Определение № 3298 от 17.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерството на вътрешните работи, чрез юрисконсулт С., срещу въззивно решение № 68 от 08.01.2026 г. по в. гр. дело № 12285/2024 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 15768 от 17.08.2024 г., постановено по гр. дело № 65790/2023 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение Министерство е осъдено да заплати на М. И. Й.-П. на основание чл. 234, ал. 8 ЗМВР сумата 46 131 лв., представляващи обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 1996 г. – 2008 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 30.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 13 755.21 лв. обезщетение за забава за периода от 06.03.2021 г. до 30.11.2023 г. Министерството на вътрешните работи /МВР/ поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли касационното обжалване да бъде допуснато, въззивното решение да бъде отменено и предявените искове – отхвърлени изцяло. В изложението за допускане на касационно обжалване при твърдения за противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, формирана с решение № 99 от 03.03.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на ВКС, ІV г.о., жалбоподателят на първо място поставя въпрос в приложното поле на чл. 180, ал. 1, т.1 ГПК за материалноправната легитимация на МВР да отговаря по искове за изплащане на неизползван платен годишен отпуск на служител, чийто работодател е друга правоспособна основна структура на министерството. На следващо място, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, като такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, се поставят и въпросите: 1.Допустимо ли е при липса на част от първичната трудова документация съдът да приеме за доказан факт относно ползването или неползването на платен годишен отпуск от служителя въз основа на липсата на заповеди в служебното му досие, при наличие на официални удостоверителни документи относно размера на неизползвания отпуск, правата върху който служителят е запазил на основание § 69 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР (ДВ бр. 81/2016 г.)? 2.Допустимо ли е съдът да приеме за установен значителен размер на неизползван платен годишен отпуск въз основа на предположение, изведено единствено от липсата на част от документацията? и 3.Следва ли служител, в чиито служебни задължения е влизало и това да организира и съхранява документацията относно ползването на отпуските, както и пълното и правилното й попълване, да черпи права от непълнотите в същата? На последно място допускането на касационното обжалване е обосновано със съображения за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК на въззивното решение, с оглед дадената в него правна квалификация на иска за главницата по чл. 234, ал. 8 ЗМВР вместо по § 71, ал. 2 от ПЗР на ЗИДЗМВР от 2016 г. Насрещната страна М. И. Й.-П. чрез процесуалния си представител адв. А. оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване по съображения, развити в писмен отговор. Изложени са съображения и по съществото на спора в подкрепа правилността на обжалваното решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, при извършената преценка за наличие на основания по чл. 288 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното: За да потвърди изцяло първоинстанционното решение Софийският градски съд, действащ като въззивна инстанция, е приел, че ищцата е работила в ответното ведомство, заемайки различни длъжности, от 01.08.1996 г., когато със заповед на министъра на вътрешните работи е била назначена на длъжността „разузнавач І степен“, до 27.11.2020 г., когато служебното й правоотношение било прекратено отново със заповед на Министъра на вътрешните работи, на основание чл. 105, ал. 1 ЗДСл. Посочил е, че щом органът по назначаването и по освобождаването е Министърът на вътрешните работи, а не директорът на Областната дирекция на МВР, то надлежен ответник по предявените искове е министерството, а не ОДМВР. Обсъждайки предпоставките за възникване на правото на обезщетение по чл. 234, ал. 8 ЗМВР съдът е свел същите до две: прекратяване на служебното правоотношение на държавния служител и неизползване на полагаемия му се платен годишен отпуск. Първата от тях съдът е счел за безспорна, а по втората се позовал на събраните доказателства и заключението на приетата пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, според което за неизползваните 424 дни платен годишен отпуск за периода от 1996 г. до 2008 г. на ищцата се дължи обезщетение в размер на 46 131 лв. По спорния по делото въпрос, дали полагаемия се отпуск за посочения период не е бил използван от ищцата, съдът е съобразил, че държавните служители ползват