Определение № 4444 от 02.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2897/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. В. П., подадена в лично качество и като законен представител на малолетните З. А. П. и М. А. П., срещу определение № 10878 от 05.06.2025 г. по гр. д. № 6030/2025 г. на Софийски градски съд, с което са обезсилени като недопустими определение № 9311/24.02.2025 г. по гр. дело № 2328/2025 г. на Софийски районен съд, постановено по реда на чл. 389 ГПК и постановеното по реда на чл.247 ГПК по същото дело определение № 15398/01.04.2025 г., поради липса на родова компетентност на районния съд да се произнесе по предявените искове и по молбата с правно основание чл. 389 ГПК за допускане на обезпечение по тях. В частната касационна жалба са изложени доводи за неправилност на атакуваното определение, като се твърди, че предявеният главен иск е с правно основание чл. 200 КТ и неговата родова подсъдност определя родовата подсъдност на всички останали искове, а тя е на районния съд. Поддържа се, че в първоинстанционното производство не е бил повдигнат спор за родовата подсъдност на исковете, поради което не са били налице основания въззивният съд да обезсилва постановените от първоинстанционния съд определения, с които е допуснато поисканото обезпечение на исковете. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в частната касационна жалба, без да може да се извлече кое е визираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, са поставени следните въпроси: 1. „При липса на оспорване за родова подсъдност, при наличието на иск със законово определена компетентност на РС (искът по чл.200 КТ), при наличието на съд, приел по реда на чл.118 за разглеждане делото пред себе си, валидни ли са издадените от него актове и извършените от него действия? И ако се приема, че делото е подсъдно родово на горния по степен съд-СГС следва ли, че всички останали съдопроизводствени действия - размяна на книжа и пр., също следва да бъдат отменени/обезсилени като недопустими и да бъдат извършени отново?“ и 2. „Ако е недопустимо обезпечаването на исковете по чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД срещу ответниците „Аргогруп Екзакт” ООД и „Кауфланд България ЕООД и Ко” КД поради цената на иска, то недопустимо ли е произнасянето на съда по обезпечаването на иска срещу „Ан-Та Груп” ООД, който е с правно основание чл. 200 КТ и не е ли следвало в тази хипотеза обезпечението в тази му част срещу този ответник да бъде оставено в сила?“. Ответниците по частната жалба „Агрогруп екзакт“ ООД, „Кауфланд България“ ЕООД енд Ко“ КД и „АН-ТА груп“ ООД подават писмени отговори, в които заявяват становища за нейната недопустимост и неоснователност, както и за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение. Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, намира че частната жалба е подадена в срок, от надлежни страни, но е насочена срещу неподлежащо на касационно обжалване, окончателно, определение на въззивния съд, поради което е недопустима. С обжалваното определение е обезсилено като недопустимо определение № 9311/24.02.2025г. по гр. дело № 2328/2025 г. на Софийски районен съд, с което е допуснато на основание чл. 389 ГПК обезпечение на предявените от касаторите срещу „Агрогруп екзакт“ ООД, „Кауфланд България“ ЕООД енд Ко“ КД и „АН-ТА груп“ ООД, при условията на пасивна солидарност, искове за сумите от по 200 000 лв., претендирани от всеки един от ищците, поотделно, като обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, претърпяни от смъртта на А. Д. П. (съпруг на ищцата М. П. и баща на ищците З. П. и М. П.), причинена от злополука, настъпила на 07.08.2024 г., призната за трудова с разпореждане № 35736/ 05.11.2024г., издадено от ТП на НОИ – София-град, чрез налагане на запор върху вземанията на „Кауфланд България“ ЕООД енд Ко“ КД; „Агрогруп екзакт“ ООД и „Ан-Та груп“ ООД до общия размер на сумата от 600 000 лв. в подробно изброените в определението от 24.02.2025 г. на СРС банки. Въззивният съд е приел, че с оглед цената на предявените искове по чл. 49 ЗЗД те подлежат на разглеждане като първа инстанция от окръжния съд, заедно с предявения иск по чл. 200 КТ, доколкото ищците заявяват претенция за солидарното осъждане на ответниците на горепосочените различни правни основания. С тези правни аргументи е счел, че липсва родова компетентност на районния съд да разгледа предявените искове, както и да се произнесе по искането за допускане на тяхното обезпечение. Настоящият съдебен състав намира, че определенията на съда по обезпечение на иск подлежат на двуинстанционно разглеждане (в този смисъл са задължителните разрешения в ТР № 1 от 21.07.2010 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Единственото изключение от това правило е предвидено изрично в разпоредбата на чл. 396, ал. 2 ГПК, когато въззивният съд допусне исканото обезпечение, след като отмени първоинстанционния акт по чл. 389 ГПК или чл. 390 ГПК. Това изключение не е осъществено в настоящият случай, доколкото въззивният съд се е произнесъл по същество по депозираната пред него частна жалба, приемайки за недопустимо първоинстанционното определение, с което е допуснато обезпечение на предявените искове, но не е допуснал последното. Поради това обжалваното въззивно определение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване (в този смисъл определение № 272 от 11.05.2015 г. по ч. гр. д. № 727/2015 г. на ВКС, III г. о., определение № 1 от 3.01.2018 г. по ч. гр. д. № 3692/2017 г. на ВКС, IV г. о. и др.). Следователно депозираната частна касационна жалба е недопустима и като такава следва да бъде оставена без разглеждане. На основание изложеното, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение