Определение № 50534 от 13.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2668/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. П. Н. и Д. П. Н. срещу решение № 363 от 12.10.2021 г., постановено по в. гр.д.№ 965/2021 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 260023 от 24.03.2021 г., постановено по гр.д.№ 426/2020 г. по описа на Районен съд- Царево,в частта му, с която са отхвърлени предявенте от Ж. П. Н. и Д. П. Н. срещу [община] искове за приемане на установено в отношенията между страните, че общината не е собственик на УПИ X.-.... по регулационния план на [населено място], [община], одобрен със заповед № 353 /24.07.1984 г. с площ от 1430 кв.м., за размера над 580 кв. м. до пълния предявен размер на имота от 1430 кв.м. Касационната жалба съдържа оплаквания за недопустимост, а по същество за неправилност на въззивното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон, поради необоснованост и поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускането му до касационно обжалване. В срок не е подаден отговор на касационната жалба от ответника [община]. Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, от легитимирани лица /ищци по делото/ с правен интерес от обжалването срещу въззивно съдебно решение, постановено по иск за собственост и подлежащо на касационно обжалване без оглед цената на иска. Първоинстанционното производство е образувано по отрицателен установителен иск за собственост, с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от Ж. П. Н. и Д. П. Н. срещу [община] за признаване на установено, че ответникът не е собственик на УПИ ХIII-.... по регулационния план на [населено място] с площ от 1430 кв.м. С решение № 260023 от 24.03.2021 г., постановено по гр.д. № 426/2020 г. Районен съд- Царево е приел за установено, че ответната община не е собственик на 580 кв.м. от УПИ ХIII -....., а в частта за разликата над 580 кв. м. до пълния предявен размер на имота от 1430 кв. м. искът е отхвърлен. В уважителната си част като необжалвано решението на районния съд е влязло в сила. За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която искът е отхвърлен, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че с нотариален акт № .... от 13.03.1998 г. П. Н. П. и М. Д. П., родители на ищците, са им дарили процесното дворно място. Преди това с нотариални актове № ...../1981 г. и № ...../1982 г. П. Н. П. на основание придобивна давност, е признат за собственик на парцел II и парцел III, които по регулационния план от 1984 г. на [населено място], са урегулирани в общ УПИ ХIII-.... с площ от 1430 кв.м. Съдът е приел, че с акт за държавна собственост № 124 от 17.05.1960 год. съставен от инспектор в отдел „Жилищно стопанство и държавни имоти“ при ОНС- Б., процесният имот е бил актуван като държавна собственост. За основание за одържавяване на имота е записано „Закон за държавните имоти 9.09.1944 г.“. Съдът е приел също, че с акт за общинска собственост № 126 от 15.12.2003 год. процесният имот е актуван като частна общинска собственост. На 11.10.2005 г. със заповед на Областния управител на Б. е деактувана част от процесния имот, с площ от 850 кв.м. на основание § 42 от ЗИДЗОС. Въз основа показанията на свидетеля М. П. Ш. съдът е приел за установено, че бащата на ищците е получил владението върху бившите парцел II и парцел III от неформалния си осиновител Ж. С., както и че през 1958 г. и 1981 г. наследодателят на ищците е изградил наличните в имота жилищна сграда и стопанска постройка и оттогава до смъртта си ги е владеел, а впоследствие ищците са продължили това владение. С оглед така установеното от фактическа страна, съдът е изложил мотиви, че предвид частичното уважаване на иска, то спорът пред въззивната инстанция се концентрира само върху бившия парцел II, който е актуван като държавен с А. № 124 от 17.05.1960 г. Съдът е посочил, че ответната община се позовава на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и за да се прецени налице ли са били предпоставките за трансформация на собствеността от държавна в общинска, следва да изясни статутът на имота. Прието е, че няма спор, а и са налице доказателства, че имотът е застроен и отреден за жилищно строителство и попада в хипотезата на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС. За да е налице обаче фактическият състав на това придобивно основание се изисква към момента на влизане на този закон в сила, имотът да е бил държавна собственост и това е и спорният по делото материланоправен въпрос. Съдът е приел, че А. № 124 от 17.05.1960 г. е валиден и законосъобразен, тъй като ищецът не е ангажирал доказателства в подкрепа на твърденията си, че актът не е подписан от председателя на изпълкома на окръжния народен съвет, а именно той е носил доказателствената тежест да установи неавтентичността на документа – чл. 193, ал. 3 ГПК. Видно от самия документ, върху който е обективиран процесният А., той е подписан от административния орган, но не точно на определеното за това място в бланката, а по- встрани, като е положен и печат на издаващата го институция. Въззивният съд е приел, че актът е валиден - спазени са изискванията на действащия към момента на издаването му чл. 21 от Правилника за държавните имоти/отм./. Съдът е посочил, че в А. № 124 от 17.05.1960 г. е записано основанието за придобиване на имота – Закон за държавните имоти 09.09.1944г., като въпреки грешното изписване на основанието, то към датата на одържавяване на имота, която предхожда датата на издаване на процесния А., е действал З. за държавните имоти /отм./ и погрешното изписване на основанието в А. не може да опорочи оборимата презумпция за собственост, произтичаща от характера му на валиден установителен административен акт. Съдът е приел също, че ищците по делото не са доказали, че предпоставките за одържавяване на имота, съгласно действащия тогава – З. за държавните имоти /отм./ не са били налице, както и не са доказали свое придобивно основание към датата на съставяне на А.. Направен е извод, че актът за държавна собственост легитимира ответната община като собственик на действащо към датата на одържавяване правно основание и съответно е прието за доказано придобивното основание на § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС. Съдът е приел, че ищците се позовават на нотариален акт, с който техният баща е признат за собственик на парцел II с площ от 840 кв.м. и за да бъде приет за правилен изводът на нотариуса, направен в този нотариален акт, следва да се установи дали през периода на упражняване на това владение имотът не е бил държавна собственост. Изложени са мотиви, че според чл. 6, ал. 2 от ЗС в първоначалната му редакция /ДВ, бр. 92/1951 г. /, държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик. С чл.2, ал.2, т.5 от ЗОС, в първоначалната му редакция, общинска собственост стават и недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен и тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, то в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна собственост, е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. Ако успее да докаже това, имотът не се придобива от държавата, респ. от общината, и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена в чл. 86 ЗС в редакцията й към релвантния момент. В случая тази забрана е действала, тъй като към датите на издаване на нотариалните актове от 1981 г. и 1982г. имотът е бил държавен. За периода, когато имотът вече е придобит от общината и е общинска частна собственост, за него действа мораториумът по § 1, ал. 1 от ЗР на ЗС. С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение, не са налице поддържаните от касаторите основания на чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Касаторите поставят правния въпрос за правомощията на въззивната инстанция служебно да събира доказателства, поддържайки, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 3 на ТР № 1 от 09.12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е обоснован с твърдения, че при наличието на оплакване във въззивната жалба за неяснота в съдържанието на А. относно лицето, което го е одобрило и длъжността му, както и относно положения печат на инстиституцията от чието име е издаден, то въззивният съд е бил длъжен служебно да назначи експертиза за изясняване съдържанието на оспорения официален документ. Според приетото в т.3 ТР № 1 от 09.12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. Необходимост от ново установяване на факт пред въззивния съд възниква и когато доказването на този факт е извършено в нарушение на съдопроизводствените правила и въззивната жалба съдържа оплакване за това. Когато във въззивната жалба липсват такива оплаквания, въззивният съд няма задължение служебно да назначи експертиза за установяване на който и да е правнорелевантен факт. Ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага назначаване на експертиза с определена задача. Т.е. служебното задължение на съда за назначаване на експертиза е само във връзка с установяване на релевантните за спора факти, като се съобразят направените от страните твърдения и оспорвания. В случая не се констатира въззивният съд да се е произнесъл в противоречие с т.3 ТР № 1 от 09.12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като във въззивната жалба се твърди, че в А. № 126 изобщо не е положен подпис от Председателя на изпълкома на околийския народен съвет, поради което и фактическият състав на издаването на А. не се е осъществил, в който смисъл е било и направеното оспорване на акта пред първоинстанционния съд. Този довод е счетен за неоснователен от съда, доколкото съдът е констатирал, че подпис е положен, но не на предвиденото за това място. Ищците по делото в срока по чл.193, ал.1 ГПК не са оспорили автентичността на положения подпис и съответно и установяването на този факт не е включено в предмета на доказване. Касаторите поддържат недопустимост на въззивното решение с твърдение, че окръжният съд е разгледал и се е произнесъл по непосочено от общината придобивно основание, а именно това по пар. 42 ПЗР на ЗИД на ЗОС и по чл.2, ал. 2, т. 5 ЗОС в първоначалната му редакция вр. чл. 6, ал. 2 ЗС. Въпоросът така, както е поставен, не обуславя недопустимост на решението, защото допустимостта на решението е свързано с редовността на исковата молба и предмета на спора, очертан със същата. В случая решението не е недопустимо, защото е постановено по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. Наред с горното не се констатира и съдът да се е произнесъл по невъведен от ответника довод. В производството по предявен отрицателен установителен иск ответникът е длъжен да изчерпи и докаже всички основания, на които счита, че е придобил правото на собственост. В случая с отговора на исковата молба искът е оспорен с твърдения, че имотът е бил държавна собственост и за него бил съставен А. 124 от 17.05.1960г., а впоследствие е актуван като частна общинска собственост, което е станало с АЧОС № 126/15.12.2003г. Видно от последния в него като правно основание е вписан § 42 от ПЗР на ЗИДЗОС и именно това придобивно основание е прието за доказано от въззивния съд. Т.е. съдът не е отхвърлил иска, приемайки, че ответникът е собственик на имота на основание, различно от посоченото в титула на собственост, на който се е позовал и съответно не е налице признаване на права на незаявено в процеса основание. Изложените от въззивния съд мотиви по приложението на чл.2, ал. 2, т. 5 ЗОС в първоначалната му редакция вр. с чл. 6, ал. 2 ЗС, са във връзка с твърденията на ищците, че праводателите им са придобили собствеността на основание давностно владение. Решението не е и очевидно неправилно- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ГПК и ЗС в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Не са налице и останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. ; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането му. По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение