Определение № 1400 от 29.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 474/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Булчикън“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Р. Т. В. срещу решение № 765 от 05.12.2022 г. по в. т. дело № 619/2021 г. на Софийски апелативен съд, 6 търговски състав, с което е потвърдено решение № 260501 от 24.03.2021 г. по т. дело № 606/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-14 състав в частта, с която „Булчикьн“ АД е осъдено да заплати на „ДСЛ Дистрибюсион“ САС - Лa Ферм дю Бур, Сен Жан оз Амонь, Република Франция на основание чл. 55, ал. 1, предл. 2 ЗЗД във връзка с чл. 81 от Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки следните суми: 1/ 2 568,50 евро, представляваща авансово платена на отпаднало основание главница по неформален договор за търговска продажба с международен елемент от 31.03.2015 г. - остатък от платеното по проформа фактура № 227/31.03.2015 г. след прихващане с вземането на ответника по фактура № [ЕГН]/03.06.2015 г., ведно със законната лихва от 25.03.2020 г. до окончателното й погасяване; 2/ 43 050 евро, представляваща авансово платена на отпаднало основание главница по неформален договор за търговска продажба с международен елемент от 15.04.2015 г., по проформа фактура № 230/15.04.2015 г., ведно със законната лихва от 25.03.2020 г. до окончателното й погасяване. С въззивното решение „Булчикьн“ АД е осъдено да заплати на „ДСЛ Дистрибюсион“ САС, Република Франция сумата 5 998,53 лв., представляваща направени разноски във въззивното производство.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Във връзка със същественото нарушение на съдопроизводствените правила поддържа следното: 1/ въззивният съд не е дал нови указания на ответното дружество /настоящ касатор/ по отношение на правнорелевантните за спора факти и във връзка с разпределяне на доказателствената тежест при наличие на пропуск относно доклада, неточност и непълнота при разпределянето на доказателствената тежест от първоинстанционния съд и изрично оплакване за това във въззивната жалба; 2/ неправилно въззивният съд не е допуснал поискания свидетел по съображения, че искането е преклудирано; 3/ съдебният състав е лишил ответника по иска от възможност за запознаване с доказателства, представени за първи път във въззивното производство; 4/ в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е постановил решението си без да обсъди целия събран по делото доказателствен материал, всички твърдения, възражения и доводи на страните; 5/ в нарушение на чл. 128, т. 3, чл. 131, ал. 1, чл. 261, т. 1 и чл. 263, ал. 1 ГПК въззивният съд е лишил ответника по иска от възможността да изрази становище по съдържанието на електронната кореспонденция в преведения на български език вариант. Касаторът релевира доводи за допуснато нарушение на чл. 49 във връзка с чл. 25 от Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки при преценката за наличието на предпоставки за разваляне на сключения между страните договор. Касаторът моли въззивното решение да бъде отменено и вместо това предявените искове да бъдат отхвърлени, евентуално делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг съдебен състав.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидната му неправилност и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като съдебният състав се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

„1. Може ли съдът да основе решението си, съответно и правните си изводи относно съществуването или несъществуването на заявеното за съдебна защита спорно субективно материално право на ищеца на факти, които не са изрично въведени от страните като спорни в предмета на делото, съответно необходимостта и доказателствената тежест за установяването им по делото не се съдържат в доклада на съда по делото и не са указани на страните със задължителното съдържание на същия доклад, съобразно чл. 146, респ. чл. 367 – чл. 374 ГПК?

2. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, дължи ли въззивният съд даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?

3. Длъжен ли е въззивният съд при направени обосновани оплаквания във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада, включително в частта му относно разпределение на доказателствената тежест, да отстрани в рамките на въззивното производство допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения, като укаже на страните, че за определени обстоятелства не сочат доказателства, както и като допусне при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК относимите и допустими такива за събирането им във въззивното производство?

Касаторът поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивната инстанция в отклонение от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 209/04.11.2016 г. по гр. д. № 1539/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 192/19.02.2021 г. по гр. д. № 1020/2020 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 104/28.06.2017 г. по гр. д. № 60061/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 163/17.01.2012 г. по т. д. № 965/2010 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 15/16.02.2017 г. по гр. д. № 60077/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 281/24.01.2019 г. по т. д. № 675/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 128/25.02.2015 г. по т. д. № 2611/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о.

4. Длъжен ли е съдът да обезпечи през цялото времетраене на производството, включително и на въззивното такова, спазването на императивно законоустановените в разпоредбите на чл. 8, ал. 3 и на чл. 9 ГПК принципи на състезателност и на равенство на страните в процеса, като в случаите на събиране на писмени доказателства във въззивното производство осигури връчването на преписи от тях на противната на представилата ги страна с възможност за оспорването им и вземането на становище по тях в разумен срок - право, което в първоинстанционното производство е нарочно гарантирано на страните от разпоредбите на чл. 131, чл. 132 и чл. 367 и чл. 372 – чл. 374 ГПК? – противоречие с решение № 46/25.05.2017 г. по т. д. № 572/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 157/30.03.2012 г. по гр. д. № 209/2011 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 101/13.05.2016 г. по гр. д. № 5440/2015 г. на ВКС, ГК, Ill г. о.

5. Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните, които имат значение за решаването на делото, както и да изложи мотиви по тях?

6. Длъжен ли е въззивният съд освен чрез препращане по чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение, да изложи като инстанция по съществото на спора и собствени съждения по всички възражения и доводи на страните, които имат значение за решаване на делото, както и по всички установяващи ги по делото доказателства?

7. Следва ли съдът при постановяване на решението си да вземе предвид всички доказателства по делото, установяващи релевантни за спорното право факти?

Касаторът поддържа, че посочените в т. 5 – т. 7 от изложението въпроси са решени в противоречие с решение № 23/03.04.2017 г. по гр. д. № 2634/2016 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 802/23.02.2011 г. по гр. д. № 1783/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 166 по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 139/24.04.2013 г. по гр. д. № 926/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 72/18.07.2017 г. по т. д. № 3310/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 53/07.06.2019 г. по т. д. № 1525/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 173/03.01.2016 г. по т. д. № 1689/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60056/02.08.2021 г. по т. д. № 2806/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 57/27.05.2022 г. по т. д. № 432/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 77/17. 03. 2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 97/15.09.2020 г. по гр. д. № 2479/2019 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 115/15.08.2016 г. по т. д. № 3428/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 46/25.05.2017 г. по т. д. № 572/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 188/15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о.

8. Липсата на изрично оспорване на истинността по смисъла и по реда на чл. 184 ГПК на представени по делото в частно заверени преписи, разпечатки от електронни документи досежно идентичността на съдържанието им с електронните им първообрази придава ли на същите частни свидетелстващи документи обвързваща съда материална доказателствена сила или въобще някаква друга тяхна доказателствена стойност, различна от общо установената такава за частните документи в чл. 180 ГПК? – противоречие с решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

9. Следва ли изводите на въззивния съд като съд по съществото на спора относно фактите по делото да съответстват на действително установеното по делото от фактическа страна от ангажираните по делото при спазване изискванията на процесуалния закон доказателства, в установяване и на въведените от страните като спорни в производството факти с правно значение за заявеното за съдебна защита спорно материално субективно право на ищеца?“ – противоречие с т. 12 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.

Ответникът „ДСЛ Дистрибюсион“ CAC /DSL Distrubution SAS/, Ла Ферм дю Бур, 58 270 Сен Жан оз Амонь /La Ferme du Bourg, 58270 Saint-Jean-aux-Amognes/, Република Франция /ищец в първоинстанционното производство/, чрез процесуални представители П. Ц. и Б. С. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на решението и липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Поддържа, че въззивният съд не е допуснал нарушение на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като докладът на първоинстанционния съд отговаря на всички законови изисквания, същият е изчерпателен и указва недвусмислено на страните относимите и подлежащи на доказване факти по повдигнатия правен спор, поради което въззивният съд не е бил длъжен да дава на касатора нови указания във връзка с доказателствената тежест. Счита, че съдебният състав правилно не е допуснал поискания от касатора разпит на свидетели, като е потвърдил становището на първоинстанционния съд, обективирано в протокол от първото по делото ОСЗ. Излага доводи недопустимост на свидетелските показания за установяване на посочените от касатора обстоятелства. Поддържа, че не е налице съществено нарушение на процесуалните правила поради твърдяното от касатора лишаване от възможност последният да се запознае с „представени за първи път във въззивното производство доказателства“. Твърдените нарушения на чл. 236, ал. 2 ГПК и на задълженията на въззивния съд не са налице, защото въззивната инстанция е обсъдила събраните доказателства, изложените от страните доводи и възражения, включително доводите относно уговорката „ех work“.

Ответникът релевира доводи за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение поради липса на посочените от касатора предпоставки, тъй като не са допуснати пропуски в доклада по чл. 146 ГПК, първите три въпроса /от № 1 до № 3 вкл./ са общо и абстрактно формулирани, а останалите въпроси, освен, че са абстрактно формулирани, липсва произнасяне във въззивното решение. Ответникът моли да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение и претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК от процесуално-легитимирана страна, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:

Въззивният съд въз основа на представени по делото писмени доказателства /писма, изпратени по електронна поща през периода 13.03.2015 г. – 04.06.2015 г., проформа фактура № 227/31.03.2015 г., проформа фактура № 230/15.04.2015 г., фактура № [ЕГН]/03.06.2015 г., сертификат за вътрешна търговия № 625/03.06.2015 г., фактура № 4089/04.06.2015 г. за извършен транспорт България - Франция с автомобил СА 5557 КН /С 0308 ЕК и Международна товарителница, издадена на 03.06.2015 г. в [населено място] от превозвача „Б. транс“ ЕООД/ и заключението на съдебно-счетоводната експертиза е приел, че между страните е сключен договор за търговска доставка на родово определена стока - замразени продукти от пилешко месо, с уговорено авансово плащане на стоката и извършване на доставката EXW - „франко завода“, по смисъла на разработените от Международната търговска камара със седалище в [населено място] кодифицирани международни обичаи ИНКОТЕРМС. Установил е, че платената авансово цена по двете проформа фактури е била за 18 000 кг замразено пилешко бон филе и 1 800 кг замразено пилешко филе единично, без бон филе 80/120, опакована по описания в проформа фактурите начин – общо в размер 61 650 евро, от която сума 18 600 евро по проформа фактура № 227/31.03.2015 г. и 43 050 евро по проформа фактура № 230/15.04.2015 г.

Съдебният състав е констатирал, че в нотариална покана с peг. № 13 720, т. 3, акт 10 на нотариус Ц. Г., връчена на 26.08.2016 г., купувачът „ДСЛ Дистрибюсион“ CAC е обявил, че отдавна е изгубил интерес от доставките и е поискал да му бъде възстановена авансово платената сума 61 650 евро, заедно със законната лихва за забава 8 564 евро в седмодневен срок от датата на получаване на поканата.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд и е изложил и свои аргументи. Приел е, че предвид сключване на договор за търговска продажба на стоки между страни, чиито места на дейност са в различни държави, приложение намират разпоредбите на Конвенцията на Организацията на обединените нации относно договорите за международна продажба на стоки /обн., ДВ, бр. 36/05.05.1992 г., в сила за България от 1.08.1991 г./. Посочил е, че страните са знаели, че стоката трябва да бъде произведена на определено място по смисъла на чл. 31, b/ от Конвенцията, и че задължението на продавача „Булчикън“ АД ще следва да се счита за изпълнено с предоставяне на стоката на разположение на купувача в това място - в случая склада на продавача в [населено място].

За да направи извод, че задължението на продавача за предаване на стоката по двете проформа фактури не е изпълнено, съдебният състав се е позовал на електронната кореспонденция между страните. Изложил е съображения, че заверените от ищеца преписи от възпроизведените на хартиен носител електронни документи се ползват с признатата им в чл. 180 ГПК във връзка с чл. 184 ГПК доказателствена сила поради неоспорване от ответника на тяхната истинност. Посочил е, че изявленията на представителите на страните в електронните писма са с много висока доказателствена стойност, тъй като изясняват в нейната цялост динамиката на действителните отношения между контрахентите от етапа на преддоговорните отношения, през този на постигането на валидно съглашение и до изпълнението на поетите по него задължения. Поради това въз основа на електронните писма въззивният съд е приел, че постигнатата между страните уговорка е доставката да бъде извършена веднага след плащането на цената по втората фактура, защото след тази дата - 20.04.2015 г., купувачът настоятелно се интересувал защо стоката не е доставена, както и че истинската причина за неизвършване на доставката на цялото количество уговорена стока не е била невъзможността да бъде осигурен транспорт.

Съдебният състав е направил извод, че към 04.06.2015 г. - 45 дни след авансовото плащане на пълната цена на стоката, продавачът е произвел и е бил в състояние да предостави на купувача само 4 560 кг от общо договореното количество замразени продукти 19 800 кг, поради което не може да се приеме, че неизпълнената част от задължението, представляваща в процентно изражение 77 % от цената на договора, е незначителна с оглед интереса на купувача, за да се отрече правото на последния да развали договора относно недоставената част на стоката в хипотезата на чл. 51, ал.1, във връзка с чл. 49, ал. 1, а/ от Конвенцията поради виновното неизпълнение на продавача на задължението му по чл. 31, b/ от Конвенцията да предостави стоката на разположение на купувача в своя склад в [населено място].

Посочил е, че по делото няма данни продавачът да е предприел действия, за да отстрани за своя сметка след деня за доставката пропуска да изпълни своите задължения, за да противопостави на купувача основателно възражение по чл. 48, ал. 1 от Конвенцията. Според въззивния съд изявлението в отговора на нотариалната покана - да му бъде предоставен допълнителен срок за изпълнение, не може да бъде възприето като искане по чл. 48, ал. 2 от Конвенцията, защото изискването в цитираната разпоредба е продавачът да е посочил срок, в който може да изпълни своите задължения, а в отговора той е поискал такъв срок да бъде определен от купувача, както и поради това, че е направено с „неразумна забава“, повече от една година след деня за доставката, когато купувачът е изгубил окончателно интерес от сделката.

Възражението на ответника по иска, че неизпълнението на задължението на продавача е поради бездействието на купувача - чл. 80 от Конвенцията, която разпоредба съответства на чл. 95 ЗЗД, е възприето за неоснователно. Посочено е, че възражението би било основателно, ако с изрично и недвусмислено изявление продавачът е уведомил купувача, че е предоставил на негово разположение в склада си останалата част от пакетираната и готова за транспортиране стока и купувачът не я е вдигнал в разумен срок. Прието е, че по делото не са налице данни това да се е случило, а се установява, че останалата част от уговорената стока изобщо не е била произведена.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора втори и трети процесуалноправни въпроси са относими към правомощията и задълженията на въззивния съд, поради което са релевантни за спора, предвид направените оплаквания във въззивната жалба на ответника /настоящ касатор/ за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в непълен и неточен доклад на делото в частта за разпределяне на доказателствената тежест съгласно чл. 146, ал. 1, т. 5 ГПК, нарушение на чл. 146, ал. 2 ГПК поради недаване на указания на ответника по иска, че не сочи доказателства относно обстоятелството, че ответното дружество е отправило предложение за изпълнение на процесния договор до ищеца, и неправилно недопускане на свидетел за посочените обстоятелства поради преклудиране на доказателственото искане. Настоящият съдебен състав приема за основателно искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория и третия процесуалноправни въпроси на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на съответствието на даденото от съда разрешение по тях с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. По отношение на останалите въпроси и твърдението за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК преценката дали решението на Софийски апелативен съд е правилно или неправилно следва да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1 784,44 лв.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение