Определение № 2760 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3492/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 4203/23.04.2024 г. на И. Т. К., подадена срещу решение № 65 от 25.03.2024 г. по гр. д. № 20242000500034/2024 г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 857 от 19.07.2023 г. по гр. д. № 1652/2022 г. на Бургаския окръжен съд за осъждане на И. Т. К. да заплати на А. Д. М. и М. Д. М. сумата от общо 77 000 лв., представляваща претърпени имуществени вреди в резултат на непозволено увреждане - извършено престьпление кражба, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 07.04.2018 г., до окончателното изплащане. Въззивният съд е съобразил, че по делото е предявен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане. Съгласно посочената разпоредба всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като вината се предполага до доказване на противното. Съдът е приел за безспорно от фактическа страна, че с влязла в сила на 28.07.2022 г. присъда по НОХД № 1479/2020 г. на Районен съд - Бургас И. Т. К. е признат за виновен за това, че на 07.04.2018 г., в [населено място], [улица], от метална каса в складово помещение на къща за гости „Гран Виа“, при изложените в присъдата квалифициращи престъпното деяние признаци, е отнел чужди движими вещи, на стойност в големи размери - пари, както следва: 1100 евро, с левова равностойност от 2151.41 лв., 140 щатски долара, равняващи се на 223.24 лв., и 74 625.25 лв. – общо 77 000 лв., от владението на М. Д. М. и А. Д. М., без тяхно съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои - престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. с други текстове на НК, като е осъден на лишаване от свобода за срок от шест години. Посочил е, че съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В случая е налице окончателна присъда на И. К. за предявеното за обезщетяване непозволено увреждане, което сочи на доказаност на виновно противоправно деяние - квалифицирана кражба, в резултат на което М. са претърпели имуществени вреди, изразяващи се в стойността на отнетите им при кражбата парични средства в общ размер от 77 000 лв. Ето защо съдът е заключил, че предявеният иск по чл. 45 ЗЗД се явява доказан по основание. Съдът е намерил, че изложеният във въззивната жалба довод, че И. К. не е извършил горното престъпно деяние, за което е постановена цитираната присъда, се явява несъстоятелно и не подлежи на обсъждане, поради задължителния характер на влязлата в сила присъда и недопустимостта същата да бъде преразглеждана в гражданско производство по отношение на извършеното престъпно деяние и виновността на осъденото като негов извършител лице. По същата причина е счел, че не може да бъде предмет на обсъждане в настоящия граждански исков процес размерът на претърпените от ищците имуществени вреди, като част от квалификацията на деянието по чл. 196, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 195, ал. 2 НК. Визирал е, че въпреки това пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства и са изслушани показанията на свидетелите А. А. и К. Н., които установяват наличието преди кражбата на сумата от над 70 000 лв. в разбитата от извършителя каса на фирма „Милиани“ ООД, гр. Варна, занимаваща се с туристическа дейност, в която съдружници са М. М. и А. М.. Според въззивния съд без основание е и вторият довод на И. К. - че не е в състояние да изплати претендираната от ищците, непосилна за него и близките му сума, като по този въпрос съдът е посочил, че липсата на парични средства за заплащане на дължимото по чл. 45 ЗЗД обезщетение за непозволено увреждане не е основание за освобождаване на деликвента от отговорността за вреди. Апелативен съд – Бургас е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 ГПК. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди, че не е извършил кражбата и е несправедливо осъден, като и че присъдената в полза на ищците сума е непосилна за него и близките му. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че е нарушена презумпцията за невинност и че той изтърпява присъда без да е виновен; заявява, че присъдената сума е непосилна за него. От насрещните страни е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Обжалваното въззивно решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. В частност, същото е изцяло съобразено с императивната норма на чл. 300 ГПК. Недопустимо е в настоящото гражданско производство ревизиране на постановената и влязла в сила присъда срещу К.. Правно ирелевантно от гледна точка основателността на иска по чл. 45 ЗЗД е обстоятелството дали деликвентът е в състояние да заплати сумата, за която е осъден. Същевременно жалбоподателят не е формулирал никакви процесуалноправни или материалноправни въпроси, по които да се е произнесъл Апелативен съд – Бургас и които да са обусловили решаващите му правни изводи по спора, което е достатъчно, за да не бъде допуснато касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответниците по касационната жалба имат право на 500 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,