исковата молба работодателят твърдял, че не се касае за една и съща работа, а в отговора към въззивната жалба на служителя „за процесуална икономия препратил към вече направените оспорвания и аргументи“. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване по така поставените въпроси, защото е безсъмнено, че оспорването на твърденията на ищеца по исковата молба, не е еднозначно на възражение срещу фактически и/или правен извод в съдебно решение. Предметът на произнасяне във въззивното производство се очертава от изложеното в жалбата и отговора към нея. Въззивният съд се произнася относно релевантни за спора факти, установени в първоинстанционното решение само, ако е сезиран – с оплакване във въззивната жалба или с възражение в отговора, без значение е какво са поддържали първоначално в производството пред първостепенния съд страните. В случая, при това, независимо дали надлежно работодателят е възразил или не, той така или иначе не представил доказателства в подкрепа на твърденията си. Последният правен въпрос касаторът поставя във връзка с оплакванията срещу въззивното решение по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ - представлява ли допълнително възнаграждение с постоянен характер по смисъла на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата възнаграждение за летателни часове, което се дължи на пилот за всеки летателен част над 50-тия летателен час за месеца. Така поставен въпросът не може да бъде преценен по реда на чл. 288 ГПК от касационната инстанция; на него може да се отговори само при разглеждане по същество на касационната жалба. Питането не е по естеството си въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК. Както е разяснено в мотивите към ТР № 1/2009 г. на ОСГТК ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК е този, който е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, а не е по правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение (чл.281, т.3 ГПК). Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва, след като той бъде допуснат до касационно обжалване, при разглеждане на касационната жалба (чл.290, ал.1 ГПК). При така изложеното, касационно обжалване следва да се допусне в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по посочения по-горе въпрос, свързан с тълкуването на чл. 70, ал. 5 КТ. Мотивиран от горното, съдът