Определение № 345 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 710/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 20640/23.12.2019 г., подадена от З. П. К. и Г. В. К., чрез адвокат И. И., срещу решение № ІІІ-153 от 20.11.2019 г. по гр. д. № 652/2019 г. на Окръжен съд – Бургас. С въззивното решение е отменено решение № 24 от 12.03.2019 г. по гр. д. № 566/2017 г. на Районен съд – Царево в частта, с която е допуснато извършване на съдебна делба на сграда с идентификатор ****, при дялове: за Р. А. П. - 1/4 ид. ч. за З. П. К. - 1/4 ид. ч., за З. П. К., в режим на СИО с Г. В. К. - 2/3 ид. ч., както и в частта, с която сграда с идентификатор **** е допусната самостоятелно до делба, като вместо това е допуснато извършване на съдебна делба на сграда с идентификатор ****, при дялове: за Р. А. П. - 1/4 ид. ч., за З. П. К. - 1/4 ид. ч., за З. П. К., в режим на СИО с Г. В. К. - 2/4 ид. ч., и е допуснато извършване на съдебна делба на сграда с идентификатор ****, като принадлежаща към сграда с идентификатор ****; потвърдено е първоинстанционното решение в останалите му части, с които е допуснато извършване на съдебна делба на сграда с идентификатор **** и на принадлежащата й сграда с идентификатор ****, при дялове: 1/2 ид. ч. за Р. А. П. и 1/2 ид. ч. за З. П. К., както и на дворното място, в което са изградени сградите, представляващо имот с идентификатор ***, с площ от 368 кв. м, урбанизирана територия, със съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, *** и ***, при дялове: за Р. А. П. - 1/6 ид. ч., за З. П. К. - 1/6 ид. ч. само за нея, и 4/6 ид. ч. за З. П. К., в режим на СИО с Г. В. К.. Въззивният съд е визирал в решението си, че ищцата Р. А. П. твърди, че страните са съсобственици на дворно място в [населено място], обл. Бургаска, представляващо имот с идентификатор ***, с площ от 368 кв. м, урбанизирана територия, при съседи: имоти с идентификатори ***, ***, ***, *** и ***, ведно с изградените в имота три сгради с идентификатори **** ( сграда 1), **** ( сграда 2) и **** (сграда 3). Същата е поискала допускане на делбата при квоти: 1/6 ид. ч. от дворното място - за нея, 1/6 ид. ч. от дворното място - за З. П. К., и 4/6 ид. ч. от дворното място – за З. П. К. и Г. В. К., в режим на СИО; за сграда 1 - 1/4 ид. ч. - за ищцата, 1/4 ид. ч. - за З. П. К., и 2/4 ид. ч. - за З. П. К. и Г. В. К., в режим на СИО; за сгради 2 и 3 - по 1/2 ид. ч. за ищцата и за З. П. К.. Ответниците не са оспорили съсобствеността върху дворното място и сградите, но са оспорили съответствието на описанията на сградите по предназначение, описание, площ и квадратура, съгласно отразяването в кадастралната карта и действителното положение, възразили са срещу квотите на съсобственост за сгради 2 и 3, както и са направили възражение за нищожност на извършеното прехвърляне на идеални части от тези сгради в полза на Р. П.. Посочили са, че сгради 2 и 3 нямат самостоятелен характер, а са обслужващи сграда 1. В хода на производството са направили и възражение за неучастие на съделител. Въззивният съд е приел, че от протокол от 16.02.1976 г. по гр. д. № 355/1976 г. на БРС за постигната съдебна спогодба по делбено дело, както и от издадения въз основа на него констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и делба № 185, т. 1, н. д. № 470/1976 г. на БРС, се установява правото на собственост на П. А. П. върху дворно място от 370 кв. м, съставляващо парцел *, кв. 15 по плана на [населено място], ведно с две стопански сгради - едната от 35 кв. м, а другата от 20 кв. м, построени върху дворното място. Същият е починал на 4.07.2005 г., като е оставил наследници по закон: дъщеря З. П. К., както и низходящи на починалия преди това негов син А. П. П. (починал на 9.02.2001 г.): Р. А. П. и нейния брат П. А. П.. Посочил е, че по делото е представен констативен нотариален акт № 56 по дело № 591/1997 г. на ЦРС, съгласно който П. А. П., А. П. П. и З. П. К. (първият - баща на последните двама), са признати за собственици на масивна жилищна сграда със застроена площ от 78 кв. м в парцел *, кв. 9 по плана на [населено място], с площ от 370 кв. м, при квоти: за П. А. П. - 2/4 ид. ч., за А. П. П. - 1/4 ид. ч., за З. П. К. - 1/4 ид. ч. Същият този парцел е отразен в кадастралната карта на [населено място] като имот с идентификатор *** с площ от 368 кв. м, а описаната в нот. акт № 56/1997 г. на ЦРС жилищна сграда е отразена с идентификатор **** ( сграда 1) - еднофамилна жилищна сграда от 81 кв. м, като на място вещите лица са констатирали пристройка от 15 кв. м и обща площ на сградата от 96 кв. м. А. П. П. е починал на 9.02.2001 г., като е оставил за наследници по закон към този момент: М. А. П. - съпруга (починала на 13.04.2016 г.), Р. А. П. – дъщеря, и П. А. П. - син. С нотариален акт № 60/29.08.2001 г., няколко месеца след смъртта на сина си, П. А. П. е извършил прехвърляне в полза на дъщеря си З. П. К., по време на брака й с Г. В. К., на 2/3 ид. ч. от дворното място и на 2/4 ид. ч. от масивната жилищна сграда, построена върху 78 кв. м (сграда 1), срещу задължение за издръжка и гледане. Бургаският окръжен съд е приел, че от кадастралното заснемане, от заключението на вещото лице Б., прието от районния съд, и от заключението на вещото лице А., прието от въззивния съд, се установява, че в дворното място, към момента на снабдяване на посочените по-горе лица с нотариален акт № 56/1997 г. на ЦРС, е имало изградени още две постройки, кадастрално отразени с номера 2 и 3. Сграда 2 е отразена в кадастралния план като селскостопанска сграда със застроена площ от 19 кв. м, а сграда 3 - като еднофамилна жилищна сграда със застроена площ от 34 кв. м. За постройки 2 и 3 вещите лица са установили, че имат различна площ от посочените в кадастралната карта, а за сграда 2 – и че има различно предназначение. По кадастралната карта е означено, че сграда 2 е селскостопанска сграда, а вещото лице Б. е посочила, че на място тя представлява баня, тоалетна и складово помещение с площ от 22.8 кв. м. От заключенията на вещите лица се установява, че сграда 3 е едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 34 кв. м, към която е долепен навес от 30 кв. м. Сгради №№ 1, 2 и 3 са нанесени в кадастралния, регулационен и застроителен план на [населено място] от 1984 г. На този план сграда 1 е отразена като масивна, а сгради 2 и 3 са отразени като паянтови. В застроителния план е предвидена за запазване сграда 1, а сгради 2 и 3 не са предвидени за запазване. От заключенията на вещите лица е видно и че сгради 2 и 3 са допълващо застрояване, те са незаконно строителство и не са търпими строежи. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля П. - бивш съпруг на Р. П. и е приел, че от тях се установява, че до 2000 г. сграда 3 се е ползвала като жилищна, а през 2000 г. старата сграда била съборена, като била изградена нова сграда в обема и разположението на старата, която едно лято била използвана за заведение от ищцата и бившия й съпруг (свидетеля П.). Сграда 2 била тоалетна и се ползвала от свидетеля и бившата му съпруга Р., когато ползвали сграда 3. Окръжен съд – Бургас е намерил за неоснователни възраженията на ответниците по исковата молба, че констатираните от вещите лица разлики между действителните площи на сградите в процесното дворно място и посочените площи в кадастралната карта са съществени и се отразяват на тяхната идентичност, а също и на правата на съсобственост. Посочил е, че съществен идентификационен признак на сградите е техният идентификационен номер по действащата кадастрална карта, като при приет кадастрален план и кадастрална карта за идентификация на сградите е достатъчно да се посочи техният номер по плана и картата. Визирал е, че разликите в реалната и отразената площ на сградите, и разликите в реалното и отразеното им предназначение, в случая не оказват влияние на кръга на съсобственост по отношение на тези сгради и не са пречка за допускане на делбата; отразената площ на имота не се обхваща от силата на пресъдено нещо на решението по допускане на делбата. За релевантно за спора съдът е намерил обстоятелството дали сгради 2 и 3 имат самостоятелен характер или са обслужващи сграда 1, тъй като сгради, които са принадлежности към други постройки, нямат самостоятелен характер и не могат да бъдат самостоятелен обект на делба. Въз основа на така изложеното, въззивният съд е заключил, че към 1976 г. в процесното дворно място е имало само две сгради, обозначени като „стопански“. Жилищната постройка, която към момента е сграда 1, не е отразена в документите за собственост на праводателя П. П. от 1976 г., от което следва изводът, че към този момент тя не е съществувала. Ето защо описаните в нотариален акт № 185/1976 г. две стопански сгради не могат да бъдат приети за обслужващи на построената по-късно и отразената по-късно в кадастъра сграда 1. Приел е, че обстоятелството, че през годините тези две „стопански“ сгради са били променяни като квадратура и предназначение, в какъвто смисъл са събраните по делото доказателства, също не води до извод, че те са били някога или към момента са обслужващи сграда 1. Като е взел предвид установеното от вещите лица за актуалните характеристики на сгради 2 и 3, съдът е направил извод, че сграда 3 има самостоятелен характер на незаконна постройка на допълващо застрояване. През годините сграда 3 се е ползвала за жилищни нужди и като заведение, а тоалетната със склад, отразена като сграда 2, е обслужваща - т. е. принадлежност, но не на сграда 1, а на сграда 3. Посочил е, че н е може да бъде прието, че тоалетната ведно със склад, отразена като сграда 2, е принадлежност към сграда 1. В този смисъл съдът е взел предвид, че към сграда 1 съществува тоалетна. Изложил е, че от значение е също, че в нито един от представените документи за собственост по делото сграда 2 не е описана като принадлежност към сграда 1. От друга страна, на базата на свидетелските показания на свидетеля П., се установява, че сграда 2 по предназначение се е ползвала като обслужваща сграда 3, както когато сграда 3 е била използвана за жилищни нужди, така и след изграждането й наново през 2000 г. и използването й като заведение. Предвид горното, въззивният съд е заключил, че както към 1997 г., така и към 2000 г. (когато сграда 3 е била изградена наново в същия обем и разположение на старата сграда), собствеността върху съществуващата тогава сграда 3 и прилежащата към нея сграда 2 са следвали по правилата на приращението собствеността върху земята - т. е. изцяло са били собствени на едноличния собственик на терена П. А. П.. Относно установеното по делото обстоятелство, че сгради 2 и 3 са незаконни постройки, съдът се е позовал на наложилата се съдебна практика, съгласно която дори тези незаконни постройки, които са предназначени за събаряне, в случай че имат самостоятелен характер, ако към момента на произнасяне на съда по делбеното дело все още не са съборени, са годен обект на делба. Съдът е приел, че от съдържанието на нотариален акт № 60/29.08.2001 г. става ясно, че с разпореждането си през 2001 г. в полза на дъщеря си З. и зет си Г., П. А. П. не се е разпоредил със собствеността си върху 1/3 ид. ч. от терена и със собствеността си върху сграда 3 и прилежащата й сграда 2, поради което е заключил, че след неговата смърт на 4.07.2005 г. собствеността върху 1/3 ид. ч. от терена е наследена както следва: 1/6 ид. ч. от дъщеря му З. П. К. и 1/6 ид. ч. общо от низходящите на починалия преди наследодателя негов син А. П. П. (починал на 9.02.2001 г.), по право на заместване (чл. 10, ал. 1 ЗН) - Р. А. П. и П. А. П. (за всеки от тях по 1/12 ид. ч.), а собствеността върху сграда 3 и прилежащата й сграда 2 е наследена както следва: 1/2 (2/4) ид. ч. от дъщеря му З. П. К. и 1/2 ид. ч. общо от низходящите на починалия преди наследодателя негов син А. П. П. - Р. А. П. и П. А. П. (за всеки от тях по 1/4 ид. ч.). Бургаският окръжен съд е изложил мотиви, че с нот. акт № 117/25.11.2008 г. П. А. П. е прехвърлил в полза на сестра си Р. А. П. 1/12 ид. ч. от дворното място, както и 1/4 ид. ч. от сграда 2 и 1/4 ид. ч. от сграда 3. Тъй като след смъртта на А. П. П. на 9.02.2001 г. неговата 1/4 ид. ч. от сграда 1 е била наследена поравно от тримата негови наследници: М. А. П. - съпруга (починала на 13.04.2016 г.), Р. А. П. – дъщеря, и П. А. П. - син, т. е. за всеки по 1/12 ид. ч., то с нот. акт № 117/2008 г. П. А. П. и М. А. П. са прехвърлили в полза на Р. А. П. общо 1/6 ид. ч. от сграда 1. Съдът е визирал, че за сграда 1 страните не спорят, а и се установява от събраните доказателства, че собствеността по отношение на тази сграда се разпределя както следва: 1/4 ид. ч. за З. П. К., 2/4 ид. ч., при условията на СИО, за З. П. К. и Г. В. К., и 1/4 ид. ч. за Р. А. П.. Въз основа на така изложеното, съдът е направил извод, че останалите лица от кръга наследници на П. П., респ. на неговия син А. П. - М. А. П. и П. А. П., преди предявяване на иска за делба валидно са прехвърлили в полза на ищцата по делото наследените от тях идеални части от делбеното имущество, като не може да бъде споделено становището на ответниците, че са останали неразпоредени идеални части - т. е. че е необходимо конституирането и на други лица в делбата. Посочил е, че в случая оспорвания по чл. 76 ЗН не са били извършени, но дори да са били, те биха били неоснователни, тъй като въпросната разпоредба не се прилага, когато разпореждането е в полза на сънаследник. Приел е, че не са установени обстоятелства, които да сочат нищожност на прехвърлителните сделки, от които Р. П. черпи права, поради което е намерил за неоснователни тези възражения на ответниците. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд за неправилно поради нарушаване на материалния закон, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите, на първо място, се позовават на основание по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. На второ място се сочи основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с въпроса: При наличие на две незаконни и нетърпими постройки на допълващо застрояване, имащи обслужващо предназначение, допустимо ли е съдът да постанови решение, с което едната от тях да бъде прилежаща част на другата, без да са функционално свързани, при наличие на законна и търпима сграда на основно застрояване, изградена в парцел, отреден единствено за строителството на сградата-основно застрояване. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с постоянната съдебната практика, в която се приема, че второстепенна постройка може да бъде прилежаща само към сграда-основно застрояване или дворното място, което ползване обслужва, като в частност се визира противоречие с Тълкувателно решение № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, съгласно което сградите, имащи обслужващо предназначение, нямат самостоятелен правен характер. На трето място е формулиран въпросът: Допустимо ли е въззивният съд да се произнася по въпрос, за който не са събирани нито служебно, нито по искане на страните, доказателства, въз основа на извод за несъществуване на сграда към определена дата, поради липсата на същата в делбен протокол към същата дата. По отношение на този въпрос жалбоподателите отново се позовават на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочат противоречие на въззивното решение с решение № 15/30.01.2015 Г. по гр. д. № 4604/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 217/9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г. о., съгласно които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Считат, че като не е събрал доказателства за годините на изграждане на сградите, въпреки, че е приел, че и служебно следва да следи за принадлежност на същите една спрямо друга, съдът е постановил неправилен съдебен акт. На четвърто място, жалбоподателите твърдят, че въззивното решение противоречи на възприетото в Тълкувателно решение № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС по въпроса: Допустимо ли е да се допускат до делба като самостоятелен обект на правото на собственост постройки в неподеляем поземлен имот, когато тези постройки са прилежащи и обслужващи урегулирания поземлен имот, дори да се приеме, че не обслужват сградата - основно застрояване. Излагат, че в цитираното тълкувателно решение е прието, че: „При наличието на сгради, представляващи допълващо застрояване - спомагателни, обслужващи, второстепенни сгради и постройки, навеси, бараки, огради и др., които нямат самостоятелно предназначение, а са построени и предназначени предимно да обслужват недвижимия имот, предмет на публичната продан. Такива постройки, които не представляват самостоятелен обект на правото на собственост, трайно прикрепени към земята или принадлежност към основния обект - земя или сграда, на общо основание следват собствеността на земята, респ. сградата, към която са прикрепени, респ. която са предназначени да обслужват, и за тях е приложима разпоредбата на чл. 92 ЗС (респ. чл. 98 ЗС) и при публичната продан на имота.”. Сочат, че от така приетото в тълкувателното решение следва, че на обслужващи не само сградите-основно застрояване, а и поземления имот, второстепенни постройки не може да се придава качеството на самостоятелен обект на правото, респективно да се допускат до делба като отделни обекти, да не говорим за принадлежност една към друга, каквато е постановил съдът. На последно място, сочи се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Обуславя ли липсата на изрично изключване разпореждането с прилежащи второстепенни постройки в сделка, обективираща прехвърляне на поземлен имот с построената в него сграда, направата на извод за желание за запазване собствеността върху тези второстепенни постройки. Жалбоподателите твърдят, че този въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 183/18.06.2012 г. по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, II г. о и др., съгласно която само изричното изключване води до изключване прехвърлителното действие за прилежащите към главната вещ допълнителни и несамостоятелни обекти на правото. От Р. А. П. е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу въззивно решение по искове, за които касационното обжалване не е ограничено от цената на иска. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Първият от формулираните в изложението въпроси не представлява такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е формулиран според направената от жалбоподателите интерпретация на фактите по делото, а не според приетото от въззивния съд. Последният изрично е заключил, че сграда 3 има самостоятелен характер, както и че същата е функционално свързана със сграда 2 (сграда 2 обслужва сграда 3). Вторият въпрос, формулиран в изложението, е твърде неясен, а освен това не съответства на материалите по делото. Събраните по делото доказателства (включително пред втората съдебна инстанция), позволяват направата на обосновани и логични изводи от страна на въззивния съд относно броя на сградите в имота, времето на построяването им и техния самостоятелен или обслужващ характер. И третият въпрос от изложението не съответства на решаващите мотиви, изложени във въззивното решение. Освен това, цитираното тълкувателно решение № 5/18.05.2017 г. по тълк. д. № 5/2015 г. на ОСГК на ВКС няма отношение към въпроса, доколкото в него не е обсъждано извършването на съдебна делба на недвижим имот и постройки в него. Последният въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК също не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като отново, така както е формулиран, той не съответства на решаващите мотиви на Окръжен съд – Бургас. Същият предполага съдът да е приел, че сграда 2 и сграда 3 нямат самостоятелен характер, докато в случая е налице извод, че сграда 3 има такъв характер, а сграда 2 е функционално свързана с нея. Освен това, цитираната съдебна практика е неотносима към настоящия казус. Изцяло неотносимо е тълкувателното решение, а решението по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. се отнася до различна хипотеза – извършено разпореждане с правото на собственост върху поземлен имот, без упоменаване на намиращата се в имота постройка - собственост на прехвърлителя, докато в случая с нотариален акт № 60/29.08.2001 г. П. П. е прехвърлил на З. К., по време на брака й с Г. К., 2/3 ид. ч. от притежаваното от него дворно място, както и 2/4 ид. ч. от една конкретна сграда в него – сграда 1. Ето защо, посоката на разсъждения по настоящото дело е различна от тези в решението по гр. д. № 88/2012 г. на ВКС, ІІ г. о. и се свежда до това дали, когато страните по нотариалния акт са конкретизирали изрично коя сграда, заедно с част от поземления имот, е предмет на сключената сделка, останалите сгради в имота следва да се считат изключени от сделката. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,