Определение № 3451 от 18.12.2024 г. на ВКС по т. д. № 376/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

„Пи ес хотели“ ООД с управител С. М., Х. С. М., „Ман 97-М“ ЕООД с управител С. М. и С. С. М., всички представлявани от адв. Д. Л. Ф. обжалват решение № 433 от 28.06.2023 г. по т.д. 180/23 г. АС-София, което е поправено по реда на чл. 247 от ГПК с акт № 67 от 24.10.2023 г. с което е потвърдено решение № 1396 от 06.12.2022 г., постановено по т.д. № 1 917/21 г. СГС, ТО-24 състав, в частта в която съдът е осъдил „Пи Ес хотели“ ООД, С. С. М., Х. С. М. и „Ман-97-М“ ЕООД да заплатят на „Проспект капитал“ АД в условията на солидарност на основание договор за бизнес кредит от 23.01.2019 г. за сумата от 1 200 000 лв., представляваща главница по договор за бизнес кредит № 018 008 от 23.01.2019 г., анекс № 1/15.01.2020 г., анекс № 2/31.03.2020 г. и анекс № 3/30.06.2020 г., обезпечени с договорна ипотека от 23.01.2020 г.; за сумата от 124 560 лв. - договорна лихва на основание чл.5 от Анекс №3/30.06.2020 г. върху главницата от 1 200 000 лв. за 180 дни за периода от 01.10.2020 г. до 31.03.2021 г.; за сумата от 2 000 лв. частично от 72 000 лв. - начислена и дължима договорна лихва върху главницата от 1 200 000 лв., съгласно чл. 3 от анекс № 3/30.06.2020 г. за 120 дни за периода от 01.03.2020 г. до 30.06.2020 г.; за сумата от 2 000 лв. частично от 54 000 лв. начислена и дължима на основание чл. 4 от анекс № 3/30.06.2020 г. върху главницата от 1 200 000 лв. за 90 дни за периода от 01.07.2020 г. до 30.09.2020 г.; до пълния предявен размер от 1 200 000 лв., както и над сумата от 47 047.98 лв. до пълния уважен размер от 58 666.67 лв. представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД за периода от 01.04.2021 г. (деня, следващ датата на изтичане на договора до 24.09.2021 г. - датата на подаване на ИМ), ведно със законната лихва върху всички присъдени суми от 24.09.2021 г. до окончателното изпълнение на задължението.

Излагат съображения за допуснати нарушения на материалния закон, чл. 20 от ЗЗД, основание за отмяна съгласно чл. 281, т.3, пр. 1 от ГПК. Не била установена действителната воля на страните по отношение на таксите, уговорени от страните.

Нямало доказателства, че таксата е за разходи на кредитодателя. Не бил обсъден конкретния размер на възнаградителна лихва от 1,5 % месечно, равняваща се на 18 % годишно в светлината на поведението на страните след сключване на договора, изразяващо се в събирането от страна на кредитора на разход за оценка в размер на 2 400 лв, престиран заедно с разхода от 12 000 лв. Таксата нараствала с 0,08333 % месечно и се равнявала на 1,58333 % месечно или 19 % годишно. Не било съобразено, че реално била получена сумата от 1 118 000 лв, тъй като при отпускането на кредита е удържана такса.

Аналогични били и таксите за управление по чл. 6 от Анекс 1 за предоговаряне на кредита в размер на 0, 5 % от сумата на предоговорената главница и по чл. 2от Анекс 3 за предоговаряне на кредита в размер на 5 % от предоговорената главница. Кредиторът не бил доказал, че е обезвъзмездил действителни сторени разходи по предоговарянето.

Мотивира, че кредитодателят е финансова институция и спрямо него трябва да се отнесат специалните правила на чл. 3 ЗКИ, чл. 58, ал. 2 ЗКИ и чл. 430, ал. 2 ТЗ. Излага съображения, че съгласно чл. 3а от ЗКИ договорът изцяло бил нищожен.

Сочат допуснати съществени процесуални нарушения съгласно чл. 235, ал.2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, основание за отмяна съгласно чл. 281, т. 3, пр. 2 от ГПК. Във въззивната жалба били посочили доводи, че таксата за управление от 12 000 лв представлявала скрита лихва, както и таксите за управление по чл. 6 от Анекс1 за предоговаряне на кредита в размер на 0,5 % от сумата на предоговорена главница и по чл. 2 от Анекс 3 за предоговаряне на кредита в размер на 5 % от предоговорената главница. Именуваните от кредитора като такси вземания не служили за покриване на административно-технически разход и имали икономическа правна характеристика на такси и разкривали действителната природа на допълнителна техническа облага.

Въззивният съд не бил обсъдил доводите на касаторите.

С оглед на довода им, че понятието „общ размер на кредита“ следвало да има еднакво значение в отношенията между кредитодател и потребител, и кредитодател и търговец – кредитополучател, въззивната инстанция неправилно приела, че се позовава на правилата на потребителска защита. Излага съображения, че ако съдът бил съобразил това правило, би приел, че лихвата следва да се начисли върху 1 118 000 лв, а не върху 1 200 000 лв, като се отчете, че като към лихвата се добави и таксата лихвеният процент ставал 19,19 %.

Позовават се на пар. 1, т. 32 от ЗКПО по отношение на законната лихва. Следвало да се съпостави пазарната цена с възнаградителната лихва, като се отчете размерът на отпуснатия заем плюс срока, за който е даден. Подчертават, че кредитът е краткосрочен, не средносрочен. Излагат съображения и за наличието на обезпечение, което предопределяло, че лихвата е висока. Излагат съображения относно лихвата в чл. 5 от Анекс 3, записана в анекса в размер на 1,73 %, месечно или 20,76 % годишно и реални размери 25,25 % годишно.

Молят да се отмени решението на въззивния съд, както и да им се присъдят направените по делото разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставят следните правни въпроси:

1. Кои са критериите за преценка на действителността на договорна възнаградителна лихва по договор за кредит?

2. Представлява ли законната лихва мерител за противоречието на договорна лихва с добрите нрави и следва ли при обезпечен кредит да се приеме с оглед на добросъвестността като неморална възнаградитлена лихва, която надвишава двукратния размер на законната такава?

3. Представлява ли пазарната лихва критерий за справедлив размер на възнаградителната лихва при преценка за съответствието й с нормите на справедливостта и морала? Счита, че по тези правни въпроси от 1-3 вкл. е осъществено допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като е налице противоречива съдебна практика по въпроса дали законната лихва е универсален мерител за съответствието на законната лихва с възнаградителната лихва.

4. Следва ли съдебното решение да съдържа обсъждане на всички възражения и доводи на страните, които са от значение за правилното решаване на делото, както и изрични и ясни мотиви при отхвърлянето им като неоснователни? Твърди, че по посочения правен въпрос касаторът се е произнесъл в противоречие с разрешението, обективирано в задължителната практика на ВКС – ТР 1/2013 г. на ОСГТК и на трайната практика на ВКС, изразена в решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр.д. 64/20, ВКС, 4 ГО, решение № 11 от 01.02.2021 г. по гр.д. 1745 от 2020 г. на ВКС, 4 ГО.

5. При наличие на спор между страните по делото относно смисъла на договорна уговорка, следва ли съдът да извърши тълкуване на спорните договорни клаузи по реда на чл. 20 от ЗЗД и да изследва спорните уговорки с останалите договорни клаузи, смисъла и целта на целия договор, с обичаите, практиката, обстоятелствата, свързани със сключването на договора, поведението на страните след сключването му и добросъвестността. Твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, конкретно решение № 60 229 от 30.12.2021 г. по гр.д. 3998/20 г, 3 го, решение № 37 от 23.04.2021 г. по т.д. 3033/17, ВКС, 1 ТО, решение № 133 от 15.03.2021 г. по гр.д. 3595/19 г., ВКС, 3 ГО.

6. Съставлява ли възнаградителната лихва съществен елемент на договорното съдържание по кредитни правоотношения, по които кредитодател е финансова институция по чл. 3а ЗКИ, вписана в регистъра на БНБ по чл. 3 а ЗКИ, като институция, извършваща по занятие дейност по отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове. По отношение на този правен въпрос се твърди наличие на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК.

Ответникът „Проспект капитал“ ЕАД чрез адв. Е. Д. оспорва касационната жалба. Счита, че поставените правни въпроси не сочат основание за допускане на касационно обжалване. Съгласно трайната практика на съдилищата, нямало установен универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с добрите нрави. Този въпрос се решавал конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срок на ползването, обстоятелства, при които е било поето задължението за лихва нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й. Не била налице прекомерност на уговорената лихва. Счита, че не е налице допълнително основание съгласно т. 3, чл. 280, ал. 1 от ГПК. Излага подробни съображения. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в предвидения в закона срок, срещу акт, подлежащ на обжалване.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ответникът „Проспект капитал“ АД е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите институции по чл. 3 а от ЗКИ на БНБ под № BGR00277. Между страните е сключен договор за бизнес кредит № 018 008 от 23.01.2009 г., по силата, на който „Проспект капитал“ АД е кредитор, а ответникът „Пи Ес хотели“ ООД, е кредитополучател, като физическите лица С. С. М., Х. С. М. и „Ман 97-М“ ЕООД са солидарни длъжници. С подписване на договора, кредитодателят е предоставил на кредитополучателя паричен заем под формата на инвестиционен бизнес кредит с одобрена главница в размер на 1 200 000 лв. В изпълнение на договора е учредена договорна ипотека, оформена с нотариален акт за договорна ипотека № 17, том 1, рег. № 236, дело 14/19 г. на нотариус № 337 на НК, върху описан в акта недвижим имот. От приложената по делото пазарна оценка на хотелски комплекс „Парк хотел Троян“, находящ се в ПИ с идентификатор 73198.137.28, [населено място], м. “Къпинчо“ идентификатор № [ЕГН], възложена от ищеца „Проспект капитал“ АД на „Я. - импакт“ ООД се установява, че справедлива пазарна стойност на обекта, която да послужи като обезпечение за кредита установена по метода на приходната стойност оценката на имота е 3 281 300 лв., по метода на пазарните аналози - оценката е 4 375 000 лв. и ликвидната стойност е 2 975 000 лв. към 17.01.2019 г. Въззивният съд е приел за установено от разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от договора, че кредитодателят е поел задължението, в три дневен срок от учредяване на първа по ред в негова полза договорна ипотека върху описаните в цитирания нотариален акт, недвижими имоти да преведе по банков път по сметка на „Пи Ес хотели“ ООД част от отпуснатия кредит в размер на 296 000 лв. за погасяване в пълен обем задължението на третото лице ЕТ „А. – С. М.“ по договор за банков кредит № 309/21.08.2006 г., предоставен от „ДЗИ банк“ АД с правоприемник „Юробанк България“ АД; да погаси с част от отпуснатия кредит по банков път задължение на трето лице „Авиа – 2001“ ООД по договор за заем № 00 742.01 от 08.12.2017 г., предоставен от „Си финанси груп“ ЕООД в размер на 256 124.23 лв.; да погаси чрез прихващане сума в размер на 12 000 лв., представляваща еднократна такса за усвояване в размер на 1% от главницата по договора и да погаси чрез прихващане сумите, представляващи всички разходи по сделката, които кредиторът ще направи или е направил до датата на сделката. Прието е с оглед приложените по делото преводни нареждания, че кредитът е усвоен на траншове в общ размер на 1 200 000 лв. по посочените от кредитополучателя банкови сметки за погасяване на задължения на трети лица за сумите 252 874.22 лв. и 296 000 лв.; 12 000 лв. счетоводно прихващане за такса усвояване; 2 400 лв. счетоводно прихващане за заплащане на разходи на кредитора по сделката и 636 725.78 лв. са преведени по сметка на „Пи Ес хотели“ ООД на 07.02.2019 г. с основание отпускане на бизнес кредит по процесния договор.

Установено е, че страните са уговорили индивидуални условия по кредита (определеният срок в месеци е 12 с краен такъв 31.01.2020 г., месечната лихва в размер на 1,5%, а годишната е в размер на 18% или договорната лихва възлиза на сумата 216 000 лв., посочили са, че общото задължение по заема - лихва плюс главница е 1 416 000 лв., договореният размер на погасителните вноски за първите 11 месеца е 18 000 лв./месечно, като включват само договорната лихва, а дванадесетата е в размер на 1 218 000 лв. - главница и лихва). Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от договора, че страните са договорили неустойка при забава в плащането в размер на 0,149% дневно върху пълния размер на главницата по кредита за времето на плащане до погасяване на забавените суми. С анекс № 1, сключен на 15.01.2020 г., срокът на договора е бил продължен с два месеца до 31.03.2020 г., като страните не са изменили размера на договорената главница и договорна лихва. Съгласно чл. 5 от същия, страните са постигнали съгласие при непогасяване на дължимата сума по договора в деня на или до падежа на кредита, кредитополучателят да дължи и еднократна такса в размер на 0.5% от непогасената главница. С анекс № 2, сключен на 31.03.2020 г., договорът е бил продължен с три месеца до 30.06.2020 г. като размера на главница и лихви не са променяни. С анекс № 3 страните са се съгласили срокът на договора да бъде увеличен с девет месеца с посочен краен срок на издължаване 31.03.2021 г., договореният процент 0,5% с анекс № 1 за такса предоговаряне на главницата е бил променен на 5%. С оглед разпоредбата на чл. 3 от анекса кредитополучателят и солидарните длъжници са декларирали, че задължението им възлиза на 1 332 000 лв., от които 72 000 лв. договорна лихва за периода 01.03.2020 г. - 30.06.2020 г., таксата съгласно чл. 2 от анекса е в размер на 60 000 лв. и главница в размер на 1 200 000 лв. С разпоредбата на чл. 5 от анекса е бил променен размера на месечната лихва на 1,73% за периода от 01.10.2020 г. до 31.03.2021 г. за реален брой дни на използване на заемната сума, поради което за периода 01.10.2020 г. до 31.03.2021 г. общия размер на дължимата месечна лихва е сумата от 20 760 лв.

С оглед заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че отпуснатият кредит е в размер на 1 200 000 лв., същият е усвоен на отделни траншове за покриване на задължения към трети лица, счетоводни прихващания на такса усвояване по кредита и разноски на кредитора по сделката като 636 725.78 лв. са били преведени по сметка на ответника „Пи Ес хотели“ ООД на 07.02.2019 г. Установено, че са извършени плащания в общ размер на 255 091.80 лв., като са платени 13 броя вноски за възнаградителна лихва в общ размер на 233 091.80 лв. за периода 28.02.2019 г. - 29.02.2020 г., заплатена такса за усвояване на кредита чрез прихващане в размер на 12 000 лв., извършено е частично плащане на наказателна лихва в размер на 5 10 000 лв. за периода 01.11.2020 г. - 30.11.2020 г. Вещото лице е посочило, че съгласно условията на процесния договор и анексите към него фигурират задължения в общ размер на 1 887 426.67 лв., включващи неплатена просрочена главница в размер на 1 200 000 лв.; неплатени 11 броя вноски за възнаградителна лихва в общ размер на 250 560 лв. за периода 31.03.2019 г. - 31.03.2021 г., като част в размер на 126 000 лв. от неплатената възнаградителна лихва от 250 560 лв., представлява отложени вноски за възнаградителна лихва за периода 31.03.2019 г. - 30.09.2020 г., падежирали на 31.03.2021 г. съгласно условията на анекс № 3; неплатени такси в размер на 120 000 лв., включващи - такса за предоговаряне в размер на 60 000 лв., чието плащане е отложено от 30.06.2020 г. до 31.03.2020 г. и такса за просрочие в размер на 60 000 лв., начислена с изтичането на срока на договора на 31.03.2021 г. Вещото лице е посочило, че неплатени наказателни лихви са в размер на 258 200 лв. за периода 01.11.2020 г. - 31.03.2021 г.; неплатената законна лихва върху просрочената главница е в размер на 58 666.67 лв. за периода 01.04.2021 г. - 24.09.2021 г. Вещото лице е посочило, че съгласно договора лихвеният процент на кредита е в размер на 1,50% месечно или 18% годишно. Таксата за усвояване на кредита в размер на 12 000 лв. представлява 1,00% от усвоената главница 1 200 000 лв. Съотнесена към срока на договора таксата представлява 0,08333% от главницата на месечна база или 1,00% на годишна база. При добавяне на лихвения процент изчислената месечна част на таксата за усвояване, лихвеният процент по кредита се получава 1,58333% месечно или 19,00% годишно. Изчислената възнаградителна лихва е в общ размер на 227 091.80 лв. за периода 24.01.2019 г. - 31.01.2020 г.

По счетоводна информация, предоставена от ищеца таксата за предоговаряне по чл. 6 от анекс № 1 в размер на 0,5% от предоговорената главница не е начислявана или плащана по кредита и съответно не е включена към лихвата. Твърди, че и останалите такси в размер на 5% от предоговорената главница не са били начислявани и плащани, въпреки че вещото лице е направило изчисления, прилагайки тези такси към възнаградителната лихва, като по този начин се достигат съвсем различни проценти от реално начислените и претендирани.

С оглед изложените оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд е разгледал възраженията за нищожност на договорите в частта относно договорената възнаградителна лихва. Разгледани са доводите, че целият договор е нищожен, поради уговорената възнаградителна лихва, като съображенията, които въззивниците са изложили, че възнаградителната лихва не може да е в размери над законната лихва, като макар и да има практика по отношение на договорите за потребителски кредит, тя следвало да се приложи и в случая.

Освен това е разгледал довода на въззиваемите, че липсва договор за заем и ако се дължи сума, то е на основание неоснователно обогатяване, което водело до извод, че искът е неоснователен. Разгледано е и възражението, че главницата е погасена чрез плащане, поради недължимост на възнаградителната лихва.

Въззивният съд е отхвърлил възражението за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, като е приел, че е налице сключен договор за заем на основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Прието е, че договорът е реален, като освен съгласието следва да се установи предаване на заетата сума, в собственост от заемодателя на заемателя. Доказателствена тежест за пълно и главно доказване на така установените елементи от фактическия състав на договора заем носи ищецът. В производството по иск с правно основание по чл. 240, ал. 1 ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска, ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други факти съобразно наведените възражения. Поради реалния характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за връщане от заемателя, е доказване на договора. Съдът е приел, че договорът е сключен с оглед установеното от вещото лице.

С оглед сключения между страните договор, съдът е приел, че е налице уговорено заплащане на възнаградителна лихва. Разяснено е, че договорната възнаградителна лихва съставлява граждански плод, цена, която се дължи за ползването на предоставена от насрещната страна по договор парична сума, които са предоставени за определено в договора време. Задължението за заплащане на договорната възнаградителна лихва има периодичен и акцесорен характер, тъй като следва главното задължение за връщане на получения заем. Прието е, че се определя съобразно размера на заетата сума и продължителността на ползването, може да възникне, както въз основа на гражданско, така и въз основа на търговско правоотношение. Направено е разграничение между договорната възнаградителна лихва и обезщетението за забава, изразимо в законната лихва, дължими при неизпълнение на парично задължение, което имат обезщетителен характер.

Въззивният съд е приел, че договорната възнаградителна лихва може да е прекомерна и тогава може да се говори за нищожност на същата. Тази прекомерност може да се прояви както в изрично уговорен голям висок процентен размер на лихвата, така и в уговарянето на такъв начин на заплащане на дълга, съобразно който платената лихва се явява прекомерна с оглед размера на целия дълг, срока на издължаване и предоставените обезпечения. Преценката дали има накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е поставена в зависимост от съотношението между размера на уговорената възнаградителна лихва и размера на законната лихва за забава, като се отчита и дали вземанията на кредитора са обезпечени или не, както и уговореният начин за изпълнение на поетото задължение да върне заемната сума и заплати договорената възнаградителна лихва. Въззивният съд е приел, че преценката за нищожност на уговорката следва да бъде извършена при преценка на фактите към момента на сключване на сделката, тя трябва да е конкретна при всеки отделен случай съобразно дадените обезпечения, техния вид и каква част от вземанията на кредитора обезпечават, съответно дали е налице свръхобезпеченост на вземанията на кредитора. Съществуващата съдебна практика приема, че уговорена договорна възнаградителна лихва при необезпечени вземанията на кредитора е нищожна поради накърняване на добрите нрави, ако надвишава трикратния размер на законната лихва. В случаите когато вземанията на кредитора са обезпечени, за нищожна се приема договорна възнаградителна лихва, която надвишава двукратния размер на законната лихва. Аргумент за това разграничение е отчитане на наличието на обезпечения (вкл. и ипотека) която обезпечава и вземанията за лихви, поради което рискът да не бъдат върнати заетите суми е по-малък. Съгласно чл. 10 от ЗЗД лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Прието е, че тази норма е бланкетна и не съществува към момента на сключване на договора, максимален размер на лихвите, тъй като Министерският съвет не е определил максимален размер на договорните лихви. С Постановление № 5 на МС от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите, се определя само размера на законната лихва, а с Разпореждане № 1 238 е отменено Постановление № 72 на МС от 1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута. Въззивният съд е осъществил и историческо тълкуване, с оглед чл. 573, ал. 2, изр. 2 от отменения ЗЗД, съгласно който договорната лихва в никакъв случай не може да бъде по-голяма от „дванадесеть на стоте годишно“. Направен е извод, че към момента на сключване на договора за заем, нормативно ограничение на договорната възнаградителна лихва съществува по отношение дейността по предоставяне на парични заеми по занятие, обезпечени със залог върху движими вещи, установени с Наредба за дейността на заложните къщи. В чл. 18 от нея е уредено изрично, че максималният месечен размер на лихвите по заемите не може да е по-голям от три на сто. Разгледана е и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК (в сила от 23.07.14 г.), като е прието, че законодателят е определил петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения като максимална граница, до която може да се уговаря годишен процент на разходите по договорите за потребителски кредит.

С оглед чл. 10, ал. 2 от ЗЗД е прието, че дори и при липса на установена от МС горна граница на договорната възнаградителна лихва, съдът би могъл да я обяви за нищожна поради противоречието с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 9 от ЗЗД. Обратното, че липсата горна граница за уговарянето на възнаградителна лихва е допустимо, би довело до нарушаване на основните принципи на гражданското право - справедливост, добросъвестност и недопускане на неоснователното обогатяване. С оглед на така цитираната нормативна уредба, както и предвид уговорения размер на възнаградителната лихва и дадените обезпечения от заемателя, въззивният състав е приел, че въведеното възражение за нищожност на разпоредбата от договора, основаващо се на размера на уговорената като прекомерна (18% годишна) е неоснователно. Направен е извод, че същата попада в рамките на общо приетия размер, с оглед съществуващото обезпечение на вземанията на кредитора.

Въззивният съд е изложил съображения, че с оглед чл. 9 от ЗЗД, не може да се приеме, че свободата на договаряне е безгранична. С оглед правилата на добрите нрави, следва да се приеме, че накърняването им, ще доведе до предвиденото в закона основание за нищожност на договора. Преценката е конкретна, съобразно установените по делото юридически факти, обуславящи спорното правоотношение. С оглед принципите на справедливост и добросъвестност и в гражданските, и в търговските правоотношения, и принципа за предотвратяване на несправедливото и неоснователно облагодетелстване, е прието, че нарушаването на тези принципи води до явна нееквивалентност на насрещните престации, целящо необосновано високо обогатяване, като нарушава и договорното противоречие. Прието е, че противоречие с добрите нрави има тогава, когато със сделката се договарят необосновано високи цени или се използва недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, както и когато изпълнението на задължението на едната страна създава вероятност от обогатяване на другата. Уговореният процент на договорна възнаградителна лихва не е абсолютен критерий за преценка дали има накърняване на добрите нрави или не. Дори и уговореният размер (в конкретния случай с вкл. допълнителни надбавки, тъй като същите видно от заключението на експертизата могат да прибавят 0.8333%) да не надвишава възприетите от съдебната практика норми, т.е. същият е уговорен в процент, попадащ в нормата, преценката следва да се извърши при съобразяване върху каква сума се изчислява той, уговореният размер на възнаградителната лихва, начина на погасяване на задълженията, както и предоставените обезпечения. Съдът е обобщил извод, че в конкретния случай не може да се изведе обоснован извод за нищожност на клаузата за възнаградителната лихва поради начина на изчисляването и погасяването.

С оглед уговореното между страните, че лихва се начислява върху целия размер на задължението и следва да се заплаща ежемесечно като главница не се дължи и се заплаща като последна вноска, плюс дължима лихва за един месец, е прието, че няма риск за заемодателя да получи дължимото му се възнаграждение за ползавнето на предоставената от него парична сума. Така уговореното връщане на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва според въззивния съд обуславят извод, че е създаден облекчен режим за заемополучателя, което му позволява да използва в търговската си дейност паричните средства, да ги инвестира и да получи печалба. Липсва неоправдано обременяване на заемателя е приел въззивният съд.

Прието е, че с оглед всички посочени уговорки, липсва неоправдано обременяване на заемателя, както и получаване на по-голяма сума от страна на заемодателя в сравнение с възможните вреди от невъзможността същият да използва заетия капитал за собствени нужди през периода на договора. Направен е извод, че погасяването на задълженията е съобразено с разпоредбата на чл.76, ал.2 от ЗЗД, което не може да обоснове възможност за неоснователното обогатяване поради нееквивалентност на престациите.

Въззивният съд, за да отхвърли възраженията на длъжниците е приел, че правилата относно потребителските кредити са неприложими, тъй като заемателят няма такова качество. Същият е търговец и следва да полага по-голяма грижа, тази на добрия търговец, който притежава повече знания и опит от потребителя. Клаузите относно възнаградителната лихва са приети като ясни и индивидуално уговорени. Прието е за неоснователно възражението, че единствен мерител за договорната възнаградителна лихва следва да е законната лихва, като е преценено, че следва да се държи сметка относно разликата между възнаградителна лихва и обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. Подчертано е, че договорната възнаградителна лихва, уговорена при сключен договор за заем по своето естество представлява възнаграждение, т.е. има характер на граждански плод. Това възнаграждение представлява цена, която се дължи за ползването на предоставена от насрещната страна по договор парична сума или други заместими вещи, които са предоставени за определено в договора време. Задължението за заплащане на договорната възнаградителна лихва има периодичен и акцесорен характер, тъй като следва главното задължение за връщане на получения заем. Определя се съобразно размера на заетата сума и продължителността на ползването.

Въззивният съд е разгледал съществуващите към момента на сключване на процесния договор, изменен с анекси, норми относно законова забрана да се уговарят лихви над определен размер, като е приел, че е налице императивно уредба само по отношение на потребителските кредити, като съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишния процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Тази разпоредба определя по ясен и категоричен начин максималния размер на разходите по отношение на потребителите. Въпреки изложения мотив, съдът е приел, че в конкретния случай уговорките не надвишават този лимит, като допълнителен аргумент. Въззивният съд е приел, че не може да бъде прието,, че пазарната лихва следва да се съизмерява с всеки размер на уговорена между страни лихва. Прието е, че съобразно легалната дефиниция на понятието пазарната лихва е лихвата, която би платена при същите условия за предоставен или получен кредит под каквато и да е форма по сделка между лица, които не са свързани. Тази лихва се определя според условията на пазара, като се отчитат вида и размера на средствата, ликвидността и съществуването на обезпечения, срока на възстановяването на предоставените средства. Прието е, че вземанията са обезпечени с ипотека, като тази обезпеченост не следва да се абсолютизира, тъй като следва да се има предвид не само стойността на имуществото, но и евентуалните разходи за реализиране на това обезпечение, вкл. възможността за пазарна реализация.

Възражението за нищожност на целия договор е отхвърлено, като е прието, че не е налице нищожност на уговорката за възнаградителна лихва, както и че дори и да би била приета за основателна, от нормата на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД следвало, че страните по този вид договор трябва да постигнат съгласие относно предоставяната за временно ползване вещ и относно връщането на заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Възнаграждение (договорна възнаградителна лихва), която заемателят дължи за предоставените му за ползване пари или други заместими вещи е определена като факултативна възможност от законодателя, т.е. такава би се дължала само и единствено при съществуването на действителна уговорка за това. Прието е, че възнаградителната лихва по ал. 2 на чл. 240 от ЗЗД не следва да се възприема като съществен елемент от съдържанието на този вид договор и липсата на уговорена такава и/или съществуването на недействителна уговорка не е порок, който се отразява на съставомерността на сделката.

