Определение № 426 от 31.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2210/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 20833/06.03.2023 г., подадена от А. Й. Г., чрез адвокат С. С., срещу решение № 3210 от 11.11.2022 г. по гр. д. № 3570/2022 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20202762 от 25.10.2021 г. по гр. д. № 39626/2018 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от А. Й. Г. срещу М. Х. К., В. Х. Б. и „Мегатурс 1” ЕООД иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено, че А. Й. Г. е собственик и за предаване на владението на 46/252 ид. ч. от следния недвижим имот: дворно място от 450 кв.м, находящо се в [населено място], м. „К. - С.”, с пл. № * по рег. план, кв. 40, парцел *, а по скица е отреден парцел *-* от кв. 40, при съседи на имота: [улица], [улица], парцел *-*, парцел *-*-*, парцел *-*, и заснет като имот с идентификатор *.*.*. Въззивният съд е съобразил, че от А. Й. Г. са предявени срещу М. Х. К., В. Х. Б. и „Мегатурс 1“ ЕООД искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик и за предаване на владението на 46/252 ид. ч. от следния недвижим имот: дворно място от 450 кв.м, находящо се в [населено място] (подробно описано по-горе). Ищецът твърди, че гореописаният имот е придобит от него по наследяване от майка му Р. С. Д. (Ч.). От справка в Служба по вписванията при Агенция по вписванията установил, че В. Х. Б., М. Х. К. и П. С. Х. са се сдобили неправомерно с констативен нотариален акт № 25, том № 016, вх. рег. № 24262/16.11.1998 г. за същия имот. „Мегатурс 1” ЕООД придобило собствеността върху недвижимия имот от В. Х. Б. на 17.05.2017 г. с нотариален акт № 175, том 64, вх. рег. № 2227180/2017 г. А. Г. твърди, че плаща данъци за процесния имот. Сочи, че върху имота му е учредено и право на строеж, като ответниците възпрепятстват достъпа му до имота. От своя страна, ответниците оспорват предявения иск. Правят възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност. Твърдят, че са владели имота явно и необезпокоявано от 1988 г.; че в продължение на повече от 35 години няма данни наследодателката или ищецът да са владели имота или част от него, както и да са предприели каквито и да е действия в тази връзка. Оспорват идентичността на притежавания от тях имот с имота, от който Р. Ч. е притежавала идеални части. Твърдят, че Р. Ч. е притежавала идеални части от съседен на техния имот. Съдът е приел за установено следното: По делото е представена скица № 15-195734/29.03.2018 г. за поземлен имот с идентификатор *.*.*., в която като собственици са посочени М. Х. К., „Мегатурс 1” ЕООД, П. С. Х. и Р. С. Ч.. Съгласно прието удостоверение имената Р. С. Д. и Р. С. Ч. са имена на едно и също лице. Р. С. Д. е починала през 1992 г., като е оставила за свои наследници по закон А. Д. Г., Е. Д. Г., Р. Д. Г., Г. В. Д., В. Г. Д., К. Г. Д., Т. Й. Г., Ц. Й. К. и А. Й. Г.. От удостоверение от 01.10.1993 г. се установява, че А. Г. Д. е подал молба с вх. № 1414 от 1993 г., с която е заявил, че се отказва от наследството, оставено от наследодателя Р. С. Д.. По силата на договор за продажба, обективиран в нотариален акт от 09.10.1924 г., Б. П. е продал на С. и Й. Ч. 1000 кв.м място от нивата, находяща се в землището на [населено място], м. „И.”. Съгласно протокол от 16.02.1956 г. по дело № 660/1956 г. на СНС, VI р-н, III уч., дял 1-ви се пада на К., Д. и Е. С. Ч., които получават в дял следните недвижими имоти: къща с дворно място, застроено и незастроено, от 379 кв.м, представляващо парцел *-*, кв. 40, м. „К. - Б.”, което се владее с нотариален акт № 88, том II, дело № 677/1982 г. с граници: [улица], Г. А., наследници на С. Ч. и П. С. и С. А., и празно дворно място от 247 кв.м, съставляващо 1/2 ид. ч. от УПИ *, в кв. 40 по плана на София, на [улица]. Съгласно протокола Р. Ч. получава дял ІІ - движими вещи. Съгласно удостоверение за наследници М. С. М. е оставила за свои наследници по закон Д. С. Ч., Р. С. и Е. С. С.. С решение № 770/10.10.1952 г. по гр. д. № 277/1952 г. Върховният съд на НРБ е признал на С. М. Ч. и на наследниците му М., Д., Е. и Р. С. Ч. правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от дворно място, находящо се в землището на [населено място] село, м. „И.”. С решението е признато на Й. Ч. и на наследниците му, и на наследниците на С. Ч. - М., Д., Е. и Р. Ч., правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от дворно място - 225 кв.м в средата на парцела, така както са означени по скицата от 10.05.1934 г. Представено е решение от 07.07.1964 г. по гр. д. № 750/1964 г. за допускане на делба на къща и дворно място в [населено място], [улица],[жк], цялото дворно място от 470 кв.м, съставляващо УПИ *, в кв. 40 по плана на [населено място], К., м. „И.“, при съседи: [улица], [улица], наследници на С. Ч., С. А. и Т. Г.. С решение от 06.12.1964 г. по гр. д. № 750/1964 г. на СНС е допуснато да се изнесе на публична продан имотът, състоящ се от къща и дворно място на [улица], К. село, София, цялото дворно място от 470 кв.м, УПИ *, в кв. 40, като получената сума се раздели между страните, съобразно квотите, като за Роза С. е 1/168 част. С решение от 05.07.1965 г. по гр. д. № 994/1965 г. на ВС са отменени по реда на надзора решенията от 07.07.1964 г. и от 06.12.1964 г. в частта, с която са определени делбените части на страните, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. С решение № 460/20.10.1965 г. по гр. д. № 2139/1965 г. на СНС е допуснато извършването на делба на дворно място в [населено място], [улица],[жк], цялото от 470 кв.м, при квота 1/28 част общо за М., Д., Е. и Р. Ч.. С протокол от 26.05.1975 г. по гр. д. № 1132/1975 г. на СРС е одобрена спогодба, съгласно която дял първи се дава на Д. С. Ч., който получава парцел * от кв. 40, по плана на „К. – Б. - 1-ва част“, цялото от 396 кв.м, заедно с масивна жилищна сграда на един етаж, с мазе, със застроена площ от 78 кв.м, а дял втори получава Р. С. Ч. - 46/84 ид. ч. от дворно място, представляващо парцел *, от кв. 40, по плана на „К. - Б. - 1-ва част“, цялото от 450 кв.м, което място е празно. С нотариален акт от 13.11.1998 г. са признати за собственици по наследство и давностно владение П. С. Х., М. Х. К. и В. Х. Б., при квоти 1/2 част за първата и по 1/4 част за втората и третата, от дворно място, находящо се в [населено място], местност „К. - С.”, за което е отреден парцел *-* от кв. 40, цялото с площ от 450 кв.м. Съгласно удостоверение за наследници П. С. Х. е починала, като е оставила за свои наследници по закон М. Х. К. и В. Х. Б.. По силата на договор за замяна от 17.05.2017 г., обективиран в нотариален акт № 24, том 1, peг. № 6567, дело № 21 от 2017 г., В. Х. Б. е прехвърлила на „Мегатурс 1“ ЕООД 1/2 ид. ч. от правото на собственост върху УПИ, находящ се в [населено място], район „К. “, целият с площ от 450 кв.м, съставляващ УПИ * *-*, кв. 40 по регулационния план на София. Въззивният съд е възпроизвел свидетелските показания по делото: Според свидетеля В. Б. ищецът имал имот на [улица], който се намира на ъгъла с [улица]. Твърди, че ъгловият имот № * е този на скицата, като посочва, че № * е имот на ищеца. Имотът е около 600 кв.м, като съседи на имота са: на № * част от този имот е бил на майката на ищеца, като от другата страна има друг имот, който не знае на кого е. Голяма част от имота на № * е собственост на майката на ищеца. Не знае ответникът да е имал част от този имот. Сочи, че в момента никой не живее в имота; хората, които живеели в имота, не давали на ищеца достъп до него и той спял пред имота. През 80-те години на миналия век имало врата откъм [улица], но свидетелят твърди, че имало отвор и откъм [улица]. През 80-те години имало построена къща на един етаж или с приземен. Имотът е неподдържан. Свидетелят е ходил на гости и е влизал в двора на № *, а на № * е влизал в къщата, но са играли в двора на № *, като това било през 1975 -1976 г. Заявява, че на № * имало една по-масивна сграда и една като барака. Твърди, че ищецът живял в чужбина 15 години. Свидетелката З. И. твърди, че имотът на ищеца бил на [улица]и на [улица], като ищецът живеел на № *. Имотът на ищеца е на ъгъла на [улица]и [улица], под № *. В момента там имало една черква и празно място, като празното място е откъм [улица]; до празното място има черква, която граничи с процесното място. Като деца са влизали в дворовете, включително и на № *, където имало две малки къщички, приземен етаж и отгоре етаж. На № * живеели ищецът и сестрите му, а на № * живеели едни момичета, които му били братовчедки. Свидетелката твърди, че собствеността е разменена между майка му и чичо му и майка му станала собственик на част от № *. Сочи, че ищецът се изнесъл от № * и като крайно нуждаещ се му дали едно таванско помещение. Предполага, че братовчедите му са живеели там, когато се е изнесъл. Свидетелства, че има ограда, вратата е откъм [улица]; имотът е празен. Преди години един строител й казал, че имал договор да строи в това място. Сочи, че ищецът е живял в чужбина поне 10 години. Свидетелката Н. В. твърди, че ответниците живеят на № *, а тя живеела на № 8 и една стена ги дели с Б.. Съседите им са: тя от една страна, на гърба на къщата, на калкан, след това следвала къща на майка с три деца - Д. и С.. В. Б. е живяла на № *, а ищецът - на № *. В момента там, където е живял А., има църква, а на № *, където са живели Б., имало къща с два входа и там живеела баба П., а в другия вход - В. Б. с децата си. Синът й Х. си пристроил една малка къщичка след като се оженил, на един етаж. Свидетелства, че е отрасла в къщата на № * и че ищецът е идвал и са играли с него. Преди година и половина къщата е била разрушена, а в момента никой няма в имота. Дотогава В. и И. са живели в имота. Майката на ищеца и той са живели в приземен етаж на къща на № *. Къщата била продадена, имало ресторант, след това се продала и направили църква. Не знае А. да е живял на улицата и да не е имал къде да живее. Не са й споделяли семейството на ищеца да е ходило на имота и да е имало претенции по времето, когато е била на работа. Твърди, че собственик на имота е била леля П., а В. и И. го придобили по наследяване. Не знае дали е продаден имотът от Б.. Според свидетелката А. М. ответниците живеели на „Х.”, на ъгъла с [улица], живеели на № *. Те живеели в този имот отпреди 1977 г., там живеели В., С., Х. и баба П.. В една къщичка живеела баба П., а до нея В. и С.. М. и Х. си направили две стаи с баня и тоалетна и зид откъм границата на № *. До преди 5-6 години са живели там, но вече всичко е съборено. Твърди, че в другия имот имало ресторант, а впоследствие църква. Имало къща в имота, където е църквата, но не е виждала някой да живее там. Имотът на ответниците бил ограден, обработвал се, откъм църквата направили зид, а входът бил откъм [улица]. Не знае някой да е имал претенции към имота. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Основателността на иска по чл. 108 ЗС е обусловена от кумулативното наличие на три предпоставки: ищецът да е собственик на имота; вещта да се владее или държи от ответника; вещта да се владее или държи от ответника без основание. В доказателствена тежест на ищеца по ревандикационния иск е да установи първите две предпоставки. Съдът е визирал, че в производството пред него е допусната служебно съдебно-техническа експертиза, която след като се запознае с материалите по делото, включително и приложените скици, да даде отговор на въпросите дали процесният недвижим имот с идентификатор *.*.* е идентичен с имота, описан в спогодителен протокол от 26.05.1975 г., по силата на който наследодателката на ищеца Р. С. Ч. е получила в дял и изключителна собственост 46/84 ид. ч. от дворно място, представляващо парцел * от кв. 40 по плана на „К. – Б. - 1-ва част“, цялото от 450 кв.м, което място е празно; дали процесният недвижим имот е идентичен с имота, описан в нотариалния акт за собственост на недвижим имот придобит по наследство и давностно владение от 13.11.1998 г., с който са признати за собственици по наследство и давностно владение П. С. Х., М. Х. К. и В. Х. Б.. Вещото лице сочи, че по делото е приложена скица на поземлен имот № 15-195734-29.03.2018 г., издадена от АГКК, за ПИ с идентификатор *.*.*, от която е видно, че имотът се намира на [улица], както и че имотът е ъглов, с лица по две улици. След извършена справка по одобрената кадастрална карта на [населено място], вещото лице установява, че имотът е с лица по [улица]и по ул. „Проф. д-р Д. А.“ (бивша [улица]). Същият е заснет и нанесен в одобрената кадастрална карта с площ от 492 кв.м. В скицата е посочено, че по предходен план имотът е с пл. № *, в кв. 40, парцел *. Съгласно скицата ПИ с идентификатор *** е при съседи: [улица], ул. „Проф. д-р Д. А.“ (бивша [улица]), ПИ с идентификатор *.*.*., ПИ с идентификатор *.*.* и ПИ с идентификатор *.*.*. Според приложения по делото спогодителен съдебен протокол от 26.05.1975 г. по гр. д. № 1132/1975 г., на Р. С. Ч. се дава дял втори, представляващ 46/84 ид. ч. от дворно място, представляващо парцел * от кв. 40, по плана на м. „К. - Б. - 1-ва част“, цялото от 450 кв.м, което място е празно. Вещото лице е отбелязало, че в съдебния спогодителен протокол не са посочени съседи на описания имот, представляващ дял втори, а са посочени единствено индивидуализиращите го белези по регулационния план. След извършената справка в служба „Архив регулационни планове“ при НА, вещото лице е установило, че към датата на съставяне на горецитирания съдебен протокол, за м. „К. - Б. - 1-ва част“ действащ е бил регулационният план, одобрен със заповед № 4793/14.10.1950 г. По този план парцел I от кв. 40 е ъглов, разположен на кръстовището на [улица]и [улица]. Скица на имота по този peгулационен план е приложена на л. 68 от присъединеното дело № 15231/2007 г. на 44-и състав при СРС. Скицата е издадена от К. районен съвет при СГНС, на 23.01.1956 г. От скицата е видно, че парцел * от кв. 40 е отреден за имот с пл. № * и същият е при съседи: [улица], [улица], парцел *-*, парцел *-* и парцел *-*. В скицата е отбелязано, че парцел * от кв. 40 е с площ от 470 кв.м. Вещото лице е отбелязало, че в имота е отразено наличието на две жилищни сгради, означени в плана като „МЖ“ и „ПЖ“. Експертът е приложил скица - извадка от peгулационен план, одобрен през 1950 г., за кв. 40, в обхвата на парцел *. Извършил е съпоставка между тази скица - извадка и описанието на дял втори от спогодителния съдебен протокол от 26.05.1975 г., и е констатирал няколко несъответствия: в съдебния протокол изрично е посочено, че мястото е празно, докато съгласно скицата - извадка от действащия към датата на съставянето му peгулационен план парцел * от кв. 40 е застроен с две жилищни сгради, означени в плана като „МЖ“ и „ПЖ“; в скицата на парцел * от кв. 40, издадена от К. районен съвет при СГНС на 23.01.1956 г., е посочено, че парцелът съдържа 470 кв.м, докато в съдебния протокол от 1975 г. е посочено, че парцелът е с площ от 450 кв.м; в съдебния протокол не е посочен никакъв адрес на имота, представляващ дял втори, нито е отразено, че същият е ъглов, нито са описани съседи на имота. Вещото лице заявява, че в съдебния протокол от 1975 г. се установяват несъответствия, касаещи и трите основни признака, по които се извършва идентичност на даден имот, а именно: местоположение, площ и граници, поради което то не може категорично да отговори на въпроса дали е налице идентичност между процесния недвижим имот и имота, описан в спогодителния протокол от 26.05.1975 г. При така събраните доказателства, Софийски градски съд е посочил, че на първо място трябва да бъде изследван въпросът и да бъде даден отговор дали ищецът е придобил собствеността върху процесния недвижим имот. Приел е, че според вещото лице не може да се даде категоричен отговор. Съобразил е и обстоятелството, че за същия имот са водени множество дела, включително и от сестрите на А. Г., които също са предявили иск по чл. 108 ЗС, като са били постановявани съдебни решения, при които искът е бил отхвърлен. В тези решения всички съдебни състави не са приемали възражението на ответниците, че става въпрос за друг имот, а са отхвърляли исковете с мотива, че предвид представения изпълнителен лист от 1981 г. за изнасяне на процесния имот на публична продан, не би могло да се приеме, че делбата, предмет на производството по гр. д. № 1132/1975 г. на СРС, е приключила със съдебния протокол от 26.05.1975 г., въз основа на който ищецът се легитимира като собственик. Нещо повече, ВКС при отмяна на решението на СГС по гр. д. № 2982/2009 г. е дал указания какво трябва да съобрази въззивният съд във връзка с тази съдебна спогодба. Изрично е посочено, че съдебната спогодба има сложен фактически състав, който обхваща договора за спогодба и определението на съда, с което се одобрява спогодбата като законосъобразна и непротиворечаща на добрите нрави, а по своята същност е договор, с който съделителите по висящ делбен процес чрез взаимни отстъпки разпределят помежду си общото имущество и по този начин прекратяват съществуващата общност по отношение на вещите (имотите). Спогодбата има вещнопрехвърлително действие, понеже по своята същност и изисквания за законосъобразност съдебната спогодба не е търпяла изменения с промяната на законодателството, в чиято основа стои договорът за спогодба по чл. 365 ЗЗД. Въззивният съд е изложил, че в конкретния казус, след преценка на всички писмени доказателства, не може да стигне до категоричния извод, че наследодателката на ищеца е собственик на процесния имот и то в посочените квоти, като това обстоятелство не е доказано при условията на пълно и главно доказване. Налице са и данни за наличие на останала съсобственост между наследниците на С. М.. Следователно, не е налице първата от предпоставките на чл. 108 ЗС за уважаване на иска, което обуславя отхвърлянето му, без да е необходимо изследването и на останалите предпоставки. Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Визирана е и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но приложението й не е обосновано. На първо място, в изложението са формулирани въпросите: 1. „Следва ли съдът да се изследва титула на собственост в конкретния казус - нотариален акт за продажба от 09.10.1924 г., от който доверителят ми черпи правото си на собственост по наследство, преди да се позове в мотивите си на съдебната спогодба, сключена по гр. д. № 1132/75 г., делба спогодба между наследниците-съсобственици“; 2. „Може ли въззивния съд да основе решението си на заключение на вещо лице, което не е изследвало регулационните промени на процесния имот от 1924 г.-до сега, когато е придобита собствеността“; „Може ли да се обоснове извод за идентичност на два новообразувани парцела от общ бивш имот, само въз основа на белезите площ и местоположение, без да се изследват техните новообразувани граници и предназначение“. По тези въпроси се визира противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката по чл. 290 ГПК: ТР № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 25/02.07.2020 г. по гр. д. № 2976/2019 г., ІІ г. о., решение № 50030/23.03.2023 г. по гр. д. № 4662/2021 г., ІІІ г. о., решение № 672/07.03.2011 г. по гр. д. № 1584/2009 г., І г. о., решение № 267/04.03.2014 г. по гр. д.№ 30/2013 г., І г.о., решение № 91/27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г., ІІ г. о. На второ място, в изложението са визирани въпросите: 1. Задължен ли е съдът да обсъди заключението по приетата по делото съдебна експертиза съвкупно с другите доказателства по делото; 2. Задължен ли е съдът да направи изводите си за вещни права върху недвижим имот, след като се обоснове с преценка по документи, представени като доказателство в исковото съдебно производство, от които се установява годен придобивен способ. По тези въпроси се сочи противоречие с приетото в: ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1 /2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19, ТР № 8/2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и др. На последно място, жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на атакуваното пред ВКС решение. От насрещните страни е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Първата група въпроси не попада в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Чрез тях, в действителност, А. Г. изразява оплакванията си за необоснованост на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Тези въпроси не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК по селекция на касационните жалби; за да отговори на тях, касационната инстанция следва да разгледа спора по същество и да анализира събраните доказателства. По първия въпрос от следващата група установената съдебна практика приема, че съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение, като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това. За да основе решението са на приетото по делото заключение, съдът следва да го прецени съвкупно с останалите доказателства за обстоятелствата от значение за спора, които се установяват или проверяват със заключението. Съдебната експертиза като доказателствено средство не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с тях. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице, дори и когато страната не е направила възражения срещу него – чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. В настоящия случай Софийски градски съд не се е отклонил от цитираната съдебна практика. Същият е взел предвид целия събран доказателствен материал, вкл. заключението на назначената от него съдебно-техническа експертиза, и е направил извод, че по делото не се установява, при условията на пълно и главно доказване, че наследодателката на А. Говедарски е била собственик на процесния имот и то при сочените в исковата молба идеални части. Вторият въпрос (Задължен ли е съдът да направи изводите си за вещни права върху недвижим имот, след като се обоснове с преценка по документи, представени като доказателство в исковото съдебно производство, от които се установява годен придобивен способ), е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя, а не според установеното от въззивния съд, поради което представлява оплакване за необоснованост на съдебния акт – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, което подлежи на разглеждане едва след допускане на касационно обжалване. Същевременно въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидна неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,