Определение № 23 от 15.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4577/2018 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 410 от 27.01.2015 г. на Н. Я. Х., в качеството му на [фирма] [населено място], подадена чрез адв. Б. М., срещу определение № 2423/17.12.2014г., постановено по в. ч. гр. д. № 1473/2014г. на Пловдивския апелативен съд, с което е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 1507 от 27.11.2014г., постановено по гр. д. № 42/2014г. на Смолянския окръжен съд, с което е по реда на чл. 248 ГПК [фирма] [населено място] е осъден да заплати на „Интернешънъл Асет Банк“ АД – С. сумата от 3000 лв. – разноски по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Развиват се доводи, че ответникът не е бил надлежно конституиран като страна в производството чрез връчване на препис от исковата молба. Преценката за допустимост на иска съдът извършва служебно, което не налага активност на ответника на този етап и след като спрямо него не били извършени съдопроизводствени действия, не му се дължат разноски. Искането е за отмяна на обжалваното определение. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване като общо основание жалбоподателят поставя въпроса: „ дължат ли се разноски при прекратяване на делото по чл. 78, ал.4 ГПК когато съдът се десезира от правния спор поради недопустимост на иска, но преди да се изпрати исковата молба на ответната страна с указания по чл. 131 ГПК и в частност ако преди това ответната страна е узнала за иска и сама е подала молби по делото и възможността за бъдещото развитие на делото”. Позовава се на определение № 696/20.12.2012 г. по ч. гр.д. № 403/2012 г. на ВКС, I г.о., според което „достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указанията по чл. 131 ГПК“. Касаторът счита, че съществува противоречие между приетото в това определение и в обжалваното такова. При условията на евентуалност поддържа, че не е формирана съдебна практика на ВКС по този въпрос, което налага произнасянето по него с оглед развитието на правото. Ответникът „Интернешънъл Асет Банк“ АД – С., представлявано от изп. директори А. Ц. и Р. С., чрез юрисконсулт Р. Д., изразява становище за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, подлежащо на инстанционен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 3, т. 2 ГПК. Същата е подадена преди влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86/2017г.. С искова молба с вх. № 2154/19.05.2014 г. ищецът [фирма] [населено място] предявил срещу „Интернешънъл Асет Банк“ АД – С. иск да бъде признато за установено спрямо ответника несъществуването на правоотношение по описания ипотечен договор. С определение № 624/27.05.2014 г., постановено по образуваното гр.д. № 42/2014 г., Окръжен съд - Смолян е спрял на основание чл. 229, ал.1, т. 4 ГПК производството до решаване с влязло в сила решение на гр. д. № 18/2014 г. на ОС - Смолян. Препис от това определение бил връчен на ответника на 04.06.2018 г. С молба от 06.06.2018 г. ответникът изложил становище, че доколкото ищецът е търговец и предмет на делото е търговски спор, то производството следва да се разглежда по реда на глава 32 ГПК. С молба от 06.11.2017 г. ответникът уведомил съда за постановеното по гр. д. № 18/2014 г. по описа на Окръжен съд – Смолян решение № 389/09.10.2014 г. и отправил искане за възобновяване на производството по настоящото дело на основание чл. 230 ГПК. С определение № 1438/17.11.2014 г. Окръжен съд – Смолян след като констатирал, че искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, предмет на гр.д. № 18/2014 г. на ОС – Смолян, бил отхвърлен, и като преценил, че предявеният установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес, прекратил производството по делото. С молба от 19.11.2014г. „Интернешънъл Асет Банк“ АД – С. поискало присъждане на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, като представил списък по чл. 80 ГПК, договор за правна защита и съдействие от 05.06.2014 г. и платежно нареждане от 06.06.2014 г. С определение № 1507/27.11.2014 г. съдът присъдил в полза на ответника сторените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв. С обжалваното пред настоящата инстанция определение апелативният съд е оставил без уважение жалбата на [фирма] [населено място] срещу определението по чл. 248 ГПК. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че на основание чл. 78, ал. 4 ГПК на ответника следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като били налице предпоставките за това - участието на ответника в производството, макар и само чрез подаването на две молби, при отчитане етапа му на развитие; представен договор за правна защита и съдействие и доказателства за заплатено възнаграждение. Съгласно чл. 274, ал. 3 от ГПК / в ред. преди изм. с ДВ бр. 86/2017 г./, касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК - доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. В настоящия случай поставеният въпрос е формулиран непрецизно доколкото на ответника в производството е връчен препис от определението за спиране и едва след това той е извършил процесуални действия, чрез подаване на молби, а не както твърди жалбоподателят по свой почин ответникът да е проявил активно процесуално поведение. Уточнен от настоящата инстанция, съобразно разясненията, дадени с ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, обуславящият решаващите изводи на съда правен въпрос е дължат ли се разноски при прекратяване на делото по чл. 78, ал.4 ГПК когато съдът се десезира от правния спор поради недопустимост на иска, преди да се изпрати исковата молба на ответната страна с указания по чл. 131 ГПК, но след като му е връчен препис от определение за спиране на производството по делото. В соченото от касатора определение № 696/20.12.2012 г. по ч. гр.д. № 403/2012 г. на ВКС, I г.о., се приема, че ответникът има право на разноски при прекратяване на производството по делото, като основанието за прекратяване е без правно значение. След като ответникът е сторил разноски в производството и едва след това ищецът се е отказал от иска, при прекратяване на производството за ответника възниква право да бъде обезщетен за сторените разноски (чл. 78, ал. 4 от ГПК). Достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 от ГПК е разходите да са сторени след получаване на препис от исковата молба с указания по чл. 131 от ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. Предпоставките за уважаване на искането са две – съдът да е сезиран с искане за присъждането им и да са представени доказателства за това, че реално са сторени разноски в производството.“ Настоящата хипотеза е различна – препис от исковата молба не е връчен на ответника и производството не е прекратено по почин на ищеца, поради което не се обосновава поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С определение № 67 от 03.02.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 3465/2015 г., II т. о., се застъпва становището, че „ невръчването на препис от исковата молба е факт, ирелевантен за отговорността за разноски. Дори връчването на препис от частна жалба да е извършено в противоречие с разпоредбата на чл. 130 ГПК, след като разноските са направени по повод на недопустимите искови претенции и във връзка с предоставената от съда възможност за защита по реда на чл. 276, ал. 1 ГПК, няма законово основание да се отрече правото на ответника да ги получи“. На още по силно основание когато на ответника е връчен препис от постановен съдебен акт, предхождащ прекратителното определение, и същият е проявил активно процесуално поведение като е изразил становище относно съдопроизводствения ред, по който следва да се гледа правния спор и относно наличието на процесуални предпоставки/пречки за висящността на производството, то извършените във връзка с тези действия разноски следва да бъдат възмездени. С определение № 455 от 12.11.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 405/2010 г., II г. о., ГК е прието, че когато основанието за прекратяване на делото е по причина извън поведението на ответника, то искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решението /в случая на определението/ в частта за разноските. В изложения смисъл е и определение № 66 от 7.04.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 49/2017 г., I г. о., според което при прекратяване на делото ответникът разполага с възможността да заяви претенцията си по чл. 78, ал. 4 ГПК в рамките на образуваното дело чрез молба за допълване на определението за прекратяване, която ще бъде уважена, ако направените от ответника разходи предхождат определението за прекратяване на производството по недопустимия иск. Заложеният смисъл е, че когато производството се прекрати служебно или поради поведението на ищеца и ответникът не е разполагал с възможността да заяви искането си за разноски и ангажира доказателства преди постановяване в закрито заседание на прекратителното определение, то следва да му се признае възможността да го стори в срока по чл. 248 ГПК. В случая даденото от въззивния съд правно разрешение е съобразено с тази съдебна практика. Наличието й изключва приложението на соченото основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, обосновано с липса на формирана съдебна практика. В обобщение не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.