Определение № 4763 от 23.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1773/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1486/15.01.2024г., подадена от ”ДЖИ ТИ БИЛД” ООД, [населено място], представлявано от управителя Г. Ж., чрез процесуалния представител адвокат А. Й., срещу решение № 1484/29.11.2023г. по в. гр. д. № 2644/2023г. на Пловдивския окръжен съд, с което като е отменено първоинстанционното решение № 3247/12.07.2023г. по гр.д. № 7011/2022г. на Пловдивския районен съд, е отхвърлен предявеният от касатора срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено между страните, че ответната община не е собственик на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с идентификатор [№] по Кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-48/03.06.2009г. на Изпълнителния директор на АГКК, последно изменение със заповед КД-14-16-789/03.06.2009г., с адрес на поземления имот: [населено място], [улица], с площ от 185 кв.м, трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: комплексно застрояване, стар идентификатор: [№], номер по предходен план: [№], парцел ІV-10, съседни поземлени имоти: [№], [№], [№] и [№] и са присъдени сторените по делото разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, по въпросите: 1.Съставеният акт за частна общинска собственост с отразено в него правно основание § 42 ПЗРЗИД ЗОС, без посочване в акта на фактическите основания за придобиване на собствеността, достатъчен ли е за да се приеме, че собствеността върху имота е общинска. При оспорване на представения по делото АОС следва ли ответната община да установява наличието на фактическите основания за съставяне на акта като докаже всички елементи от фактическия състав на §42 ПЗР ЗОС? По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на о пределение № 775/13.07.2011г. по гр.д. № 456/2011г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 271/30.10.2012г. по гр. д. № 477/12г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 269/03.08.2010г. по гр.д. № 643/2011г. на ВКС, І г.о., решение № 87/01.08.2018г. по гр. д. № 2714/2017г. на ВКС, І г.о., решение № 60081/14.07.2021г. по гр. д. № 3370/2020г. по описа на ВКС, І г.о., решение № 50014/30.08.2023г. по гр. д. № 2282/2022г. по описа на ВКС, ІІ г.о. 2.По въпроса как следва да бъде разпределена доказателствената тежест при предявен отрицателен установителев иск за собственост, в т.ч. при оспорен акт за общинска собственост, съставен на основание §42 ПЗРЗИД ЗОС - в тежест на ищеца ли е доказването на липсата на елементите от фактическия състав на нормата на § 42 ПЗРЗИД ЗОС или ответникът следва да докаже наличието на тези елементи от фактическия състав? По въпроса се поддържа, че въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 8/27.11.2013г. по т.д. № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС; решение № 271 от 30.10.2012г. по гр. д. № 477/2012г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 15 от 19.02.2016г. по гр.дело № 4705/2015г. на ВКС, ІІ г.о.; определение № 390/09.11.2015г. по гр.дело № 4705/2015г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 28/03.10.2022г. по гр.д. № 2357/2021г. на ВКС, ІІ г.о. В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба [община], чрез процесуалните си представители юрисконсулт И. А.-К. и юрисконсулт М. Т., изразява становище, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по изложените в отговора съображения, респ. за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение. Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице, чрез упълномощен адвокат, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията на съда са следните: Първоинстанционното производството е образувано по предявен от ”ДЖИ ТИ БИЛД” ООД, [населено място] срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено между страните, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор [№] по КК и КР на [населено място]. Първоинстанционният съд е установил от фактическа страна, че първата улична регулация за кв.17, кв.М. градини (II градска част), [населено място], в който попада процесния имот, е утвърдена с Указ № 571 от 27.12.1929г., като съгласно дворищната регулация на същия квартал, одобрена със Заповед № 25 от 04.01.1930г. на МОСПС, процесният имот попада в имот 85, за който е отреден парцел VII, а част от него попада в съседни парцел VIII. В списъка на собствениците към този план няма данни за собственици. Следващият кадастрално-регулационен план (КРП) на... [населено място] е одобрен със Заповед № 655/12.03.1964г. В разписния лист към този кадастрален план за имот пл. № 7 с площ от 240 кв.м. не е записан собственик, а като собственик на имот пл. № 8 е отразен П. Д. К. с нот.акт № 79/1937г. за 1/2 ид.част с площ от 360 кв.м. По плановете, одобрени със Заповеди № 34/1967г. и № 416,417/15.10.1969г. на кв. ... [населено място], процесният имот попада в имот пл. № 10, който имот съответства на имоти № 7 и № 8 по предходния план от 1964г. Имот с пл. № 10 е с площ от 545 кв.м. и в разписната книга към този план като собственици на имота, със съответно отбелязани нотариални актове за собственост и протокол за съдебна делба са записани П. Д. К., П. П. Ч. (впоследствие задраскана и на нейно място записана М. П. И.), В. Г. П., К. В. К., М. Х. М. и Д. Н. Т.. По КРП, одобрен със Заповед № 195/1985г. няма промяна в данните за имота спрямо предходния план, т.е. имот пл. № 10 по плана от 1985г. е отразен графически в същата конфигурация, площ и граници както е по предходния план от 1969г., както и записите в разписната книга по този план са същите като записите по предходния план. През 1993г. е извършено попълване на кадастралната основа, одобрено със Заповед № ОА-407/02.03.1993г., като от имот пл.№ 10, се отделя нов имот с пл. № 552. В разписния лист към тази заповед от 1993г. като собственици на имот пл. № 10, от кв.5 са записани: П. Дим.К., М. П. И., К. В. К., М. Х. М. и Д. Н..Т.. След това попълване процесният имот остава в кадастралния план като имот пл. № 10, но с редуцирана площ. Отново през 1993г. със Заповед № ОА-1382/16.07.1993г. е одобрен подробния устройствен план, като от имот пл. № 10 (в конфигурация отпреди попълването на кадастралната основа със заповедта от 02.03.1993г.) са образувани два парцела: ІV-10 и III-10. С последващо изменение на този план, одобрено със Заповед № ОА-1877/19.09.1994г., процесният имот запазва отреждането си ГУ-10, а останалите парцели в същия градоустройствен квартал се преномерират. През 2000г. се създава препис на разписната книга към кадастралния план от 1985г., в който препис като собственици на имот пл. № 10 са записани: К. В. К., М. Х. М., Д. Н..Т. и П. Дим.К. на основание н.а. № 9 и н.а. № 182 от 1985г. и протокол от 03.10.1985г. по гр.дело № 2459/1985г. В последствие тези имена са зачертани и е записано допълнително „общинско“ без да е отбелязано кое лице, на какво основание и на коя дата е извършило тази корекция. През 2003г. следва ново изменение на подробния устройствен план, одобрено със Заповед № ОА-541/09.04.2003г., като в регулационната част се променя регулационната линия между УПИ І-търговия и УПИ IV-10. С последващо изменение на ПУП, одобрено със Заповед № ОА-2609/05.09.2008г. на [община], предназначението на процесния УПИ ІV-10 се променя и същото става: УПИ [№] - жилищно и обществено застрояване, като съответно се променя и застрояването и се одобрява РУП. В действащата кадастрална карта на [населено място], одобрена със Заповед РД 18-48/03.06.2009г. на 03.06.2009г., процесният имот е нанесен като ПИ с идентификатор № [№] с площ от 180 кв.м, а в кадастралния регистър към датата на одобряването на картата е отразено, че липсват данни за собствеността. С изменение на кадастралната карта, одобрено със Заповед № КД-14-16-789/13.04.2010г., процесният имот е нанесен с нов идентификатор - ПИ [№], с площ от 185 кв.м, като отново липсват данни за собственост. През 2019г., без издаване на заповед за изменение на КК, е коригирана източната имотна граница на ПИ с идентификатор [№], съгласно регулационната линия по регулационния план и площта на поземления имот се редуцира на 175 кв.м. През 2020г. в кадастралния регистър е записана [община] като собственик на ПИ с идентификатор [№] въз основа на Акт за общинска собственост № 67, том 115, рег. № 39945 от 30.12.2019г. на СВ П.. [община] се позовава на придобивното основание чл. 2, ал. 1, т. 2 във връзка §42 от ПЗР на ЗИДЗОС, записано в Акт за общинска собственост № 67, том 115, рег. № 39945 от 30.12.2019г. на СВ П.. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че според чл. 51, ал. 2 ЗОС актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона като с него се констатира правото на общинска собственост. Като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му, по установените форма и ред, съобразно чл. 179, ал. 1 ГПК, актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия. Съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота. Той има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост. Актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик. За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината - титуляр на правото на собственост не е собственик. Посочено е, че преди предявяване на отрицателния установителен иск на 16.05.2022г., а именно на 18.12.2019г. е съставен акт за частна общинска собственост на процесния УПИ [№], като се сочи правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС, във вр. с § 42 ПЗР ЗИДЗОС. Прието е, че липсата на наличие на предпоставките на правното основание се доказва от ищеца. Въззивният съд е приел, че не е доказано по делото собственост на физически лица върху процесния имот в посочения период от време. Изложени са мотиви, че съдебно техническите експертизи не могат да служат като доказателство пред съда дали един имот е собственост на определени лица или не. Въпросът за собствеността се решава от съда, а не от вещото лице - строителен инженер, доколкото по силата на чл. 195 ГПК експертизата се назначава за изясняване на въпроси, за които са необходими специални знания от областта на науката, изкуството, занаятите и други такива, но не и по правни въпроси и особено по въпроса кой е собственик на процесния имот по висящ вещен иск по чл. 124 ГПК. Съобразено е, че задачата поставена на вещото лице е била да посочи какви са записванията в разписните книги към различните териториално-устройствени планове, като се посочи, кой е собственик и на какво основание. Прието е, че изводът на вещото лице, че в разписните списъци към следващите първия план последващи планове има отразени като собственици физически лица на база на цитирани нотариални актове, не е доказателство за собственост на процесния имот на такива лица. Посочено е, че не се сочи точно на кои лица този имот е бил собствен или съсобствен и на база на какви правни основания тези лица са го придобили и в какви идеални части. Взето е предвид, че разписните списъци, към кадастрални и регулационни планове не доказват право на собственост, защото не са придобивен способ. Посочено е, че от кадастралната история на процесния имот и от фактическото състояние на същия, както и безспорният факт, че нито едно физическо лице за периода на последните 30 години не е претендирало собственост на имота, е видно, че от момента на неговото регулиране през 1929г. до 1951г. и от там до съставянето на акта за общинска собственост през 2019г. е бил без собственик физическо лице, което да го е придобило на някакво право основание признато от закона. Взето е предвид, че след 1951г. по силата на приетата и действащата норма на чл. 6 ЗС процесният имот е станал държавна собственост. Съобразено е, че съгласно приетата по делото СТЕ, след първата улична регулация от 1929г. и нейното изменение през 1964г. процесния недвижим имот е бил регулиран като парцел VII в[жк], по-късно[жк]и е с площ от 240 кв.м., а съседния му парцел 8 е с площ 360 кв.м. и има един собственик физическо лице, за което се сочи да притежава само идеална част от него. При тези данни е прието за безспорно доказано по делото, че за процесния имот парцел VII в периода 1929 - 1964 година, няма доказателства същият да е бил собственост на физическо лице. Посочено е, че с промяната на регулацията през 1969г. парцели 7 и 8 са обединени в един общ IV-10 от 545 кв.м. с посочени в разписната книга собственици физически лица, което обаче не означава че тези физически лица са станали собственици и на 240 кв.м. площ от парцел №7 по регулация, доколкото е била налице хипотезата на създаване по регулация на общ съсобствен парцел. Изложени са мотиви, че съгласно Закон за планово изграждане на населените места, чл. 38 ясно препраща към Правилника си за приложение в хипотезата на установяване и отреждане на съсобствени парцели, реда и начина за прекратяване на тази съсобственост и облекченията, които се правят на съсобствениците в този случай. Според §51 от Правилника за приложение на Закона за планово изграждане на населените места при средноетажно и многоетажно застрояване се допуска съседни имоти, независимо от размерите им, да се групират в общ парцел съобразно с предвижданията на идейния застроителен план, ако това е необходимо за целесъобразното им застрояване в кварталния комплекс. Според §53 от същия Правилник частите на съсобствениците в отредения общ парцел по §51, както и в отредения общ парцел по §49 и 50 - при средноетажно и многоетажно застрояване - съответстват на стойността на мястото на всеки от съсобствениците, включено в общия парцел. Посочено е, че липсват твърдения в исковата молба, така и посочени доказателства тези физически лица собственици на бившия парцел 8 от 360 кв.м. след обединяването на парцелите в един общ IV-10, да са завладели и придобили по давност площта на бившия парцел 7. Парцелът, който си делят същите тези физическите лица през 1985г., видно от протокола за спогодба е с площ от 361 кв.м., колкото е била площта и на парцел 8. Тоест тогава тези физически лица са нямали претенции към останалата част от общия парцел, с която в него е влязъл процесния парцел 7, която идеална част е била вече държавна собственост. Съобразено е, че със Заповед ОА-407/02.03.1993г. и №ОА -1877/19.09.1994г. на правно основание тогава действащия чл. 32 ЗТСУ парцел IV-10 първо се слива с други парцели в общ парцел, а после се разделя на нови парцели, като на мястото на бившия парцел се създават два нови, а именно парцела ІV-10 си остава ситуиран на мястото на бившия парцел №7, като се създава нов парцел V-552, на мястото на бившия парцел 8, при което е прието, че процесният парцел е останал частна държавна и в последствие общинска собственост при наличие на всички предпоставки за това визирани в § 42 ПЗР ЗИД ЗОС Прието е, че правният статут на процесния имот като частна общинска собственост, в исковия времеви интервал от 15 години преди датата на исковата молба, попада под действието на обявената за противоконституционна норма на §1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, която постановява, че давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31 декември 2022г., тоест не може да е изтекла 10 годишна придобивна давност върху този имот частна общинска собственост в полза на ищцовото дружество. Посочено е, че решението № 3 от 24.02.2022г. на КС по к. д. №16/2021г., ясно посочва, че въпреки обявяването за противоконституционни на тези два параграфа, то с обявяването на разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Прието е, че с оглед наложения мораториум за теченето на придобивна давност за имоти частна общинска собственост по отношение на ищцовото дружество, такава не е изтекла, поради което последното не е придобило процесните имоти на твърдяното оригинерно основание. Прието е, че по делото не е доказано, че общината не е собственик на процесния имот, поради което предявеният отрицателен установителен иск е отхвърлен като неоснователен. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. по дело № 1/09г., ОСГТК). Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да се извърши преценка дали в настоящия случай са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по поставените в изложението правни въпроси, на първо място следва да се проследи развитието на правния спор между страните, въведените в процеса доводи и оспорвания, вкл. досежно съставения през 2019г. акт за общинска собственост, като се съобрази и естеството на предявения иск. Следва да се съобрази обстоятелството, че дружеството извежда правния си интерес от предявяването на иска с твърдението, че е упражнявало фактическата власт върху имота повече от 10 години, което му дава правото да се позове на изтекла придобивна давност, като през 2017г. в писмо директорът на Дирекция местни данъци и такси към [община] заявил, че имотът е общинска собственост. Още в исковата молба твърди, че имотът е бил собственост на частни лица, като посочва и представя съответните нотариални актове, т.е. не е бил държавна собственост, като поддържа, че поради тази причина не е могъл да премине в патримониума на общината по силата на закона. Съставеният на 18.12.2019г. АЧОС, в който като правно основание е посочена разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОС във вр. с § 42 ПЗР ЗИДОС, е представен с отговора на исковата молба и е оспорен от процесуалния представител на дружеството в проведеното на 22.11.2022г. с твърдението, че не са налице основания за придобиване на правото на собственост от общината. При тези данни настоящият състав приема, че са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по двата, поставени в изложението въпроса, за да бъде извършена преценка дали изводите на въззивния съд досежно доказателственото значение на акта за частна общинска собственост в производство по предявен отрицателен установителен иск, по който общината е ответник и при направено своевременно оспорване на акта, съответстват на посочените в изложението решения на ВКС. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение