Определение № 33 от 19.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2961/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на Община Кюстендил, представлявана от кмета П. П., срещу въззивно решение № 260070/02.04.2021 г. по в. гр. д. № 595/2020 г. на Кюстендилски окръжен съд, ГК, с което е потвърдено решение № 260121/22.10.2020 г. по гр.д. № 89/2020 г. на Кюстендилски районен съд, с което Община Кюстендил е осъдена да заплати на В. В. В. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3300 лв., ведно с обезщетение за забава считано от 19.12.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че обжалваният акт е очевидно неправилен и оспорва изводите на въззивния съд за липса на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия, тъй като той е допуснал нарушение на императивните разпоредби на чл. 108, чл. 113, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 и чл. 114 ЗДвП. Изложени са оплаквания, че делото не е изяснено от фактическа страна, тъй като не било установено наличието или липсата на тротоар, пешеходна пътека или продължение на тротоар наблизо, както и състоянието на тротоара и причините, поради които пострадалото лице не се е движило по него. Неправилно бил приложен и чл. 52 ЗЗД. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. Приложим ли е чл. 83, ал. 2 ЗЗД при определяне на фактическия състав при деликтна отговорност?; 2. Налице ли е съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато вредата за пострадалото лице е настъпила поради неспазване на императивна разпоредба, определяща необходимо и задължително правило за поведение?; 3. Какъв е характерът на солидарната отговорност на възложителя и изпълнителя, при положение че солидарността произтича от закон или договор, а ЗЗД в настоящия случай не я предвижда изрично?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства за фактически обстоятелства по делото, които са наведени от подателя на въззивната жалба и представлява ли съществено процесуално нарушение несъбирането им?; 5. Задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?; 6. Кой е моментът, до който може да бъде въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, и има ли съдът задължение да следи служебно за наличието на съпричиняване на вреди? В срока за отговор В. В. В., представляван от адв. Й. Т., възразява срещу допускането на касационното обжалване и поддържа становище за неоснователност на жалбата по същество. Във въззивното решение се приема за установено, че на 19.12.2018 г., около 19.00 часа, ищецът излязъл от дома си на [улица] тръгнал към намиращия се в близост хранителен магазин на [улица]; по тротоара имало заледени участъци и натрупан сняг, а до № 13 на [улица]имало участък без тротоар, поради което ищецът тръгнал по уличното платно до тротоара; попадайки на заледен участък, ищецът се подхлъзнал и паднал, вследствие на което получил счупване на дясната лъчева кост, което е наложило закрито наместване на фрактура, без вътрешна фиксация, при анестезия, и поставяне на гипсова имобилизация. Поради травмата ищецът бил в отпуск за времена неработоспособност за периода от 20.12.2018 г. – 19.03.2019 г. От изслушаните по делото свидетелски показания се установява, че през възстановителния период ищецът е търпял много ограничения в битовото си ежедневие – имал е нужда от помощ при хранене, при поддържане на хигиена – лична и в дома, и други обичайни ежедневни дейности. Според заключението на съдебно-медицинската експертиза при падането пострадалият е получил силна болка, оток, деформация, изкривяване и патологична подвижност в областта на дясната гривнена става и долна трета на предмишницата, която болка обикновено продължавала до поставянето на гипсова имобилизация и няколко дни след това; от момента на счупването до пълното възстановяване на движенията в гривнената става и предмишница ищецът имал силно затруднени движения, болки, които постепенно намалявали, и затруднение при ежедневните му физиологични нужди и обслужване; периодът на възстановяване при този вид фрактури бил от 3 до 6 месеца, като през този период пострадалият изпитвал болки и страдания; такова счупване обикновено било предпоставка за по-ранно получаване на артрозни промени в съседните стави, в случая гривнената, като тези промени се изразяват в болки при пипане, движение и ограничение в крайните степени. В съдебно заседание вещото лице е уточнило, че дори и след пълно възстановяване винаги остават артрозни изменения, които понякога водят до болки, деформации, засилващи се с напредване на възрастта. Oт представената по делото справка от Националния институт по метеорология и хидрология – филиал К., се установява, че на процесната дата минималната температура за деня е била - 4 градуса, максималната + 3.6 градуса, а снежната покривка – 7 см., в същия ден не е имало снеговалеж, но такъв е имало на 17.12.2018 г., когато се е образувала снежна покривка от 14 см. Според изслушаните показанията на сивдетелите очевидци (Н. и З.) от едната страна на процесния участък няма изграден тротоар, а мястото за преминаване е било с натрупан сняг и заледени участъци, което е наложило ищецът да стъпи и върви по уличното платно. При тези данни въззивният съд приема, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, тъй като общината не е положила дължимата грижа по безопасно поддържане на процесния участък. Споделен е изводът на първоинстанционния съд за липса на съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като не е констатирано нарушение на чл. 108 ЗДвП, доколкото причината, поради която е стъпил и вървял по уличното платно, са били липсата на изграден тротоар в този участък и натрупаният сняг. Като съответстващ на принципа за справедливо обезщетяване на неимуществените вреди е възприет и определеният от предходната инстанция размер от 3300 лв. Предвид тези решаващите изводи на въззивния съд, ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по поставените от касатора въпроси. Не се констатира твърдяното от касатора противоречие с т. 3 от ТР № 1-2013-ОСГТК по въпроса длъжен ли е въззивният съд да събере служебно доказателства за фактически обстоятелства по делото, които са наведени във въззивната жалба и представлява ли съществено процесуално нарушение несъбирането им. Съгласно цитираното тълкувателно решение въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая във въззивната жалба не се съдържат доводи за неизясненост на делото от фактическа страна, а за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с обсъждането на доказателствата, които доводи са приети за неоснователни, с мотива, че районният съд е обсъдил поотделно и в съвкупност всички относими към правния спор доказателства, възприел е правилно и в пълнота фактическата обстановка и е извел правилни фактически и правни изводи въз основа на нея. Касационното обжалване не следва да се допуска и по въпроса относно задължението на въззивния съд да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях, доколкото не се установява отклонение от константната практика на касационния съд по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, според която съдът трябва да обсъди в мотивите си всички доводи на страните, които имат значение за решаването на делото. В случая окръжният съд е обосновал решаващия си извод за наличие на всички изискуеми от закона предпоставки за ангажиране отговорността на ответната община. Обсъдено е и релевираното от ответника в производството възражение за съпричиняване, като за изложени мотиви защо се счита, че такова не е налице. Предвид това въпросите относно момента, до който може да бъде въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, както и дали съдът следи служебно за наличието на съпричиняване на вреди са неотносими към изхода на спора. Не дава основание за допускане на касационното обжалване и въпросът налице ли е съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, когато вредата за пострадалото лице е настъпила поради неспазване на императивна разпоредба, определяща необходимо и задължително правило за поведение. Този въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се основава на становището на касатора за допуснато от пострадалия нарушение на изискванията на чл. 108 ЗДвП. В случая обаче въззивният съд е приел, че ищецът не нарушил е цитираната норма, след като е изследвал състоянието на улицата към момента на увреждането, като е кредитирал показанията на свидетелите очевидци на инцидента, според които В. е вървял по уличното платно поради липсата на изграден тротоар в този участък и натрупан сняг. Необуславящи решаващите изводи на въззивния съд са въпросите относно приложимостта на чл. 83, ал. 2 ЗЗД при деликтната отговорност и относно характера на солидарната отговорност на възложителя и изпълнителя, тъй като същите не са били предмет на разглеждане в производството по делото. Не се констатира и наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност, която да може да се установи само от мотивите на обжалвания съдебен акт. При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация В. В. В. следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 500 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение на адв. Й. Т.. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: