Определение № 1829 от 02.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 2172/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца “СИС БИЛД” ЕООД, ЕИК[ЕИК], против решение № 447/04.07.2023 г. по в.т.д. № 350/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение от 21.11.2022 г. по т.д. № 845/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-23 състав, в частта за отхвърляне на предявените от касатора против “ДИЕЛ ТРЕЙД” ЕООД, ЕИК[ЕИК], иск с правно основание чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 27 033,71 лева - възнаграждение по договор за строителство, сключен на 19.02.2020 г., по протоколи образец 19 № 1 и № 2, и иск с правно основание чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за 28 816,36 лева - цена по договор за продажба на строителни материали по приемо-предавателен протокол от 14.10.2020 г., което вземане е придобито от ищеца по договор за цесия, сключен на 25.11.2020 г. със “Сис Билдинг Системс” ЕООД.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Счита се, че апелативният съд не е докладвал някои от съществените оплаквания на въззивника ищец срещу първоинстанционното решение. Релевира се, че по иска с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД въззивната инстанция не е разгледала възражението на страната за представяне от ответното дружество на вещото лице на документи, с които се цели да се докаже, че актуваните от ищеца с протокол № 2 СМР са изпълнени от трето лице. Същите не са депозирани по делото при двустранната размяна на книжа и неправилно са приети от първоинстанционния съд в третото по делото открито заседание, с което е извършено съществено процесуално нарушение. Изтъква се, че вещото лице по възложената експертиза не следва да базира изводите и калкулациите си на допълнително представените от ответника актове за СМР, които не са валидно приети в процеса. Сочи се, че не са обсъдени от въззивния съд и доводите на ищеца за забава на ответника кредитор с оглед готовността на изпълнителя да достави процесните шкафове и табла, нито са анализирани показанията на разпитаните във връзка с това свидетели и представената електронна кореспонденция. Добавя се, че ищецът не следва да понесе загубите от неосъществената доставка, след като от страна на “ДИЕЛ ТРЕЙД” ЕООД е нямало възражения, но последното не е приело шкафовете. Излагат се съображения, че не е взето предвид от първата и от втората инстанция твърдението, че има дейности, които са извършени от ищеца, но не са потвърдени изрично от ответника, но същевременно същите са отчетени от ответника към неговия възложител – ДАБ, и то по време на действие на процесния договор между спорещите страни. Заявява се, че съдът е допуснал грешка при изчисляването на сумите, тъй като общата стойност на изпълнените от ищеца СМР е посочена без сключен ДДС, а авансът е с ДДС, поради което при еднакви стойности се получава разлика от поне 20%. Обобщава се, че всички доказателства относно дължимост на претендираната сума не са съобразени от въззивния съд, а решението се базира на заключението на вещото лице, основано на незаконосъобразно представените му от ответника книжа, които при съществени процесуални нарушения са приети от първоинстанционния съд като доказателства по делото. По отношение на иска по чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД се оспорва изводът на решаващия състав, че не е доказано съществуването на процесното вземане към момента на сключване на договора за цесия. Акцентира се, че по делото са събрани гласни (показанията на свидетелите Р. и Г.) и писмени доказателства (множество стокови разписки и материали, доказващи закупуването на процесиите стоки от страна на ищеца и предаването им на ответното дружество), установяващи доставката на голяма част от стоката съгласно приемо-предавателния протокол от 14.10.2020 г. Независимо че издадената за продажбата фактура № [ЕГН]/20.10.2020 г. не е подписана от ответното дружество, самият протокол е върнат от него към ищеца с мейл с принципно съгласие за цените. Допълва се също, че нито първата, нито въззивната инстанция (въпреки изрично изложените аргументи в жалбата) не са се произнесли за правните последици от неявяването на управителя на “ДИЕЛ ТРЕЙД” ЕООД по реда на чл. 176 ГПК, който е следвало да отговори на въпроса за получаване на описаните в горепосочения протокол материали. Развиват се доводи, че от събраните доказателства се установява предаването на стоките и те се ползват от ответника. Счита се, че изводите на въззивния съд са непълни, доколкото не са коментирани в съвкупност доказателствата, като не са обсъдени тези, които да разколебаят становището за недоказаност на ищцовата претенция. Изразява се несъгласие с изложените от САС съображения, че не се съдържат достатъчно данни и признаци, които да определят прехвърленото вземане, нито е означен неговият произход, което обосновава извод, че цесията не е породила правни последици поради липсата на предмет. Аргументира се, че предвид характера на договора за цесия (неформален, консенсуален), неговото съдържание може да се търси както в самия договор, така и в последващи разменени между страните изявления. Подчертава се, че в случая дори и да не е посочено изрично в договора, че се прехвърля вземането по релевираната фактура, издадена по конкретния приемо-предавателен протокол, съставен при продажбата на стоките, то от всички изявления на страните и уточненията, направени в исковата молба, е видно правоотношението, от което произтича това вземане. Според касатора, изявленията на страните (цедент и цесионер), обективирани в комуникацията им с длъжника и в исковата молба, следва да бъдат зачетени именно като конкретизация на предмета на договора за цесия. Допълва се и че възражения от ответната страна относно действителността на цесионната сделка не са въведени в процеса. Иска се да бъде отменено въззивното решение в обжалваната отхвърлителна част. Претендират се и разноските по делото.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа приложение на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 2 и 3 ГПК. От касатора са поставени следните въпроси:

“1. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани във връзка с тях доказателства, както и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора? Длъжен ли е съдът да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните? Длъжен ли и е съдът да формира вътрешното си убеждение като прецени всички обстоятелства по делото при спазване на научните, опитните и логическите правила?”.

По така формулираните въпроси се сочи, че е налице отклонение от задължителните постановки на т. 19 от TP № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и константната практика на касационната инстанция, обективирана в решения № 164/28.05.12 г. по гр.д. № 66/12 г. на II г.о., № 187/07.07.16 г. по гр.д. № 1332/15 г. на IV г.о., № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о., № 202/21.12.2013 г. по т.д. № 866/2012 г. на I т.о, № 76 от 12.06. 2012 г. по т.д. № 377/2011 г. на II т.о., № 581 от 30.09.2010 г. по гр.д. № 1019/2009 г. на III г.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

2. “Следва ли при постановяване на своето решение въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, както и събраните доказателства за релевантните факти, на които те се основават и да изложи мотиви по тях?”.

Релевира се наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решения № 107/10.08.2011 г. по гр.д. № 78/2010 г. на I г.о., № 221/08.02.2016 г. по гр.д. № 1453/2015 г. на I г.о., № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о., № 92/16.03.2012 г. по гр.д. № 980/2011 г. на II г.о., определение № 333/18.05.2020 г. по т.д. № 2029/2019 г. на I т.о.

3. “При констатирани пропуски, допуснати от първоинстанционния съд, въззивната инстанция следва ли да събере нови доказателства, за да попълни делото с нови факти и обстоятелства, чрез които напълно да изясни спора от фактическа страна?”.

По този въпрос касаторът се позовава на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради несъответствие със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС.

4. “Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възраженията на страните? Допустимо ли е съдът само формално да изложи мотиви, без да направи адекватна преценка, в съвкупност, на установените по делото обстоятелства, при съобразяване на правилата на формалната логика и следва ли съдът да съобрази задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК за основаване на решението си върху закона и преценените поотделно и съвкупност обстоятелства по делото?”.

Счита се, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие на въпроса в първата му част със задължителната практика на ВКС - т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и константната такава, обективирана в решения по т.д. № 3192/18 г. на I т.о., т.д. № 2839/2018 г. на II т.о, т.д. № 1106/2010 г. на II т.о., гр.д. № 1713/2009 г. на IV г.о., т.д. № 1340/2015 г. на I т.о., а във втората – с определение № 217/22.03.2022 г. по гр.д. № 430/2021 г. на III г.о. и решение по гр.д. № 978/2021 г. на III г.о.

5. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и според действителния им смисъл?”.

Сочи се, че по този въпрос е налице отстъпление от разрешението, дадено в практиката на касационната инстанция - решения № 222/27.03.2018 г. по т.д. № 505/2017 г. на II т.о., № 222/06.04.2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на II т.о., № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на II т.о., № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на II т.о., както и определение № 124/22.03.2022 г. по гр.д. № 586/2022 г. на I г.о.

6. Процесуален въпрос относно “условията, при които настъпва преклузията за навеждане на възражения и сочене на доказателства в производство по търговски спорове”.

Аргументира се, че е налице противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в решения № 382/6.01.2015 г. по гр.д. № 1558/2014 г., IV г.о. и № 163/17.01.2012 г. по гр.д. № 965/2010 г., I т.о. (основание по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК).

7. Процесуален въпрос относно “задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства, отнасящи се до правнозначимите за основателността на исковете факти, с излагане на правни изводи, с изрично посочване въз основа на какви доказателства ги е направил”.

Изтъква се, че по същия е налице несъответствие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС - т. 2 от ТР 1/13, ОСГТК и т.19 от ТР 1/01, както и формираната такава в определение № 217/27.05.16 г. по гр.д. № 853/16 г., II г.о., решение №283/14.11.14 г. по гр.д. № 1609/14 г., IV г.о. и решешение № 220/2.10.15 г. по гр.д. № 2314/15 г., III г.о.

8. Въпрос относно “характера и значението на приемането, възприето в правната доктрина и съдебната практика”.

По този въпрос се сочи наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на касационната инстанция - решения № 1100/4.7.2003 г. по гр.д. №1876/2002 г. на V г.о., № 1661/6.12.1999 г. по гр.д. № 972/99 г. на V г.о., № 231/ 13.07.2011 г. по т.д. № 1056/2009 г., № 121/27.09.2013 г. по т.д. № 621/2012 г. на I т.о.

9. Въпрос “за задължението на поръчващия да заплати на изпълнителя направените разходи дори и в случай на отказ от поръчката”.

По този въпрос се релевира отклонение от практиката на ВКС - решение № 318/27.04.1994 г. по гр.д. № 177/94 г., 5-членен с-в (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

10. Въпрос “за начина, по който цедираното вземане, предмет на договора за цесия, трябва да бъде индивидуализирано”.

Подчертава се, че даденото от въззивния съд разрешение по същия е в противоречие с практиката на касационната инстанция, обективирана в решение № 1279/12.11.96 г. по гр.д. № 29/96 г. на V г.о.

11. “Как следва да процедира съдът когато една от страните представи писмени материали само на вещото лице по повод на назначената от съда експертиза, без тези материали да са представени на другата страна при двустранната размяна на книжа и след първото по делото заседание? Обхващат ли се тези материали от общата преклузия за представяне на писмени доказателства в процеса? Допустимо ли е съдът да приобщи като доказателства писмените материали, предоставени от една от страните на вещото лице при провеждане на експертиза, назначена след първото заседание по делото? Допустимо ли е вещото лице да използва тези материали при заключението си, след като те не са били предоставени в рамките на двустранната размяна на книжа и след първото по делото заседание и след като не са били своевременно представени за становище на другата страна и до кой момент следва да бъде извършено това, за да не бъдат обхванати от преклузията за представяне на писмени доказателства?”.

12. “При доказана липса на съдействие от страна на възложителя да приеме част от поръчката (недопускане до строителната площадка) и възлагане на същата доставка на друг изпълнител, освобождава ли се възложителя от задължението си да плати пълния размер на поръчаното (но недоставено поради недопускане на обекта)? В тази хипотеза следва ли възложителя да поеме вредите, настъпили за изпълнителя - стойността на загубения аванс по върнатата стока, която възложителят с конклудентните си действия е отказал фактически да получи от първоначалния изпълнител, но е поръчана и доставена впоследствие от друг изпълнител?”.

13. “Какви са последиците от неявяването на страна да даде обяснения по чл. 176 при направено от съда изрично предупреждение, че ще приеме за доказани тези спорни обстоятелства? Как кореспондира това предупреждение с конкретното правомощия дадено от закона, че съдът може да приеме за доказани тези обстоятелства. Може ли съдът при неявяване на страната да не цени неявяването по друг начин, а не непременно като установяване на доказаност на спорните обстоятелства, и то при условие на изрично направеното предупреждение, че неявяването ще доведе до обезателно приемане за доказано на спорното обстоятелство - в случая - получаване на стока по опис.”.

14. “Как следва да се цени липсата на изрично посочен индивидуализиращ белег за вземането - произхода му от конкретна доставка или фактура - в светлината на неформалния консенсуален характер на договора за цесия и при условие, че в исковата молба произхода на цедираното вземане е детайлно обяснен, а дружествата цедент и цесионер се управляват от едно и също лице и са в отношение дъщерно и контролиращо дружество.”.

По последните четири въпроса се поддържа наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Без да е формулиран правен въпрос, се излагат съображения, че по правилата на чл. 20 ЗЗД волята на страните по договора за цесия следва да се тълкува с оглед на изявленията им в исковата молба и останалите доказателства по делото и изводът за недействителност на цесията е неправилен.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на касационната жалба от ответника по касация “ДИЕЛ ТРЕЙД” ЕООД.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалби на насрещните страни по спора, от фактическа страна е приел, че по делото не се спори, че на 19.02.2020 г. между възложителя “ДИЕЛ ТРЕЙД” ЕООД и изпълнителя “СИС БИЛД” ЕООД е сключен договор за извършване на СМР, подробно описани в КСС (Приложение № 1 към договора), които най-общо се изразяват в цялостен ремонт и реконструкция на 7-те етажа на сграда, находяща се на [улица] [населено място]; от своя страна възложителят ответник е имал договор от 21.02.2020 г. с Държавна агенция за бежанците към Министерски съвет с предмет “Ремонт на сграда в отдела за предоставяне на международна закрила в РПЦ - [населено място]”, както и че в хода на изпълнение на строителството е изготвен Акт-обр. 19 от 26.08.2020 г., подписан от двете страни, с който се приемат за изпълнени посочените в акта СМР на обща стойност от 174 739,72 лева без ДДС. Като спорни въпроси са очертани тези, касаещи извършването на СМР, описани в акт образец 19 № 2, претендираната неплатена стойност и одобряването на тези СМР от ответното дружество, дължимостта на неустойката за забавено изпълнение на задължението за заплащане на уговорения аванс, действителността на цесионната сделка, по силата на която ищецът търси вземане за строителни материали и получаването от ответното дружество без основание на плащане по “фактура за застраховка гаранция аванс”. След анализ на разменената между страните електронна кореспонденция и заключението на вещото лице (основно и допълнително), включително приложенията, въззивният съд е намерил за доказано, че ищцовото дружество е извършило строително-монтажни работи на стойност от 174 739,72 лева, приети и неоспорени от ответното дружество. По протокол № 2 се установява, че същото е извършило дейности за 204 088,90 лева, от които: 198 236, 39 лева, приети от ответното дружество с протокол № 2, 1 921,41 лева - запълване на улей, и 3931,20 лева - монтаж, настройка и пуск на асансьор. Втората инстанция е преценила, че предвид обстоятелството, че ответното дружество е заплатило авансово сумата от 494 000 лева, а по делото се доказва извършена от ищеца работа на обща стойност 378 828,62 лева (сбор на стойността на работата по протокол № 1- 174 739,72 лева и по протокол № 2 - 204 088,90 лева), ищцовата претенция се явява неоснователна.

По отношение на вземането от 28 816,36 лева, произтичащо от договор за цесия от 23.11.2020 г., по силата на който цедентът “Сис Билдинг Системс” ЕООД е прехвърлил същото в полза на ищцовото дружество, решаващият състав е констатирал, че в текста на приложения на л. 68 договор за цесия е разписано, че вземането е в размер на 28 816,36 лева, към датата на цесията е изискуемо и не е погасено. Изтъкнал е, че не се съдържат достатъчно данни и признаци, които да определят вземането, нито е посочен неговият произход, което обосновава извод, че цесията не е породила правни последици, поради липсата на предмет. За пълнота е отбелязано, че фактура № [ЕГН]/20.10.2020 г., в която е обективирано вземането, не е подписана от представител на ответното дружество и не е включена в дневниците за покупки-продажби за м. 10.2020 г. до м. 10.2021 г. Направен е извод, че по делото не се доказва съществуването на това вземане към момента на сключването на договора за цесия. Счетено е, че действително от приемо-предавателния протокол от 14.10.2020 г., подписан от ответника с корекции относно цената, и от показанията на св. Р. се установява, че строителни материали са доставени и че част от тях са закупени от “Сис Билдинг Системс” ЕООД, но не се доказа, че ответното дружество се е съгласило да закупи същите на определената цена, поради което не би могло да се обоснове извод за валидна уговорка между страните за възстановяване на стойността им.

Въззивният съд е намерил за основателен предявения от ищеца иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, тъй като на 26.02.2020 г. ищцовото дружество е извършило плащане в полза на “ДИЕЛ ТРЕЙД” ЕООД на сумата от 9037,27 лева, с основание “по фактура за застраховка гаранция за аванс”, а ответното не е доказало твърденията си, че по силата на договора на ищеца е вменено задължение за плащане на гаранция, нейния размер и условията, при които се дава и подлежи на връщане.

Съставът на САС е приел за неоснователно направеното от ответника възражение за нищожност на клаузата на чл. 10, ал. 3 от процесния договор, съгласно която при забава в плащането на дължима сума с повече от 90 календарни дни след срока по чл. 4.1, ответното дружество дължи неустойка в размер на 0,5 % от неплатената в срок стойност, за всеки ден закъснение, но не повече от общо 10 % от цената на договора, поради противоречие на добрите нрави и обичайната търговска практика. Изложил е съображения, че в случая възложителят е неизправна страна, допуснал продължителна забава от 73 дни в периода 07.07.2020 г. -17.09.2020 г. Доколкото страните са уговорили забрана размерът на дължимата неустойка да надхвърля 10 % от неизпълнената част от договора, то върху неплатената сума от 98 828,62 лева неустойката възлиза на 9 828,62 лева. С оглед на горното за основателна е намерена предявената частична претенция от 1 000 лева.

При тези мотиви въззивният съд е потвърдил решението на първата инстанция.

Настоящият състав намира, че не се обосновава директен и факултативен достъп до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на вероятна недопустимост на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Недопустимо е съдебно решение, което е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън предмета на сезиране с въззивната жалба (“свръх петитум”), др. Такива доводи от страната не се излагат, а изразеното несъгласие с мотивите на обжалваното решение по същество представлява оплакване за неправилност поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, ал. 3, предл. 1 и 2 ГПК, а не за недопустимост на съдебния акт. С оглед на горното и предвид извършената служебна проверка настоящият състав намира, че не е налице поддържаната от касатора хипотеза по чл.280, ал. 2, предл. 2 ГПК за директен достъп до касация.

Не е налице и “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция. Според формираната практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касатора и не се констатират от съдържанието на въззивното решение, а изразеното несъгласие с изводите на въззивния съд представлява оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК. Това би могло да бъде преценено едва при произнасяне по същество по реда на чл. 290 ГПК, а не в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Поставените от касатора първи, втори, четвърти, пети и седми въпрос са процесуалноправни и са относими най-общо към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество и с оглед правомощията си по чл. 269 ГПК да обсъди доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на всички доказателства в тяхната съвкупност. Същите са релевантни и отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Относно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора решения и множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства, които носят информация за релевантните по делото факти, и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е очертал спорните въпроси по делото и е преценил приетите за относими факти, доказателства и доводи на страните. Касателно отхвърлените претенции на ищеца – предмет на подадената от него въззивна жалба, решаващият състав е изложил подробни съображения, за да стигне до заключението за тяхната неоснователност. По отношение на осъдителния иск по чл. 266, ал. 1 вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД е извършил анализ на събраните писмени доказателства и заключението на изслушаната СТЕ, включително приложенията към същото, и е приел, че са изпълнени от ищеца и приети от ответника работи на обща стойност 378 828,62 лева (сбор на стойността по протокол № 1 - 174 739,72 лева и 204 088,90 лева по протокол № 2), а платената от ответника авансово сума е в размер на 494 000 лева, поради което претенцията е неоснователна. За пълнота на изложението следва да се отбележи, че не могат да бъдат споделени доводите на касатора за допусната грешка при изчисляването на сумите, тъй като стойността на изпълнените от ищеца СМР е без включен ДДС. Общата стойност на тези СМР възлиза на 454 594,34 лева с ДДС, т.е. същата се покрива изцяло от платения от възложителя ответник аванс.

Относно иска по чл. 327, ал. 1 ТЗ вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД въззивният съд е съобразил, че в процесния договор за цесия не се съдържат достатъчно данни и признаци, които да определят вземането от 28 816,36 лева, нито е посочен неговият произход, поради което е намерил, че договорът не е породил правни последици поради липса на предмет. Преценил е също, че доколкото фактура № [ЕГН] от 20.10.2020 г., в която е обективирано вземането, не е подписана от представител на ответното дружество и не е включена в дневниците за покупки-продажби за м. 10.2020 г. до м. 10.2021 г., то не се доказва съществуването на вземането към момента на сключването на цесионната сделка. Добавено е, че действително от приемо-предавателния протокол от 14.10.2020 г., подписан от ответното дружество с корекции относно цената, и показанията на св. Р., се установява доставката на строителни материали и че част от тях са закупени от “Сис Билдинг Системс” ЕООД, но не се доказва, че ответното дружество се е съгласило да закупи материалите на определената цена, поради което не може да се обоснове извод за валидна уговорка между страните в този смисъл. Поради горното не се обуславя противоречие на въззивното решение с горецитираната практика на ВКС, а конкретните оплаквания на касатора за неправилност на изводите на апелативния съд не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. С оглед на горното по така формулираните първи, втори, четвърти, пети и седми въпрос не се обосновава хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за достъп до касация.

Поставеният от касатора трети въпрос не кореспондира с фактите и обстоятелствата по делото, тъй като във въззивната жалба на “СИС БИЛД” ЕООД не са направени доказателствени искания, нито са изложени съображения, че не са допуснати поискани от страната пред първата инстанция доказателства. Напротив, основните оплаквания на страната са касаели извършената от първоинстанционния съд преценка на събраните такива. Следователно така формулираното питане няма характер на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен в т.1 на Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това остава безпредметно обсъждането на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допуск до касация. За изчерпателност на изложението следва да се посочи, че цитираното от страната Тълкувателно решение от 15.01.2019 г. по тълк.д. № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС разглежда въпрос относно обхвата на дейността на въззивния съд в производството по частна жалба, поради което даденото разрешение не намира приложение в производството по чл.258 и сл. ГПК при условията на ограничен въззив и забраната по чл.266 ГПК за събиране на доказателства пред втората инстанция, освен в предвидените изключения.

Поставеният от страната шести въпрос е процесуалноправен и е относим към преценката на съда за своевременно ангажиране на писмени доказателства. Същият отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС са неоснователни. В решение № 163/17.01.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. на ВКС, ТК, I т.о., и в решение № 15/16.02.2017 г. по гр.д. № 60077/2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., е прието, че правото на ответника да представи доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл. 370 ГПК (респ. срока за допълнителен отговор), ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада по делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора и уточнено от фактическа страна с оглед на доклада или указанията на съда. В случая първоинстанционният съд е приел писмените доказателства, които са ползвани от вещото лице по СТЕ, като е обосновал, че заключението на експерта е прието в проведеното на 23.06.2022 г., без възражение от ищцовата страна. Дори и да е допуснато процесуално нарушение във връзка с тези писмени доказателства, следва да се има предвид, че вещото лице извършва проверка на книжата при страните с оглед отговора на поставените задачи. Решаващите изводи на въззивния съд се основават не на релевираните писмени доказателства, а на заключенията на експерта. С оглед на горното и по така формулираното питане не се обосновава достъп до касационен контрол на поддържаното от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Осмият въпрос, поставен от касатора, е материалноправен и е свързан със значението на приемането на извършената работа при договора за изработка. Същият покрива общия селективен критерий по чл.280, ал. 1 ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са неоснователни. Според константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 9/05.06.2017 г. по т.д. № 2690/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 231/13.07.2011 г. по т.д. № 1056/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 23/04.08.2014 г. по т.д. № 1938/2013 г. на ВКС, ТК, I т.о.), по иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД релевантно за приемането по смисъла на чл.264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия резултат, че счита същия за съобразен с договора, или конклудентните действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение. Самото разместване на фактическата власт върху работата, без съпровождащо го изрично или мълчаливо изразено изявление на поръчващия, че възприема същата за съобразена с договора, не съставлява приемане по смисъла на чл. 264, ал.1 ЗЗД, както не съставлява приемане в разглежданата хипотеза и възражението, че същата е неточно изпълнена в количествено или в качествено отношение. В случая въззивният съд в съответствие с цитираната практика на касационната инстанция е съобразил приетите от ответника СМР, изпълнени от ищеца. Изложил е аргументи относно приемането на извършените от ищеца СМР, както и техния стойностен израз. Отбелязал е, че след като съответна работа по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е приета без забележки от възложителя по ЗОП - Държавна агенция за бежанците, то и ответното дружество “ДИЕЛ ТРЕЙД” ЕООД е счело извършените СМР от страна на ищцовото дружество за съответни по количество и качество на уговореното в договора от 19.02.2020 г. При отчитане обаче на стойността на получения аванс, който надвишава цената на извършените работи, е намерил ищцовата претенция за неоснователна.

Поставеният от касатора девети въпрос е хипотетичен и не съответства на конкретните правни изводи на апелативния съд, който не е разглеждал хипотеза на отказ от поръчката. Поради това питането няма характер на правен въпрос съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, което изключва и обсъждане на сочения допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поставеният от страната десети въпрос относно отличителността на цедираното вземане е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и покрива общата слективна предпоставка за допуск до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно казуалната практика на ВКС - решение № 196/22.11.2018 г. по гр.д. № 3871/2017 г. на ВКС, ГК, IV г.о., предмет на цесионната сделка не могат да бъдат неиндивидуализирани вземания (напр., при посочени в условията на евентуалност основания за възникването на вземането). В случая въззивният съд е констатирал, че съгласно процесния договор за цесия вземането е в размер на 28 816,36 лева, като към датата на цесията е изискуемо и не е погасено. Счел е, че не се съдържат достатъчно данни за същото, нито е указан неговият произход, поради което цесията не е породила правни последици. Изложил е мотиви и относно недоказване съществуването на вземането към момента на сключването на прехвърлителната сделка и съответно липсата на съгласие на ответника касателно продажната цена на материалите.

Поставените от касатора единадесети, дванадесети (в първата му част), тринадесети и четиринадесети въпрос са фактологични, а не правни по смисъла на чл.280, ал. 1 ГПК. В същите се съдържат конкретни доводи на страната за неправилност на постановения съдебен акт и предполагат извършването на преценка на фактическия и доказателствен материал по делото. Това излиза извън предметния обхват на селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК, тъй като такива доводи могат да бъдат разглеждани едва при допуснато обжалване в производството по чл.290, ал. 2 ГПК. Дванадесетият въпрос във втората си част, касаеща “поемане” от възложителя на вреди от стойността на платения аванс за върната стока, е хипотетичен, тъй като в случая е разгледана от съдилищата претенция за заплащане на възнаграждение за изпълнени СМР по договор за изработка, а не за обезвреда на претърпени от ищеца имуществени вреди. Поради изложеното така формулираните четири въпроса не покриват общата предпоставка за достъп до касация. Необосноваването й изключва необходимостта от обсъждане на поддържаното допълнително основание по чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, без да формулира правен въпрос, релевира довод за тълкуване на волята на страните в договора за цесия по правилата по чл. 20 ЗЗД. При липса на поставено питане в тази насока, такова не може да бъде изведено служебно от касационната инстанция с оглед спазване принципа на диспозитивното начало в гражданския процес по чл. 6 ГПК (съгласно разясненията в т. 1 от горецитираното тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС).

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационен контрол на въззивното решение на Апелативен съд – София в обжалваната част.

В касационната жалба е направено искане по чл. 248 ГПК, което следва да бъде разгледано от въззивния съд.

По разноските в настоящото производство:

Поради недопускане на касационно обжалване ответникът по касация има право на разноски. Същият не претендира и не представя доказателства за извършването на такива пред касационната инстанция, поради което разноски в настоящото производство не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,