платен годишен отпуск само по тяхно писмено искане и въз основа на насрещно изрично волеизявление на съответния ръководител, с което то се разрешава. Тъй като в случая ответникът нито е представил писмени искания от служителката за ползване на отпуск, нито заповеди на ръководителя, с които такъв да й е бил разрешен, е направен извод за недоказаност на оспорването от страна на ответника. По отношение на представените удостоверения за платен годишен отпуск от 2016 г. до 2020 г. съдът е посочил, че същите не касаят исковия период. Ето защо и като взел предвид заключението на съдебно-счетоводната експертиза, Градският съд намерил предявеният иск по чл. 234, ал. 8 ГПК за основателен, както и този по чл. 86 ЗЗД, с оглед акцесорния му характер. Касационното обжалване не може да се допусне по първия поставен въпрос относно материалноправната легитимация на МВР да отговаря по иск за изплащане на неизползван платен годишен отпуск на държавен служител, който към момента на прекратяване на служебното му правоотношение е изпълнявал длъжността си в Областна дирекция на МВР, която също е със статут на юридическо лице. Макар и обуславящ решаващите изводи на съда, този въпрос не е решен в противоречие, а в пълно съответствие с практиката на ВКС, формирана с решение № 14 от 17.02.2011 г. по гр. д. № 625/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 187 от 20.06.2013 г. по гр. д. № 47/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. В цитираната съдебна практика се приема, че когато органът по назначаването е министърът на вътрешните работи, пасивно легитимиран да отговаря по искове, предявени от държавен служител в МВР за обезщетения, произтичащи от прекратяване на служебното му правоотношение, е Министерството на вътрешните работи като администрация на органа по назначаването, който е страна по служебното правоотношение и по имуществения спор по чл. 125 ЗДСл, а не тази на дирекцията, в която държавния служител е изпълнявал длъжността си. Цитираното в касационната жалба решение № 99 от 03.03.2019 г. по гр. д. № 1876/2018 г. на ВКС, ІV г.о., на което се позовава жалбоподателят, се отнася до искове по чл. 49 ЗЗД и разисква съвършено различен въпрос – за лицето, което в качеството си на възложител на работата отговаря за вредите, причинени от негови служители при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорът на този въпрос няма връзка с настоящото дело и неговото решаване. Касационното обжалване не може да се допусне и по останалите три въпроса, поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, тъй като същите са изцяло фактологични. Те изразяват становището на касатора относно правилността на решението и несъгласието му с формираните правни изводи на въззивния съд по съществото на спора, поради което не са в състояние да покрият общо основание за допускане до касационен контрол. И трите въпроса са подчинени на едно и също оценъчно съждение на жалбоподателя относно правилността на извода на решаващия съд за недоказаност на възражението му, че претендираният от ищцата отпуск е бил използван. Въззивният съд не е правил предположения, а прилагайки последиците от разпределението на доказателствената тежест е приел, че при твърдение на ответника за настъпването на положителния факт, че отпускът за процесния период е бил използван, негова е тежестта да докаже това обстоятелство. При липсата на молби за ползване на отпуск и на заповеди, разрешаващи ползването на такъв, логично следва изводът, че отпускът не е бил използван. Останалите съпътстващи факти относно организацията по съхраняване на документацията за ползването на отпуските във ведомството, които са засегнати в разискваните въпроси, изобщо не са обсъждани от съда и не са обусловили решаващите му изводи. Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Хипотезата на очевидна неправилност се предпоставя от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от касационния състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС очевидно неправилен би бил само въззивен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика. Такива основания не се твърдят от страната и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. Следователно, касае се до отново до оплаквания, попадащи в хипотезата на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК, които не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. При този изход на делото и на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв на процесуалния представител на ищцата адв. С.-А. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 485 евро за оказаната от нея безплатна адвокатска помощ и процесуално представителство пред касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,