Определение № 50103 от 15.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2680/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по постъпила от И. Н. Б., представляван от адв. В. Т., касационна жалба срещу решение № 463 от 04.04.2022 год., постановено по въззивно гр. д. № 2542/2021 год. по описа на Софийски апелативен съд. С него, след отмяна на първоинстанционното решение от 11.05.2021 год. по гр. д. № 17187/2018 год. на Софийски градски съд, са уважени предявените от В. И. С., Б. К. Б., П. Р. Б. и М. П. Б. искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено спрямо И. Н. Б., че ищците са собственици на недвижим имот, представляващ УПИ VII-*** с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-739/21.11.2017 год. на изп. д-р на АГКК, в кв. 38 по плана на [населено място], м. „В. В. С.“ с площ от 675 кв. м., а по скица за поземлен имот № 15-51430/11.06.2019 год. на АГКК с площ от 557 кв. м., при граници: от изток – имот с пл. № ***, от юг – имот с пл. № ***, от запад – имот с пл. № *** и от север – [улица], а по нотариален акт № 101/22.06.2005 год. при съседи: улица, УПИ ***, УПИ **** и УПИ ***, и ответникът е осъден да им предаде владението върху описания имот. Съгласно мотивите към обжалваното решение, ищците черпят своето право от наследствено правоприемство и реституция при предпоставките на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ. Прието е, че техният общ наследодател е придобил по силата на нотариален акт № 147/03.08.1921 год. нива от 5,2 дка в землището на [населено място], м. „Ч. п.“, 2/3 ид. части от която били одържавени по реда на ЗОЕГПНС през 1949 год. С влязло в сила решение на 23.03.2012 год., постановено по гр. д. № 1689/2007 год. на Софийски градски съд, ищците са признати за собственици по отношение на Държавата и Столична община на три недвижими имота, сред които и процесният. Последното станало повод за деактуване на имотите от актовите книги за държавна собственост съгласно заповед № РД-57-052/ 22.05.2014 год. на областния управител. Доколкото ответникът не е бил страна в горепосоченото дело въззивният съд приема, че постановеното решение не го обвързва и същият може да оспорва наличието на предпоставките за възстановяване на правото им на собственост по реда на ЗВСОНИ. В тази връзка е обсъдил доводите и възраженията на страните и е достигнал до извод за тяхното наличие, доколкото приема, че към момента на влизане в сила на реституционния закон /25.02.1992 год./: имотът е собственост на Държавата; съществува във вида и размерите, в които е одържавен по реда на посочен в чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ закон; същият не е застроен и няма данни бившите собственици да са били обезщетени чрез изплащане на паричната му равностойност или чрез равностоен имот. Във връзка с първата от изложените предпоставки съдебният състав е обсъдил извършената през 1986 год. замяна по реда на ЗТПС, с която се легитимира като собственик праводателката на ответника, от която същият е закупил имота съгласно нотариален акт № 101/22.06.2005 год. Позовавайки се на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ обаче е достигнал до заключението, че замяната не е запазила действието си, тъй като към датата на влизане в сила на реституционния закон /в случая ЗВСОНИ/ не е било извършено застрояване на имота, нито разпоредителна сделка с него. Обосновавайки се на приета в първоинстанционното производство СТЕ съдът е извършил констатация, че процесният имот е част от реституирания в полза на ищците с решението на Софийски градски съд от 27.09.2011 год., както и от описания в заповед № РД-57-052/ 22.05.2014 год. на областния управител. При обсъждане на възражението на ответника за придобиване по давност на спорния имот, съдът приема, че същият не го е придобил по силата на горепосочената правна сделка от 2005 год., защото праводателката му не е била собственик. Това рефлектирало и върху характера на владението, като според съдебния състав ответникът е недобросъвестен владелец, който не владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик. Впоследствие са развити аргументи, че давност не е могла да тече до 23.03.2012 год., когато е признато правото на собственост на ищците с влязъл в сила съдебен акт, защото от този момент те разполагали с възможността да се защитят чрез иск. Освен това, въз основа на представените доказателства за образувани досъдебни производства срещу ответника през 2013 год. е прието, че владението вече е било опорочено, доколкото в този момент същият разбрал за правата на ищците. На последно място като довод е изтъкнат и установеният мораториум с пар. 1 от ЗР на ЗД на ЗС /ДВ бр. 46/2006 год./ за придобиване по давност на имоти частна държавна и общинска собственост – до влизане в сила на съдебното решение по гр. д. № 1689/2007 год. на Софийски градски съд на 23.03.2012 год. за признаване на ищците за собственици на имота по силата на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ въззивният съд приема, че имотът е бил частна държавна собственост. Според касатора така постановеното съдебно решение следва да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Същата обосновава с довода за явна необоснованост поради неизследване идентичността на претендирания имот с имота по представения от ищците нотариален акт от 1921 год. На второ място счита, че съдебният състав е приложил закона /чл. 70, ал. 1 ЗС/ в неговия обратен, противоположен смисъл до степен, в която настъпилият транслативен ефект е условие за установяване на добросъвестно владение по чл. 79, ал. 2 ЗС. Изложени са също така съображения за наличие на предпоставките за допускане на въззивното решение в приложното поле на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с практиката на ВКС. Формулираните въпроси касаят: процесуалните задължения на въззивната инстанция при наведени оплаквания за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при разпределяне на доказателствената тежест и необоснованост; действието на чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ и момента, от който трето лице може да установи давностно владение върху подлежащ на реституция по реда на този закон имот; предпоставките за установяване на добросъвестно владение по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС. Ответниците по касация В. И. С., Б. К. Б., П. Р. Б. и М. П. Б., чрез пълномощника им адв. Яв. Д., оспорват жалбата в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Излагат съображения за необоснованост на релевираните основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Претендират разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и изложените от страните съображения, при преценка за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното: Съгласно установената практика „очевидната неправилност“ предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да се изведе от мотивите на съдебното решение при установените от инстанцията по същество факти и формираните въз основа на тях правни изводи. В случая съдът се е позовал на приета по делото съдебнотехническа експертиза, както и на събраните по делото доказателства, за да обоснове извода си за идентичност на претендирания имот с имота по представения от ищците нотариален акт от 1921 год. Оплакванията за необоснованост на констатацията му, за допуснати процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената тежест, както и събирането на доказателствата представляват доводи за неправилност на въззивното решение, относими към основанието по чл. 281, т. 3 ГПК. Различен извод следва да бъде направен във връзка с наведените от касатора оплаквания относно изложените във въззивното решение съображения по приложението на института на придобивната давност. Съгласно чл. 70, ал. 1 ЗС владелецът е добросъвестен, когато владее вещта на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик или че предписаната от закона форма е била опорочена, като добросъвестността се преценява към момента на възникване на правното основание. В мотивите към обжалваното решение съдът е обосновал недобросъвестния характер на установеното от ответника владение с обстоятелството, че праводателката му не е била собственик на имота. Като допълнително съображение е изведено и обстоятелството, че в хода на образуваното през 2013 год. досъдебно производство /около 8 години след сключване на сделката с неговата праводателка/ ответникът бил узнал за правата на ищците, което опорочавало владението. Както е видно от разпоредбата на закона добросъвестността се определя въз основа незнанието на приобретателя, че договаря с несобственик, а не е предпоставена от наличието на прехвърляното право в патримониума на праводателя. Релевантният момент за определяне характера на владението е този на сключване на сделката, като последващото узнаване от страна на приобретателя за наличието на права на трети лица върху имота е ирелевантно. Отделен е въпросът, че към 2013 год. ответникът вече е владял имота повече от 5 години, поради което дори и да опорочаваха владението му извършените от ищците действия, то те биха били без правно значение. При изложените съображения се налага извод за наличие на порок на въззивното решение, обосноваващ допускането му до касационно обжалване в приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Горепосочените правни мотиви на съда обективират превратно приложение на закона и разкриват съществени нарушения на логическите правила при прилагане института на придобивната давност по чл. 70 ЗС, което е довело до явна необоснованост на решаващите му изводи по предмета на спора. Констатация в същия смисъл следва и по отношение изводите на въззивния съд за настъпване на реституционния ефект на ЗВСОНИ към 23.03.2012 год., с признаване правото на собственост на ищците с влязлото в сила съдебно решение, докогато е прието, че давност срещу тях не е могла да тече, както и на основание спирането й по отношение на имоти, частна държавна и общинска собственост до обявяването на противоконституционността на параграф 1, ал. 1 ЗД на ЗС и на параграф 2 от ЗР на ЗИ на ЗС с решението на КС № 3/24.02.2022 год. По аргумент от чл. 280, ал. 2 ГПК, при констатирана очевидна неправилност въззивното решение се допуска до касационно обжалване независимо от предпоставките по ал. 1 на същата разпоредба. С оглед на това, поставените от касатора правни въпроси и наведените във връзка с тях доводи ще бъдат обсъдени при разглеждане на спора по същество в производството по чл. 290 ГПК. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.,