Определение № 350 от 28.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4295/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № ІІІ-65 от 27.06.2018 г. по в.гр.д. № 346/2018 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № 1932 от 27.11.2017 г. по гр.д. № 6121/2014 г. на Бургаския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Т. Г. против Г. Т. Ж. иск за сумата 23 407.50 лв., представляваща равностойността на събрани добиви от съсобствени между страните земеделски имоти за периода 05.02.2009 г. – 16.09.2016 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 16.09.2016 г., и в тази част е постановено ново по същество на спора, с което Г. Т. Ж. е осъден да заплати на С. Т. Г. посочената сума. С въззивното решение е потвърдено решението на първоинстанционния съд в останалите му обжалвани части, с които претенциите на съделителите по чл. 346 ГПК са отхвърлени като неоснователни. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от С. Т. Г. чрез нейния пълномощник адв. С. Г. - Т. в частта, с която е отхвърлен предявеният от нея иск с правна квалификация чл. 30, ал.3 във вр. с чл. 93 ЗС против Г. Т. Ж. за разликата над уважения размер от 23 407.50 лв. до претендирания от 64 653.09 лв. Жалбоподателката поддържа, че в тази част въззивното решение е неправилно, тъй като вземането й за доходи от имотите за процесния период е намалено с разходи за създаване и отглеждане на насаждения в младенчески период, макар претенциите на насрещната страна за извършени подобрения в тези имоти да са били отхвърлени. Счита, че по този начин съдът неоснователно е облагодетелствал насрещната страна. На следващо място, счита, че неправилно за стопанската 2015 г. съдът е присъдил обезщетение в размер на половината от уговореното в аренден договор между съделителя Ж. и съпругата му плащане в размер на 800 лв. годишно, вместо половината от пазарната цена на добива от плодове от тези имоти. Въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от Г. Т. Ж. в частта, с която е осъден да заплати на С. Т. Г. сумата 23 407.50 лв., както и в частта, с която са отхвърлени предявените от него против С. Г. претенции по сметки. Жалбоподателят поддържа, че в частта, с която е уважен искът на С. Г. по чл. 30, ал.3 ЗС за заплащане на припадащата се част от добивите от съсобствените земеделски имоти за посочените стопански години, както и в частта, с която е отхвърлен предявеният от него против С. Г. иск за заплащане на подобрения, въззивното решение е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По отношение частта от въззивното решение, с която са отхвърлени исковете му за сумата 18 600 лв., представляваща 1/2 ид. част от доходите от наем за допуснатия до делба апартамент за периода 05.02.2009 г.- 04.12.2015 г., както и претенцията му за сумата 2 400 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на същия апартамент, считано от 04.12.2015 г. до окончателното извършване на делбата, твърди въззивното решение да е недопустимо, тъй като по тези претенции липсва произнасяне от първоинстанционния съд. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С влязло в сила решение по гр.д. № 6121/2014 г. на Бургаския районен съд е допуснато да се извърши съдебна делба между съделителите Г. Т. Ж. и С. Т. Г. по отношение на следните земеделски имоти, находящи се в землището на с. К., общ. А.: 1. нива от 22 дка, съставляваща имот № .... в м.” Г.”, 2. Нива от 15. 484 дка, съставляваща имот № .... в м.” Х.”; 3. Лозе от 14. 435 дка, съставляващо имот № .... в м.” Д. дол”; 4. Трайни насаждения от 23.999 дка, съставляващи имот № .... в м.” А. ач”; 5. Лозе от 14.435 дка, съставляващо имот № .... в м.” В.”; 6. Нива от 28.595 дка, съставляваща имот .... в м.” Б. тарла”; 7. нива от 28.952 дка, съставляваща имот № .... в м. „Г.”, както и по отношение на Апартамент с идентификатор ...., находящ се в [населено място], [улица], вх. 1, ет.2, ап.№ 6, при равни права за съделителите- по 1/2 ид. част. В срока по чл. 346 ГПК съделителят Г. Т. Ж. е предявил против С. Т. Г. претенции по сметки както следва: 1. за заплащане на подобрения, представляващи необходими разноски, направени в имот № .... и № .... в размер на 1 933.38 лв ., извършени в периода 2008- 2012 г., за закупен тел, подмяна на телове, колове и лози; 2. подобрения, представляващи полезни разноски, направени в имот № ...., в размер на 3 510 лв., извършени в периода 2003-2004 г., представляващи разходи по засаждане и отглеждане на 120 бр. черешови дръвчета; 3. подобрения, направени в имот № ...., в общ размер 33 258.60 лв., направени в периода 2000-2010 г., представляващи разходи по промяна предназначението на имота, засаждане и отглеждане на трайни насаждения - 24 дка череши и 4.5 дка ябълки. Претендирал е и обезщетение в размер на 18 600 лв. за лишаването му от ползване на съсобствения апартамент в [населено място] за 5 години назад, считано от 05.02.2009 г. до 04.12.2015 г., както и обезщетение в размер на 2 400 лв. месечно за лишаването му от ползване на това жилище за периода от 04.12.2015 г. до приключване на делбата. По тези претенции въззивният съд е приел следното: Споделил е като правилна дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 60 и сл. ЗЗД на претенциите за сумите 1 933.38 лв., 3 510 лв. и 33 258.60 лв. Приел е за установено от събраните по делото доказателства, че съделителят Г. Ж. е закупил тел и е поставил заграждения от колове и мрежи на двата имота №№ .... и ...., които същият е обработвал; засадил е 120 бр. черешови дървета в имот № ...., разходите за което възлизат на претендираната сума от 3 510 лв.; засадил е 24 дка черешови дървета и 4.5 дка ябълкови дървета, за което е направил разходи в размер на 34 380 лв./ без посочените по- горе 120 бр. черешови дървета/. Приел е, че извършената от него работа е била както в собствен интерес, така и в интерес на останалите сънаследници, поради което съделителят Г. Ж. има правата по чл. 61, ал.2 ЗЗД – на него му се дължи увеличената стойност на земеделските земи, а не размерът на направените разходи. Тъй като този въпрос не е бил изследван в производството пред първата и пред въззивната инстанция и във връзка с него не са събирани доказателства, съдът е приел, че претенциите не са доказани по размер и поради това е отхвърлил същите. Поставеният от жалбоподателя Г. Ж. правен въпрос за това дали въззивният съд, при въведени доводи за процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция, е длъжен служебно да назначи експертиза по въпроси, които са необходими за изясняване на делото от фактическа страна, е относим към така изложените от въззивния съд съображения за отхвърляне на посочените претенции. Даденото от въззивния съд разрешение на този въпрос е в противоречие с указанията, дадени в т.3 от ТР № 1от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. на ОСГТК, което обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но само в частта, с която е отхвърлена претенцията на Г. Ж. за заплащане на сумата 33 258.60 лв. Касационната жалба на Г. Ж. срещу въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете му за сумите 1 933.38 лв. и 3 510 лв. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1 ГПК, тъй като цената на всеки от тези два обективно съединени иска е под 5000 лв. Претенцията на съделителя Г. Ж. за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на съсобственото жилище е намерена за неоснователна по съображения, че съгласно чл. 31, ал.2 ЗС такова се дължи от датата на писмената покана от лишения от ползването съсобственик, каквато по делото не е установено да е била отправена от него до съделителката С. Г.. По претенцията на Г. Ж. за заплащане на обезщетение в размер на 2 400 лв. месечно за ползване на жилището до извършване на делбата не е налице произнасяне както от първоинстанционния, така и от въззивния съд. Неоснователно е искането на жалбоподателя Г. Ж. за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тези части поради вероятна недопустимост на същото. Претенцията на жалбоподателя заплащане на сумата 18 600 лв., представляваща обезщетение за лишаването му от ползване на съсобственото жилище за минал период, е разгледана от първоинстанционния съд и е намерена за неоснователна, поради което невярно е твърдението, че по нея въззивният съд се е произнесъл за пръв път. Що се отнася до това, че съдът в двете инстанции не се е произнесъл по претенцията му за заплащане на обезщетение за лишаването му от ползване на жилището до приключване на делбата, следва да се посочи, че пропускът на съда да се произнесе по цялото искане не обуславя недопустимост на постановеното решение. За страната съществува правната възможност да поиска допълване на решението по реда и в сроковете на чл. 250 ГПК. След влизане в сила на решението по допускане на съдебната делба съделителката С. Т. Г. е предявила против Г. Т. Ж. претенция за заплащане на сумата 66 324.33 лв., представляваща припадаща й се съобразно квотата в съсобствеността част от доходите, получени от съделителя Ж. от съсобствените имоти с №№ ...., ....,.... и .... за седем стопански години, включващи периода 2009 г.- 2016 г. По тази претенция въззивният съд е приел за установено, че процесните имоти са ползвани от съделителя Г. Ж., който е обработвал същите като земеделски производител и е получавал добивите от тях. За периода 2009 г.-2014 г. общият доход/ печалба от тези имоти е в размер на 46 415 лв., след приспадане на разходите за отглеждане на насажденията и загубите от тях. При формиране на този извод въззивният съд се е позовал на назначената и приета във въззивното производство съдебно- агрономическа експертиза, която при отчитане на периода на засаждане на трайните насаждения - лозя, черешови и ябълкови дървета, и състоянието на същите, е дала заключение за средния добив от декар по години, средната изкупна цена на плодовете и разходите за тяхното отглеждане. Имоти №№ .... и .... представляват лозя, засадени през 1976 г. От имот № 022001, целият с площ 23.999 дка, 19.999 дка са заети от стари череши с възраст 42 години, а 4 дка - с нови насаждения, засадени през 2002 г. Към разходите за отглеждане на череши в този имот вещото лице е посочило и разходите в размер на 3 510 лв. за засаждане на новите дървета. На тази база на така определения чист доход съдът е определил, че съделителката С. Г. следва да получи съобразно квотата си в съсобствеността сумата 23 407.50 лв. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на С. Т. Г. се поставя въпросът дали при определяне на дължимото обезщетение по иск с правно основание чл. 30, ал.3 ЗС във вр. с чл. 93 ЗС, касаещо добиви от трайни насаждения, съдът следва да вземе предвид и разходите по създаване на насажденията и тяхното отглеждане в младенчески период, предхождащ изследвания, и приспада ли тези разходи от дължимото обезщетение. Според жалбоподателката, този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него не била налице формирана съдебна практика. Настоящият състав намира искането за допускане на касационно обжалване за неоснователно. Неправилно е разбирането на жалбоподателката, че разрешаването му е свързано с тълкуване на нормата на чл. 93 ЗС, според която добивът от вещта, като плодове, прираст от добитък, наем и други такива, принадлежи на собственика й, тъй като в случая въпросът за принадлежността на правото на собственост върху естествените плодове, респ. на съсобственост не е спорен, както не е спорно, че всеки от съсобствениците има право на съответна на дела му част от тях. Това е приел и въззивният съд. Отношенията между съсобственици по повод плодовете - естествени и граждански, които един от тях е събрал от съсобствената вещ, се уреждат от разпоредбата на чл. 30, ал.3 ЗС, по приложението на която е формирана трайно установена съдебна практика. Съсобственикът, който е вложил личен труд и средства за добиване на плодовете, както е в настоящия случай, има вземане срещу останалите съсобственици за разноските, които е направил, съобразно припадаща им се част. Така нареченият ”младенчески период” на трайните насаждения е периодът от създаването и отглеждането им до встъпване в плододаване. Жалбоподателката не излага съображенията си защо счита, че направените през този период разходи следва да останат в тежест на съсобственика, който ги е направил, при положение, че тези разходи са обективно необходими за получаване на добиви от вещта, на които тя се явява съсобственик. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по втория правен въпрос, поставен в изложението към касационната жалба на С. Г. следва ли обезщетението по чл. 30, ал.3 ЗС за добив от трайни насаждения, отдадени под аренда, да се определи на база полученото арендно плащане, или следва да се определи на база пазарната стойност на получения добив. Вещноправното положение на добивите от земеделска земя, обект на аренден договор, разкрива специфика, която поставеният въпрос не отчита, поради което не може да се приеме, че така, както е формулиран, е от значение за изхода на делото. Съгласно чл. 2, ал.2 от Закона за аренда в земеделието добивите от отдадените под аренда обекти са собственост на арендатора от момента на отделянето им. Срещу предоставения за временно ползване обект арендодателят получава арендно плащане. С оглед тази законова регламентация на добивите от отдадения под аренда имот, която е специална по отношение на общото правило на чл. 93 ЗС, поставеният от жалбоподателката въпрос не осъществява и специалния критерий на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК за достъп до касационно обжалване. В съдебната практика и правната доктрина няма колебание, че всеки съсобственик има права по чл. 30, ал.3 ЗС върху ползите от общата вещ, които при наличие на сключен договор, с който имотът се предоставя за възмездно за ползване на трето лице/ най-честата хипотеза е отдаване на имота под наем/ се изразяват в полученото по договора наемно възнаграждение. При наличието на изрична разпоредба, която обявява отделените от земеделския имот добиви за собственост на арендатора, същото разрешение е следва да намери приложение и при определяне на ползите и техния размер, върху които съсобственикът има право на основание чл. 30, ал.3 ЗС, доколкото договорът за аренда също е възмезден и има за предмет предоставяне на обекта на договора за временно ползване срещу заплащане на ареднно възнаграждение. Това възнаграждение, а не естествените плодове от вещта, които по силата на закона са станали собственост на арендатора и не принадлежат на съсобствениците, подлежи на разпределение по реда на чл. 30, ал.3 ЗС. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Относим към тази част на въззивното решение е и поставеният от жалбоподателя Г. Ж. правен въпрос следва ли съдът да допусне новооткрито доказателство, което страната е представила по - късно поради обективна невъзможност за своевременното му представяне, дори и когато непредставянето му се дължи на небрежното й процесуално поведение, щом това доказателство е от съществено значение за изхода на спора. За да обоснове твърдяното противоречие с практиката на ВКС/ основание за касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК/, жалбоподателят се позовава на т.7 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Същото е прието при действието на ГПК от 1952 г.- отм., при който въззивната инстанция действаше в условията на пълен въззив и сравнителна неограниченост при представянето на доказателства и използване на защитни средства във въззивното производство. Поради въведените с действащия ГПК от 01.03.2008 г./ преклузии, ограничено въззивно производство и ограничени доказателствени искания в производството пред въззивната инстанция, тази практика не може да обоснове достъп до касационно обжалване, тъй като възможността за представяне на нови доказателства пред въззивната инстанция е уредена по различен начин - чл. 266 ГПК. Дали в случая представеното от жалбоподателя писмено доказателство- разписка за платена от жалбоподателя рента на другите сънаследници за 2010 г., което въззивният съд е отказал да събере, попада в някоя от хипотезите на чл. 266, ал.2 и 3 ГПК, е конкретен фактически въпрос, който не може да обоснове достъп до касационно обжалване. В обобщение на изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до какационно обжалване по подадената от Г. Т. Ж. касационна жалба в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Ж. против С. Т. Г. иск за заплащане на подобрения, направени в имот № ...., в общ размер 33 258.60 лв. Касационната жалба на Г. Т. Ж. против въззивното решение в частта, с която са отхвърлени исковете му за сумите 1 933.38 лв. и 3 510 лв. е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане. Въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Т. Г. против Г. Т. Ж. иск с правно основание чл. 30, ал.3 ЗС за заплащане на припадащата се на съделителката идеална част от добивите от съсобствените земеделски имоти за стопанските години от 2009 г. до 2016 г. не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не са налице сочените за това предпоставки на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Водим от гореизложеното съдът