Определение № 60421 от 13.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 2378/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ – МВР обжалва решение № 11 828 от 10.08.2020 г. по т.д. 548/20 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2352 от 27.12.2019 г. по т.д. 559/19 г. СГС, VI-21 състав в обжалваната част за заплащане на сумата от 165 860, 38 лв, представляваща уговорена в чл. 31, ал. 5 от договора неустойка за неточно изпълнение.

Излага съображения за неправилност на въззивното решение, конкретно нарушение на материалноправната норма на чл. 87 от ЗЗД – основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК. Счита, че не може да се приложи фикция относно връчване на изявление за разваляне на договора, на основание чл. 87 от ЗЗД с прилагане по делото на препис от исковата молба и доказателствата. Поради това счита, че съдът е следвало да приеме, че липсва разваляне на договора.

Освен това сочи основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 3 от ГПК, като мотивира, че необосновано и немотивирано съдът е приел, че уредената в чл. 47, ал. 5 от ГПК фикция за връчване на съобщението следва да намери приложение и за връчване на исковата молба и приложенията към нея. Съдът не бил мотивирал извода си за приложение на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Моли да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните въпроси:

1. Приравнена ли е фикцията за призоваване и връчване, по смисъла на чл. 47, ал. 1 и 2 от ГПК, имаща за цел да осигури бързина в процеса на действително достигане/връчване на известие за развалянето на договор, по смисъла на чл. 87 от ЗЗД до неговия адресат?

2. Играе ли роля уведомлението по чл. 47, ал. 1 от ГПК, имащо съдържание, указващо на страната единствено, че в канцеларията на съда са налични книжа по съответното дело, на предизвестие за разваляне на договора и достигнало ли е последното до ответника с „фингираното връчване на доказателствата“, приложени към исковата молба?

Обосновава, че изводът на съда, че чл. 47, ал.1 от ГПК има за цел да осигури бързина в процеса, отменя изискването за действително достигане на известието за развалянето на договор по смисъла на чл. 87 от ЗЗД до неговия адресат. Използването от съда на т.нар. „фингирано връчване“ по чл. 47 от ГПК, имащо за цел да обезпечи развитието и приключването на производството и представляващо една фикция за призоваване, по същество не отменяло принципа, че препис от исковата молба и доказателствата следва да се връчи лично на страната, респ. на нейния адресат. Независимо от предвиденото фингирано връчване в чл. 47 ГПК, то не можело да се прилага разширително и за други хипотези. Фикцията била предвидена с цел да не се възпрепятства протичането на процеса, но последната не би могла да замести действителното достигане на съобщението за развалянето на договора до неговия адресат, каквото било изискването на чл. 87 от ЗЗД. Неправилно съдът бил приравнил фингираното връчване на действително достигане на изявление за разваляне до адресата му. Неправилно бил приел съдът, че с настъпилото разваляне е налице отпаднало правно основание за търсене на уговорената в чл. 31, ал.5 от договора за СМР неустойка за неточно изпълнение.

Освен това е посочил основание за допускане касационно обжалване – очевидна неправилност. Счита, че приетото от съда е именно в противоречие на закона.

Ответникът не е депозирал отговор.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението е връчен на касационния жалбоподател на 12.08.2020 г. Касационната жалба е подадена по пощата на 21.08.2020 г. Следователно е постъпила в предвидения в чл. 283 от ГПК срок.

В частта, с която изпълнителят „Класико проект“ ООД е осъден да заплати на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението при МВР“ сумата от 92 457,07 лв, на основание чл. 55, ал.1, пр. 3 от ЗЗД, получена авансова сума, подлежаща на връщане след разваляне на договора, решението като необжалвано е влязло в законна сила.

За да потвърди решението в обжалваната част въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор № 1983опд-38/14.5.2018 г. По силата на този договор, ищецът бил възложил на ответника извършването на СМР – реконструкция и модернизация на два учебни центъра и един учебно-тренировъчен комплекс в [населено място] срещу уговорено възнаграждение от 1 326 883,06 лв с ДДС, като в чл. 2 от договора бил определен размер на възнаграждението, което се дължи за всеки един от трите обекта. С платежно нареждане от 18.5.2018 г. възложителят бил заплатил аванс от 398 064,91 лв. В чл. 24 от процесния договор страните били уговорили, че срокът за изпълнение на възложените СМР е 180 календарни дни, считано от датата на подписване на протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, като изпълнението се счита извършено с издаване на разрешение за ползване. В чл. 5, ал.1 от договора, страните били уговорили задълженията на изпълнителя в качествено, количествено и времево отношение. В чл. 31, ал. 5 страните уговорили, че неизправната страна дължи на изправната неустойка, в размер на 20 на сто от цената на договора за некачествено или неточно изпълнение. В чл. 31, ал. 1 от договора било уредено правото на възложителя да прекрати договора с 30 дневно предизвестие при неизпълнение на задълженията на изпълнителя по чл. 5 от договора. Такова било отправено на електронния адрес в интернет на изпълнителя, но нямало данни да е получено. Въззивният съд е приел, че такова изявление е достигнало до ответника с връчване препис от исковата молба и доказателствата, като е прието чрез прилагане на фикцията, предвидена в чл. 50, ал. 4 вр. чл. 47, ал. 5 от ГПК. Връчителят бил залепил уведомление, но ответникът не се явил да получи книжата. Предвид изтичане на срока и неуведомяване по друг начин е посочено, че е получено съобщение на 12.6.2019 г. и по този начин е връчен препис от исковата молба и доказателствата на ответника. Така е прието, че с връчване на препис от исковата молба и доказателствата на ответника е връчено изявление за разваляне на договора. Поради наличие на обективните предпоставки, неизпълнение на задълженията, произтичащи от договора от ответника-длъжник, съдът е приел, че ищецът има право на разваляне и с достигане на изявлението чрез връчване на исковата молба, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, е настъпил в хода на процеса фактът на разваляне на договора за изработка.

Изводът за разваляне на договора е направен от първоинстанционния съд като въззивният съд е достигнал до същия извод. Приети са за неоснователни доводите, че следва да има лично връчване. Прието е, че с оглед приложението на чл. 92 от ЗЗД, така както е разяснено в Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. № 7/13 г. на ОСГТК на ВКС, право на неустойка при разваляне на договора може да се търси само, ако такава е уговорена. Но неустойка, поради неточно или некачествено изпълнение при наличие на разваляне на договора, не може да се търси поради отпадане на правното основание, в което е предвидена неустойката. Така въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен искът за заплащане на неустойка на основание чл. 31, ал. 5 от договора.

Касационно обжалване следва да се допусне само при условията на чл. 280 от ГПК. Служебно касационната инстанция допуска обжалване на въззивното решение, ако има вероятност това решение да е нищожно – основание съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК, както и ако има вероятност съдебното решение да е вероятно недопустимо. При извършената служебна проверка на въззивното решение, не се установиха такива пороци, които да водят до заключение, че решението може да е вероятно нищожно или недопустимо.

Извън посочените основания, касаторът следва да обоснове правен въпрос, включен в предмета на делото, разрешен от въззивния съд и обосновал изхода на спора между страните. В настоящия случай, посочените от касатора правни въпроси, не могат да се приемат за обуславящи изхода на спора. Действително, въззивният съд, в съответствие с чл. 269 от ГПК, е извършил собствена проверка на установените факти, релевантни за спорното право. Още първоинстанционният съд по повод иска за връщане на авансово получените суми е приел, че договорът е развален, като развалянето е настъпило с връчване на препис от исковата молба и доказателствата. Този извод е направен и от въззивния съд в обжалваната част относно иска с правно основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на неустойка, каквато е уговорена в договора. Следователно, значимият по делото правен въпрос, е бил установен между страните с частично влязлото в сила съдебно решение. От друга страна, въззивният съд е приел, че в хода на процеса е връчено изявление за разваляне на договора, сключен между страните и на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК е приел, че е настъпило това разваляне на договора, на основание чл. 87, ал. 1 от ЗЗД. Така поставените от касатора правни въпроси са включени в предмета на делото и са разрешени от въззивния съд, като наличие на разваляне на договора е обусловило и извода за липса на основание за дължимост на неустойката, така както е разяснено в Тълкувателно решение № 7 от 13.11.2014 г. по тълк.д. 7/13 г. на ОСГТК на ВКС. Но на първо място, разрешаването не е станало в противоречие с константната практика на ВКС относно възможността с връчване на препис от исковата молба и доказателствата да бъде осъществено връчване на изявлението за разваляне на договора. Израз на константната практика на ВКС е възприетото в решение № 178 от 12.11.2010 г. по т. д. 60/2010 г., 2 ТО, както и в решение № 186 от 15.07.2014 г. по гр.д. 6836/13 г., 3 ГО, разрешение, че е възможно развалянето на договор, сключен в писмена форма, когато не се отнася за прехвърляне на вещни права, да бъде извършено с връчване на исковата молба на ответника, включително и без нарочно изявление, предвид претендирането на последиците от развалянето чрез иск. Що се касае за фингираното връчване на преписа от исковата молба и доказателствата, прието за достатъчно от съда, то касаторът не е обосновал наличие на практика в различен смисъл или липса на практика. С решение № 148 от 12.12.2016 г. по т.д. 2072/15 г., ВКС, 2 ТО, се приема, че е допустимо изявление за изменение на договор да бъде връчено чрез нотариус съгласно чл. 50 ЗННД, като в този случай връчването става при условията на чл. 37-58 от ГПК. Следователно може да се счете за редовно достигнало до адресата изявление за изменение на договора или разваляне на договора, връчено по посочения ред в ГПК, а следователно и при наличие на фикция да се приеме, че изявлението за разваляне на договора е достигнало до адресата. Като е приел за редовно уведомлението за връчване на договора за разваляне в съответствие с посочената практика, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС.

Липсва обосноваване на допълнителното основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, така както е разяснено в т. 4 от Тълкувателно решение 1/09.12.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Така предвиденото основание за допускане касационно обжалване, изисква поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, когато е създадена практика при неточно тълкуване на закона, която следва да бъде отстранена или е създадена практика при остарели обществени условия или правна уредба, които следва да бъдат осъвременени, поради изменения в обществените условия, или ако липсва, е неясна или е противоречива правната уредба и следва да бъде създадена съдебна практика. В случая посочените основания не са налице.

По отношение на посоченото основание - очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че това основание следва да се установи в стадия по селекция на касационните жалби само на основание въззивното решение, без същинска проверка на същото. Наличие на това основание означава да се установи, че са налице основания за неправилност на решението. Съдебната практика приема, че такива случаи на очевидна неправилност са налице когато решението е постановено в противоречие на закона, извън закона или явно необосновано поради грубо нарушение на формалната логика. В случая не могат да се установят така посочените основания.

Поради липса на основание, предвидено в чл. 280 от ГПК, касационно обжалване не следва да се допуска.

По изложените съображения, Върховният касационен съд на Р България