Изложени са мотиви относно това, че липсва недейсвителност на възнаградителната лихва и не може да се приеме, че е налице нищожност на договора, поради недействителност на съществена част от договора.

Така въззивният съд е приел, че договорът е провел действие между страните, не е приел, че липсва основание за предаване на сумата на ответника и не е налице неоснователно обогатяване. Уговорено е, че заемателят е длъжен да върне заетата сума, поради което предявеният иск за нейното връщане на договорно основание е допустим, а неговата основателност се определя от установеното в процеса плащане от страна на заемателя. Липсва основание да се приеме, че сделката е нищожна в цялост, което да предпоставя претендирането на дадената сума въз основа на неоснователно обогатяване, т.е. да предпоставя допустимост на предявен кондикционен иск.

Въззивният съд е приел, че вземането за главница съществува в пълен размер от 1 200 000 лв. Преценено е, че размерът на таксата от 1 % върху главницата от 1 200 000 лв или 12 000 лв, за усвояване на отпуснатия кредит не би могъл да бъде приет за необосновано висок или че не се дължи изобщо, тъй като представлявал скрита форма за увеличаване лихвения процент по кредита. Установено е, че с оглед този процент, съотнесен към срока на договора възлиза на 0, 08333 %. от главницата на месечна база. Установено е, че таксата била прихваната с отпускане на кредита и реално не била включена при начисляване на лихвата върху главницата. Прието е, че дори и добавени към възнаградителната лихва, не може да се приеме, че е налице прекомерност на таксите и възнаградителните лихви и накърняване на добрите нрави.

Следва да се посочи, че първоинстанционното решение е влязло в законна сила и исковете на „Проспект капитал“ АД спрямо посочените лица са отхвърлени в частта относно сумата от 1000 лв ,частичен иск от 60 000 лв, начислена дължима такса, предоговаряне съгласно чл. 2 Анекс 3 от 30.06.2020 г. вр. чл. 2 към Анекс 1от 15.01.2020 г. към договора, сумата от 5000 лв частичен иск от вземане в размер на 60 000 лв, начислена за периода от 31.03.2021 г., такса в размер, 5 % от главницата на основание чл. 5 от Анекс 1 от 15.01.2020 г. сумата от 5 000 лв, частично от 258 200 лв, неустойк аз азабав а в размер на 0,149 % дневно за 150 дни, върху усвоения размер на главницата, съгласон чл. 4 от Анекс 1от 15.01.2020 г. към Договора за бизнес кредит, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като неоснователни.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК. При извършената служебна проверка, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основанията, предвидени в чл. 280, ал.2, пр.1 и пр.2 от ГПК.

Извън посочените основания, съгласно които съдът може и служебно да допусне касационно обжалване, касаторът следва да формулира правни въпроси, включени в предмета на делото, разрешени от въззивния съд, по начин, че за определят изхода на спора, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк.д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

При преценка на формулирания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК първи правен въпрос, следва да се приеме, че поставеният въпрос е теоретичен, той не представлява правен въпрос и не може да се приеме, че е налице общо основание за допускане на касационно обжалване

Поставеният втори правен въпрос е свързан с приложението на закона. От значение за отговора на поставения правен въпрос са нормите на чл. 10, ал. 2 ЗЗД и чл. 294, ал. 1 от ТЗ, доколкото в случая сделката е търговска. В случая въззивният съд подробно е разгледал приложението на тези норми, като е направил своите правни изводи, с оглед конкретните уговорки между страните. Въззивният съд е направил разграничение между законната лихва и възнаградителната лихва. Приел е различният характер на лихвите и е определил възнаградителната лихва като граждански плод, цената на ползването на предоставената парична сума. Направена е и преценка относно това, че не е налице приложимост на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като е отречено, че законната лихва е мерител за възнаградителната лихва, предвид различните функции на двете лихви. С оглед възражението за нищожност поради накърнение на добрите нрави, въззивният съд е преценил, че от значение за определяне на съответствието е възнаградителна лихва, която се определя с оглед размера на дадената в заем сума, срока за ползване, както и дадените обезпечения за връщане на дълга. Поставеният въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда и с него не е обосновано общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение на формулирания трети правен въпрос, следва да се приеме, че липсва отговор на въпроса дали уговорен размер на възнаградителната лихва над пазарната лихва, представлява накърнение на добрите нрави и води до недействителност на уговорката. Въззивният съд е изследвал уговорките между страните, като отговорът е конкретен с оглед уговорения размер на заема, периодът, за който е предоставен видът на обезпечението. Приел е, че именно всички характеристики на договора за заем са от значение, за да се определи съответствието на конкретните уговорки с правилата на добрите нрави. Решаващият извод на съда е, че с оглед всички обстоятелства, взети предвид относно, които страните са постигнали съгласие, не може да се приеме, че конкретно уговореният размер на възнаградителната лихва, както и начинът на начисляването й, накърняват добрите нрави. Приел е, че по принцип има пазар относно лихвите, при които се отпускат банкови кредити и заеми, и страните свободно могат да преценят дали да сключат договор при тези условия. Изложените мотиви от въззивния съд относно пазарната лихва не са решаващи и поради това, поставеният въпрос не обуславя изхода на спора и не може да обуслови извод за основание за допускане на касцаионно обжалване.

По отношение на формулирания четвърти правен въпрос, следва да се посочи, че въззивният съд е разгледал всички основания, посочени от въззиваемия във въззивната жалба, на основание чл. 269 от ГПК и отговора на въззивната жалба. Разгледал е всички доводи и възражения и е разрешил спора по същество, след като е посочил кои факти приема за настъпили, какво е тяхното значение, като е изложил мотиви, обезпечаващи защитата на страните. Липсва отклонение от задължителната и трайна практика на ВС и ВКС, на което касаторът се позовава и която е служебно известна на съда, като например решение № 163/06.02.2020 г. по т.д. 271/19 г., решение № 134 от 2.12.2019 г. по т.д. 2780/18 г., решение № 144 от 22.11.2019 г. по т.д. 2579/18 г., решение № 55 от 3.4.2-14 г. по т.д. 1245/13 г.

По отношение на посочения пети правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че е включен в предмета на делото и е разрешен от въззивния съд. Разрешението е в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена в множество решения, между които решение по т.д. № 523/2008 г., ІІ т.о., по т.д. № 666/2010 г., І т.о., по гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о., по т.д. № 761/2008 г., І т.о. решение по т.д. № 1843/2013 г., решение по т.д. № 317/2014 г., І т.о., решение по т.д. № 2483/2014 г., ІІ т.о. решение № 81 от 07.07.2009 г. по т.д. 761/08 г., I ТО, решение № 167 от 26.1.2012 г. по т.д. 666/10 г., I ТО, решение №81 от 7.07.2009г. по т.дело № 761/2008г. на І т.о. на ВКС. Съгласно възприетото разбиране на тълкуване подлежат неясните или двусмислените уговорки, както и тези, които са спорни между страните. При спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. В случая спорни са били уговорките между страните относно договора и анексите към него относно определената договорна възнаградителна лихва. Въззивният съд е изложил мотиви във връзка с действителността на оспорените клаузи. Не може да се приеме, че при тълкуване на уговорките между страните, въззивният съд се е отклонил от посочената трайна практика на ВКС.

По отношение на поставения шести правен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че липсва основание за допускане на касационно обжалване. Поставеният правен въпрос е свързан с тезата на касатора, че предвид вписването на „Проспект капитал“ в регистъра на БНБ, на основание чл. 3, ал. 2 от ЗКИ, сключеният между страните договор следва да се квалифицира като договор за банков кредит. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд съобразно задълженията си е определил правната квалификация на исковете, като е приел, че са предявени при условията на обективно кумулативно съединение на искове с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. Поставеният правен въпрос е свързан с тезата на касатора, по същество оспорва правната квалификация на спорното право. Въпросът за правната квалификация е свързан с правилността на съдебното решение. Съгласно тълкуването в посоченото по-горе тълкувателно решение, касаторът следва да обоснове, че изводите на въззивния съд са обусловени от поставения правен въпрос, но касационната инстанция не може да преценява правилността на решението, съответно правилността на дадената правна квалификация в производството по чл. 288 от ГПК. Въззивният съд не е разгледал кредитно правоотношение, определил е че правата и задълженията между страните произтичат от договор за заем, като изрично на основание чл. 240, ал. 2 от ЗЗД е определил, че между страните е постигнато съгласие относно заплащане на възнаградителна лихва. Тезата на касатора, развита в посочения правен въпрос, е че договорът между страните следва да се квалифицира като договор за банков кредит със съществен елемент от договора, постигнато съгласие за възнаградителна лихва, като този съществен елемент, в случай, че е недействителен би довел до недействителност на целия договор, поради това, че не може да се отделят частите. Изцяло с правилността на изводите на въззивния съд е формулиран поставения правен въпрос и не може да е основание за достъп до касационно обжалване.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на въззивния съд.

С оглед изхода на делото следва на ответника по касационната жалба, на основание чл.78, ал. 1 от ГПК да се присъдят направените разноски. По делото липсват представени доказателства за направените разноски.

Така мотивиран ВКС