Определение № 3058 от 09.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3773/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№11384/16.07.2025г. на Oбщина Б. срещу решение №321/16 .0 6.2025г. по гр. дело №96/2025г. на Окръжен съд –Благоевград, с което първоинстанционното решение е отменено, като вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на [община], че М. Й. Н. е собственик на основание придобивна давност на поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] поле, [община], с площ 354 кв.м. Касаторът счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил доводите и възраженията на общината, нито е преценил в тяхната съвкупност представените по делото доказателства.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди произнасяне на въззивния съд в противоречие с посочената в изложението в 19 точки съдебна практика. Сочи се наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като са изложени конкретни оплаквания, във връзка с които касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с цитираната практика. Оспорва се извода на въззивния съд, че след като мероприятието- озеленяване и улица, предвидено със съответен действащ план на общината от 1984г. не е било реализирано, то общината не може да се легитимира като собственик на същия на основание § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОС. Счита, че в противоречие със съдебната практика е изводът на въззивния съд, че имотът не е държавен или общински, тъй като общината не е доказала имотът да е отчужден, и отреждането за обществено мероприятие няма отчуждително действие към момента на одобряване на регулационния план, поради което нормата на §1 ЗДЗС не е пречка за придобиване на имота по давност. Твърди, че ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води безстопанствен и в този случай следва да се приеме, че е станал държавна собственост. Счита, че въззивният съд в противоречие с горецитираната практика е постановил своето решение без да обсъди подробно всички събрани в хода на процеса доказателства и възраженията на страните, предвид което е формирал своето вътрешно убеждение в нарушение на правилата на чл.12 ГПК.

По следните поставени въпроси се твърди наличието на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК поради необходимост от попълване на липсваща и усъвършенстване на съществуващата съдебна практика

1. „Може ли и при какви условия незастроен недвижим имот, предназначен за проектен, незастроен жилищен парцел по приет при действието на Закона за планово изграждане на населените места /отм./ и действащ понастоящем регулационен план да премине в собственост на общината на осн. пар 42 ПЗР към ЗИД на ЗОС?“

2. „Изисква ли нормата на пар. 42 ПЗР на ЗИД ЗОС мероприятието да бъде реализирано за да се придобие имотът от общината?“

3. „При иск, основан на придобивна давност, необходимо ли е ищецът да установи начина на завладяване на имота с оглед изискването владението да е явно?“

Касаторът счита, че решението е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, доколкото очевидно неправилен е изводът на въззивния съд за неприложимост на чл.6 ЗС тъй като в разписния лист към плана от 1984г. имот пл. №114 е вписан на името на вуйчото на ищеца.

Чрез депозирания писмен отговор, ответникът М. Н., чрез адв. Б. оспорва наличието на основания за допускане до касационно обжалване, като моли такова да не бъде допускано. Излага и становище за неоснователност на касационната жалба, като счита, че решението е правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

При произнасянето по допускането на касационно обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., съобрази следното:

Производството е образувано по иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от М. Й. Н. срещу [община]. Ищецът твърди, че е придобил по давност имот с идентификатор [№] по КККР, одобрени със Заповед №РД-18-77/26.11.2021г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място] поле, [община], с площ 354 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, чрез упражнявано фактическо владение в периода от 1995г. до подаване на исковата молба в съда през 2023г.

Ответната община оспорва иска като сочи, че имотът е общински и не са били налице предпоставките за осъществяване на фактическия състав на придобивната давност. За имотът е съставен АЧОС. Имотът е бил отреден за озеленяване и улица.

Районният съд е отхвърлил предявения иск по чл.124, ал.1 ГПК.

За да отмени първоинстанционното решение, въззивният съд е изложил, че неправилно в мотивите си районният съд е разсъждавал по отношение на демонстрирано владение между ищеца и останалите собственици, респ. и техни наследници на имот 114, както и за причините, поради които ищецът е пребивавал в процесния имот, и е извършвал действия по осъществяване на владение. Посочил е, че в случая спорът за собственост не е между сънаследници, за да се изследва въпросът какви собствнически намерения е демонстрирал ищеца спрямо останалите собственици, а са касае за спор за собственост с [община], при който следва да се установи по пътя на главното доказване дали ищецът е упражнявал давностно владение за период повече от 10 години, дали е имало пречка за придобиване на имота по давност, а не дали спрямо своите роднини той е обърнал държанието във владение.

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че с Нотариален акт от 2004г. Г. И. Г. /вуйчо на ищеца /брат на неговата майка/ е придобил собствеността върху ПИ с пл. №114 кв., 5 по КП на [населено място] поле от своите родители. През 2008г. Г. Г. е починал, като негов единствен наследник по закон е неговата дъщеря Ж. К., първа братовчедка на ищеца. Този имот понастоящем е записан в КККР с идентификатор [№] и е съседен на процесния [№] /вероятно е имал предвид 284/, който ищецът твърди, че е придобил по давност. Въззивният съд е посочил, че предмет на спора е собствеността само на имот [№] на основание твърдяното придобивно основание, а не собствеността на имот с идентификатор [№], за който се установява, че е собственост по наследство на Ж. К., а не на ищеца както той сочи в исковата си молба.

Въззивният съд е посочил, че за имот ПИ с идентификатор 03664.501.224 е съставен АЧОС №10683/18.11.2022г. с вписано правно основание чл.56, ал.1, чл.2, ал.1, т.7 чл.59, ал.1 ЗОС във вр. с § 42 от ПЗР към ЗИД ЗОС, като общината в писмения си отговор сочи, че имотът е общински, тъй като е предвиден за улица и за озеленяване.

Св. К. С. /леля на ищеца и сестра на Г. И./ посочва, че цялото място е оградено с една обща ограда. Оградата поставили родителите й, брат й и ищеца М.. Последният има автобус, който паркира на място има и канал. Ползва това място от 1995г. и те нямат претенции към него. Сочи, че собственик на имота е племенницата й /дъщерята на Г. И. – Ж. К./. Имотът е бил един, но кадастъра са го отцепили това място. Над канала имало картофи, които се садили от всички. Св. Й. Г. посочва, че процесното място е наследство от чичо Г.. Къщата е на М.. В мястото има и канал за ремонт на МПС. Това място се ползва от М.. Преди това се ползвало и от Г., вуйчо на М.. К. /св. К. С./ ходи да наглежда къщата, там си паркира колата. След смъртта на Г. къщата останала на дъщеря му Ж.. Имотите са разделени с портал. Св. И. Ш. посочва, че М. си паркира автобуса в имота. Този имот е отделен до неговия наследствен имот. Имотът М. го ползва повече от 15 години.

От заключението на приетата СТЕ, се установява, че в КП, РП и КРЗП за [населено място] поле процесният имот не фигурира като самостоятелен такъв. Появява се за пръв път при одобряването на КК през 2021г. Процесния имот заедно с имот 114 представляват един общ имот и между тях няма ограда, т. е. не са обособени като два отделни и самостоятелни имота. Посочва, че по КП и РП от 1966г. процесният имот е част от имоти с пл. №46 /без записан собственик/ и 47 /собственост на И. Ю./, частично в регулация и частично извън регулация. В следващия КРП от 1984г. процесният имот попада в имот с пл. №114, празен незастроен терен, частично в регулация и частично извън регулация. Неурегулиран имот пл. №114 е записан на Г. Г. /вуйчо на ищеца/. Според вещото лице спорният имот се е оформил като остатък от имот пл. № 47 по плана от 1966г. и от имот 114 по КП от 1984г., без да са провеждани процедури по отчуждаване.

При тези данни, въззивният съд е приел, че процесният имот за първи път е нанесен като самостоятелен обект в КК през 2021г. като поземлен имот с идентификатор [№]. По плана от 1984г. е бил част от имот 114, записан на името на Г. И. /вуйчо на ищеца/. Процесният и съседният на него имот /114/ са били едно цяло, ползвали се от Г. И. и М. Н., като според свидетелите в този имот М. е паркирал автобуса си, имал и канал за ремонт на автобуси в период повече от 15 години. Имотът е бил цял общ наследствен имот, който е ограждан от собствениците, като между имота на М. и вуйчо му също имало ограда. Свидетелите посочват, че ползваното от ищеца място е около 350 кв.м.

При така приетото за установено, въззивният съд е счел, че ищецът е придобил собствеността чрез осъществявано от него давностно владение, продължило повече от десет години, ползвайки имота, като там е паркирал и ремонтирал автобуса си от 1995г. насам, в който период не се установява някой да е създавал пречки за ползването на имота. Посочил е, че обстоятелството, че по предходните планове имотът е бил един общ, наследствен имот е ирелевантно за настоящия спор, доколкото в случая спорът за собственост е с [община], а не с наследниците на имот пл. 114, а и предмет на делото е не имот 114, а съседният 284. Ако между наследниците физически лица има спор за процесното място, то решението срещу [община] няма да има сила на пресъдено нещо по отношение на тях.

С оглед свидетелските показания, според които повече от 15 години именно ищецът е ползвал процесното място от около 350 кв.м., оградено с ограда, в което си е паркирал автобуса, имало и канал за ремонтирането му, като никой по никакъв начин не е оспорвал собственическите му права, въззивният съд е приел, че владението е било спокойно и явно демонстрирано. Посочил е, че не се е установило назад във времето имотът да е имал статут на държавен, респ. общински имот, поради което и не е важала забраната за придобиването му по давност. Въззивният съд се е позовал на заключението, според което по КП от 1984г. част от имота /записан по разписния лист на Г. И. като дворно място/ е отреден за улица и озеленяване, но това мероприятие на практика не е реализирано. При това положение е приел, че липсва забрана за придобиване по давност на реална част от имота на едно лице /от имот пл. № 114/, която по план е предвидена за улица и озеленяване, но отчуждително производство не е проведено. Посочил е, че спорният имот не попада в хипотезата на чл. 6, предл. 2 ЗС, предвид записванията в разписния лист на физически лица. Доколкото в случая още в разписния лист към проекта за дворищна регулация от 1984 г., спорният имот е с вписан собственик физическо лице, то имотът не е бил безстопанствен, поради което няма пречка за придобиването му давност. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че от около 1995г. до сега ищецът е владял процесния имот непрекъснато, явно и спокойно в продължение на повече от десет години и го е придобил по давност съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС. Посочил е, че съставеният акт за частна общинска собственост има единствено констативно, а не и вещнопрехвърлително действие, поради което не може да легитимира общината като негов собственик на основание § 42 ПЗРЗИДЗОС, тъй като в тази насока не са ангажирани никакви доказателства. С оглед на това в случая не са приложими забраните за придобиване на имота по давност от страна на ищеца. Предвид което е достигнал до извод, че ищецът е придобил по давност спорния имот, поради което искът му спрямо ответната община е основателен и доказан.

При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд за да се произнесе по наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Допускането на касационно обжалване е обусловено от произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, мотивирали решаващите му правни изводи. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл.280, ал.1 ГПК - да е решен в противоречие с практиката на ВКС, с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. С определението по чл.288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Касационно обжалване на въззивното решение следва да бъде допуснато по поставения от жалбоподателя и уточнен от ВКС правен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото поотделно и в тяхната съвкупност, както и да изложи мотиви по релевантните доводи и възражения на страните предвид наведеното твърдение, че при формиране на правните си изводи, съдът не е обсъдил доводите на общината по приложението на § 42 ПЗРЗИДЗОС, както и законовите последици, следващи от заключението на СТЕ, че в имота са включени части от съседни урегулирани поземлени имоти. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на осн. чл. 280, ал.1, т.1 ГПК с цел извършването на преценка дали е налице противоречие с правните разрешения, съдържащи се в цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т. 1 ГПК решения на ВКС. По останалите въпроси съдът ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК.

За касационното обжалване жалбоподателят следва да внесе държавна такса в размер 25,56 евро.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо ГО