Определение № 2305 от 25.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 333/2023 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 3213 от 08.06.2022 г., подадена от Ю. П. Р.-Г. чрез адвокат Д. А., срещу решение № 107 от 29.04.2022 г. по в. гр. д. № 228/2021 г. на Добричкия окръжен съд в частите, с които е: 1. потвърдено решение № 1172 от 04.11.2009 г. по гр. д. № 3749/2015 г., поправено с решение № 345 от 13.04.2020 г. и решение № 260096 от 10.02.2021 г., в частта, с която е обявена за относително недействителна на основание чл. 76 ЗНсл спрямо К. Т. В., В. И. С., починала в хода на делото и заместена от О. К. С. и С. К. С., О. К. С., С. К. С., Н. Р. З., Н. Р. С., А. А. К., Г. Н. Н., Й. Б. Н., А. Б. Н., Н. К. Д. и Е. К. У., починала в хода на делото и заместена от В. Г. Ш. и Ц. Г. Л., сделката, сключена с н. а. № 161 от 26.04.2001 г.; 2. отменено първоинстанционното решение в частта по допускането на делба и вместо това е допуснал делба на земеделска земя-нива, втора категория при неполивни условия, находяща се в местността „Караджелски път” в землището на [населено място], общ. Генерал Т., с площ от 250 048 кв. м., съставляваща поземлен имот с идентификатор [№] по кадастралната карта на селото, между съделители с квоти, както следва: Ю. П. Р.-Г. - 8 449/250 048 ид. ч.; К. Т. В. - 42 149/250 048 ид. ч.; О. К. С. - 13 813/250 048 ид. ч.; С. К. С. - 13 813/250 048 ид. ч.; Н. Р. З. - 13 813/250 048 ид. ч.; Н. Р. С. - 13 813/250 048 ид. ч.; А. А. К. - 27 625/250 048 ид. ч.; Г. Н. Н. - 9 208/250 048 ид. ч; Й. Б. Н. - 9 208/250 048 ид. ч; А. Б. Н. - 9 208/250 048 ид. ч.; Н. К. Д. - 27 625/250 048 ид. ч.; В. Г. Ш. - 13 812/250 048 ид. ч.; Ц. Г. Л. - 13 812/250 048 ид. ч., А. Р. Б. и М. Д. Б. - 33 700/250 048 ид. ч.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, от надлежна страна, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

От ответниците по касация К. Т. В., О. К. С., С. К. С., Н. Р. З., Н. Р. С., А. А. К., Н. К. Д., В. Г. Ш. и Ц. Г. Л. е получен писмен отговор със становище да не се допуска касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата; в писмен отговор, подаден от М. Д. Б., се застъпва становище за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване, а по същество - за основателност на жалбата.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Допустим ли е иск за съдебна делба, ако ищците обосновават правото си на собственост с конститутивно решение, издадено след съдебно решение, но не са имали правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ;

2. При предявен иск за делба на недвижим имот и възникнал спор между съделителите за квотите им в съсобствеността, следва ли съдът да се съобрази с всички влезли в сила решения за установяване на правото на собственост върху делбения имот и при наличие на разнопосочни решения, установяващи правата на съделителите, допустимо ли е съдът, при определяне на квотите, сам да прецени на кое от влезлите в сила решения за установяване правото на собственост да се позове и кое да елиминира, без да зачете факта, че при предявен установителен иск за собственост страните са обикновени, а не необходими другари, и не е задължително решението, с което се установява правото на собственост, да е еднакво по отношение на всеки съсобственик-съделител.

Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС: по първия въпрос - в противоречие с ТР № 1 от 07.10.1997 г. по гр. д. № 1/1997 г. на ОСГК, ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК, решение № 35 от 21.03.2011 г. по гр. д. № 1052/2010 г. на ІІ-ро г. о., решение № 212 от 06.02.2017 г. по гр. д. № 1493/2016 г. на І-во г. о., решение № 203 от 18.10.2016 г. по гр. д. № 1703/2016 г. на І-во г. о., решение № 62 от 06.07.2020 г. по гр. д. № 2517/2019 г. на І-во г. о.; по втория въпрос - в противоречие с решение № 221 от 05.06.2012 г. по гр. д. № 1190/2011 г. на І-во г. о.

В изложението се застъпва и становището, че в обжалваната част въззивното решение противоречи на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според което мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор, без обаче да е формулиран конкретен правен въпрос.

В касационната жалба се поддържа оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено по недопустим, като преждевременно предявен, иск за делба на недвижим имот, възстановяването на собствеността върху който по реда на ЗСПЗЗ е приключило през 2012 г., а искът е предявен преди това - през 2011 г.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

Страните по делото /с изключение на А. Р. Б., М. Д. Б. и В. К. М./ са наследници по закон на починалата на 23.04.1957 г. Т. Р. Й., оставила след смъртта си за наследници по закон син П. Р. Й. и три дъщери: Н., Й. и В.. П. Р. Й. е починал на 11.11.1968 г., като ответницата Ю. Г. е една от неговите наследници по закон - низходяща от първа степен /наред със съделителката К. Т. В., която е дъщеря на починалия през 1990 г. Т. П. Р. - син на П. Р. Й./. Ю. Г. е единствен наследник по закон и на починалия на 27.04.2008 г. Д. С. С. - приобретател по една от разпоредителните сделки от 2001 г., с когото е сключила граждански брак на 13.09.2006 г.

С решение № 42/1 от 16.06.1994 г. на поземлената комисия, постановено по заявление на Ю. П. Б. /Г./, на наследници на П. Р. Й., е възстановено правото на собственост върху нива от 250.003 дка в м.”Караджелски път” в землището на [населено място], съставляваща имот 021001.

С н. а. № 161, т. № VІІа/26.04.2001 г. Ю. Г. прехвърля на Д. С. С. 50 дка в ид. ч. от нивата от 250.003 дка срещу задължение за гледане и издръжка, а с н. а. № 160, т. VІІа/26.04.2001 г. прехвърля на А. Р. Б., по време на брака му с М. Д. Б., останалата част - 200.003 дка в ид. ч. от цялата нива. Двамата преобретатели са сключили договор за доброволна делба на 06.06.2002 г., вписан под № 270, т. ІІІ/06.06.2002г., като А. Б. е получил в дял нива от 200.003 дка, съставляваща нов имот 021020, а Д. С. - нива от 50 дка, съставляваща имот № 021021.

С решение № 261/2001 г. по гр. д. № 64/2000 г. на Районния съд -Генерал Т. по иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е признато за установено по отношение на Ю. П. Р.-Г., че възстановеният на наследници на П. Р. Й. имот № 21001 от 250.003 дка към момента на образуване на ТКЗС е принадлежал на общата наследодателка Т. Р. Й.. С решение № 479/28.12.2001 г. по в. гр. д. № 486/2001 г. Добричкият окръжен съд е потвърдил решението в частта, с която искът е уважен до размер на 221 дка, а за разликата над този размер до 250.003 дка искът е отхвърлен. Това решение е потвърдено с решение № 282/26.02.2003 г. по гр. д. № 971/2002 г. на ВКС, V-то г. о.

В изпълнение на влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ общинската служба по земеделие и гори е постановила решение № 42/3 от 20.09.2006 г. за възстановяване правото на собственост на наследници на Т. Р. Й. върху земеделски земи от 220.997 дка с план за земеразделяне.

С решение № 42/3 от 01.11.2010 г. на общинската служба по земеделие е предоставен на наследници на П. Р. Й. и Т. Р. Й. имот № 021026 от 250.004 дка, който е бил терен по чл. 19 ЗСПЗЗ. Жалбата на Ю. П. Р.-Г. против това решение е оставена без уважение с решение № 61 от 02.06.2011 г. по адм. д. № 233/2011 г. на Районния съд - Генерал Т., оставено в сила с окончателно решение № 1 от /13.02.2012 г. по к. адм. д. № 558/2011 г. на Добричкия административен съд. Съдът е приел, че решение № 42/3 от 01.11.2010 г. е валидно и е породило по силата на конститутивното си действие съсобственост върху процесната нива между наследници на П. Р. Й. и Т. Р. Й.. Правата в съсобствеността се определят от силата на пресъдено нещо на решението по спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като наследници на Т. Й. се легитимират по силата на реституцията и наследяването като собственици на 221 дка от процесната нива, а наследници на П. Й. - като собственици на 29.048 дка от нея /предвид настоящата площ на имота като ПИ с идентификатор 81219.21.26 по кадастралната карта от 250.048 дка/.

По предявения иск за делба първоначално е постановено решение № 317 от 08.07.2013 г. по гр. д. № 2/2013 г. на Добричкия окръжен съд, с което е:

• обезсилено решение № 103 от 01.11.2013 г. по гр. д. № 98/2011 г. на Районния съд - Генерал Т. в частта, с която съдът се е произнесъл с диспозитив по възражение за придобвна давност,

• отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е допусната делба между касаторите и ответницата Ю. П. Р.-Г., и вместо това искът за делба е отхвърлен,

• потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която искът е отхвърлен по отношение на А. Р. Б..

Това решение е отменено с решение № 131 от 11.06.2014 г. по гр. д. № 7755/2013 г. на ВКС на РБ, I-во г. о., и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В отменителното решение е посочено, че обжалваното решение е неправилно, защото е постановено в нарушение на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ и на чл. 297 и 298, ал. 1 ГПК. За неоснователни са приети довода на ответницата по касация Ю. П. Р.-Г. за недопустимост на иска за делба, както и довода, че в настоящия случай приложение следва да намери чл. 17, ал. 2 ГПК. Връщането на въззивната инстанция е обосновано с липсата на произнасяне по квотите на страните.

При новото разглеждане на делото въззивният съд е приел за неоснователен довода на съделителката Ю. Г., сега жалбоподателка, за недопустимост на иска за делба, обоснован с наличието на приключили други дела. Посочено е, че по нито един от тези спорове не е формирана сила на пресъдено нещо между страните по иска за делба, при позоваване на указанията, дадени в отменителното решение на касационната инстанция, което съдържа указание за допускане на делбата и определяне квотите на съделителите. За неприложима в случая въззивният съд е приел разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК, като е посочил, че съделителката Г. е била страна в административното производство по обжалването на решение № 42/3 от 01.11.2010 г. на общинската служба по земеделие, поради което доводите ѝ в делбеното производство срещу това решение не подлежат на разглеждане.

Във връзка с приложението на чл. 76 ЗНсл въззивният съд е посочил, че ищците са представили доказателства, че процесната нива не изчерпва наследството на двамата наследодатели Т. Й. и П. Й.. Така, с решение на поземлената комисия № 42/1 от 16.06.1994 г. е възстановено правото на собственост на наследници на Т. Й., в т. ч. и на наследниците на сина й П. Й., върху нива от 89.992 дка, съставляваща имот № 21005 по плана за земеразделяне на землището на [населено място], което е достатъчно да се приеме, че с разпоредителните сделки от 2001 г. не е осъществена продажба на наследство. Сделките не съставляват и разпореждане между сънаследници, тъй като приобретателите по тях А. Б. и Д. С. са извън кръга на наследниците, нито разпорежданията са осъществени от всички сънаследници. Поради това е прието, че разпоредбата на чл. 76 ЗН сл е приложима в случая. Двете сделки от 2001 г., извършени с идеални части от делбената нива от една от наследниците, представляват актове на разпореждане на сънаследник с общ наследствен имот, поради което са непротивопоставими на останалите наследници - ищците по делото, и са относително недействителни спрямо тях.

Възражението на ищците по делото по чл. 76 от ЗН за обявяване спрямо тях на относителната недействителност на двете сделки на разпореждане от 2001 г., извършени от Ю. Г. в полза на третите на наследството лица А. Б. и Д. С., е принципно основателно.

Като процесуален проблем по делото въззивният съд е посочил прилагането на силата на пресъдено нещо на решение № 29 от 21.02.2017 г. по гр. д. № 347/2014 г. на Районния съд - Генерал Т., с което е признато за установено по отношение на всички съделители по настоящото делбено производство /респ. спрямо техни праводатели/, вкл. спрямо Ю. Г., че съделителите - съпрузи А. Р. Б. и М. Д. Б. са собственици на нива от 200.004 дка, включена /идеална част/ в имот № 021026. С решение № 327 от 08.12.2017 г. по в. гр. д. № 388/2017 г. на Добричкия окръжен съд това решение е потвърдено в частта, с която е признато правото на собственост на двамата съпрузи върху 33.70 дка в идеална част от имот № 021026, респ. е отменено в частта на установените права за горницата от 33.70 дка до 200.004 дка и в тази част исковите претенции за собственост на основания: договор за издръжка и гледане от 2001 г., доброволна делба от 2002 г. и придобивна давност, са отхвърлени. Въззивното решение обаче касае единствено произнасянето на първоинстанционния съд по исковете на съпрузите срещу част от ответниците, подали въззивна жалба, а именно К. Т. В., С. К. С., Н. Р. З., Н. Р. С., А. А. К., Н. К. Д. и Е. К. У.. По отношение на ответниците В. К. М., В. И. С., О. К. С., Ю. П. Р.-Г., Г. Н. Н., Й. Б. Н. и А. Б. Н., които не са подали въззивна жалба, решението за признаване права на А. и М. Б. върху 200.004 дка в идеални части от имот № 021026 е останало в сила.

Въззивният съд е посочил, че така приключилият с влязло в сила решение спор за собственост върху идеална част от делбената нива между страните по настоящото дело поставя въпроса за допустимостта на възражението по чл. 76 ЗН сл за относителна недействителност на договора, сключен с н. а. № 160 от 26.04.2001 г., с прехвърлител Ю. П. Р.-Г. и приобретател А. Р. Б., по това време в брак с М. Д. Б., за нива с площ от 200.003 дка в идеални части от нива, цялата с площ от 250.003 дка, имот № 021001 по плана за земеразделяне, срещу задължението на приобретателя да поеме гледането и издръжката й. Прието е, че сънаследниците-ответници по исковете на А. и М. Б., е следвало да изчерпят в спора за собственост всички свои възражения срещу претендираните от ищците права, включително и с възражението по чл. 76 ЗН сл, заявявайки относителна недействителност на сделката от 2001 г. спрямо тях, и да настояват за цялостно отхвърляне на исковете. Такова възражение се съдържа в отговора на част от ответниците /въззивници по в. гр. д. № 388/2017 г./ на исковата молба, но същото не е било разгледано и не е дало отражение на произнасянето на въззивния съд. Въззивният съд е посочил обаче, че независимо от горното, с оглед проведения спор за собственост по искове на А. и М. Б., съделителите по настоящото дело - ищци по исковата молба, не са могли да претендират обявяване относителната недействителност на договора от 2001 г. в хода на настоящия делбен процес след възобновяването му след окончателно приключване на спора за собственост. Това им право е преклудирано с оглед зачитане силата на пресъдено нещо на решението по гр. д. № 347/2014 г. /в. гр. д. № 388/2017 г.

По тези съображения въззивният съд е приел, че възражението по чл. 76 ЗН сл за относителна недействителност спрямо ищците по настоящото дело на договора от 2001 г. вече е преклудирано, т. е. недопустимо, и по него не се дължи произнасяне, поради което обжалваното първоинстанционно решение в частта, с която този договор е обявен за относително недействителен спрямо съделителите-ищци, следва да бъде обезсилено като постановено по недопустимо възражение. Решението следва да бъде потвърдено като правилно в частта, с която е обявена относителната недействителност на договора, сключен с н. а. № 161 от 26.04.2001 г., по силата на който Ю. П. Р.-Г. е прехвърлила на Д. С. С. нива с площ от 50 дка в идеални части от нива, цялата с площ от 250.003 дка - имот № 021001, като единствено в частта на обявената относителна недействителност на сделката спрямо съделителката В. К. М. решението следва да бъде обезсилено като постановено по недопустимо възражение по чл. 76 ЗН сл, изхождащо от лице без активна процесуална легитимация, доколкото съделителката няма качеството на наследник на П. Й. и Т. Й., в какъвто смисъл е възражението на съделителката Г.. Прието е, че тази съделителка не следва да участва в делбата и исковете, предявени от нея, следва да бъдат отхвърлени, което налага първоинстанционното решение да бъде отменено в частта, с която същата е посочена като съделител с квота в съсобствеността.

Възражението на съделителката Ю. Г., че е станала индивидуален собственик на цялата нива по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност, е намерено за неоснователно по съображения, свързани с приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и принципа, че срещу онзи, който не може да предяви иск за защита на правата си, давност не тече. Придобивна давност в такава хипотеза започва да тече от влизане в сила на решението по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, в случая от влизане в сила на 13.02.2012 г. на решение № 42/3 от 01.11.2010 г. Настоящият спор е заведен с искова молба рег. № 274 от 18.03.2011 г., при което положение сроковете по чл. 79, ал. 1 и 2 ЗС към този момент дори не са започнали да текат, а давност по време на делбения процес не тече, поради което останалите елементи от фактическия състав на придобивната давност не следва да бъдат обсъждани.

Прието е, че делбата следва да бъде допусната между наследниците на П. Й. и на Т. Й. от една страна, и третите лица-приобретатели А. и М. Б. от друга страна, при съобразяване на влязлото в сила решение по гр. д. № 347/2014 г. /в. гр. д. № 388/2017 г./. Тъй като разнопосочното установяване на права на съпрузите с решенията по тези две дела би довело в делбата до правен абсурд, въззивният съд е счел за удачно да възприеме действителните права на съпрузите, установени с влязлото в сила решение по в. гр. д. № 388/2017 г.

С това решение е прието, че А. и М. Б. са придобили по сделката от 2001 г. 33.70 дка в идеални части, включващи части от дела по наследяване на прехвърлителката Ю. Г. от наследството на двамата наследодатели Т. Й. и П. Й.. Съделителката Ю. Г. е придобила по наследяване 1/2 ид. ч. от реституираните на наследниците на П. Й. 29.048 дка, т. е. 14.524 дка, както и 1/8 ид. ч. от реституираните на наследници на Т. Й. 221 дка, т. е. 27.625 дка; или общо наследственият й дял от двамата наследодатели е в размер на 42.149 дка. При признати права на собственост на приобретателите А. и М. Б. върху 33.70 дка от дела на прехвърлителката Г., и при прогласената относителна недействителност на прехвърлителната сделка от 2001 г. в полза на Д. С., чиято единствена наследница по закон е Г., то последната следва да получи при делбата остатъка от наследствения си дял от двамата наследодатели в размер на 8.449 дка.

Другата наследница по закон на П. Й. - К. Т. В., следва да получи 1/2 ид. ч. от реституираните на П. Й. 29.048 дка, т. е. 14.524 дка, както и 1/8 ид. ч. от реституираните на наследници на Т. Й. 221 дка, т. е. 27.625 дка, или общо от двамата наследодатели 42.149 дка.

От реституираните на наследниците на Т. Й. 221 дка останалите съделители получават по наследствено правоприемство следните дялове:

• О. К. С. и С. К. С., които са деца на К. С. С. - син на Н. Р. Т., последната - низходяща на Т. Р. Й. - по 1/16 ид. ч., т. е. по 13.813 дка;

• Н. Р. З. и Н. Р. С., които са деца на Р. С. С. - син на Н. Р. Т., последната -низходяща на Т. Р. Й. - по 1/16 ид. ч., т. е. по 13.813 дка;

• А. А. К., която е дъщеря на Й. Р. Д. - низходяща на Т. Р. Й. - 1/8 ид. ч., т. е. 27.625 дка;

• Г. Н. Н., Й. Б. Н. и А. Б. Н., които са синове на Л. А. Д. - дъщеря на Й. Р. Д., последната - низходяща на Т. Р. Й. - по 1/24 ид. ч., т. е. по 9.208 дка;

• Н. К. Д., която е дъщеря на В. Р. Ц.- низходяща на Т. Р. Й. - 1/8 ид. ч., т. е. 27.625 дка;

• В. Г. Ш. и Ц. Г. Л., които са дъщери на Е. К. У. - дъщеря на В. Р. Ц., а последната е низходяща на Т. Р. Й. - всяка по 1/16 ид. ч., т. е. по 13.812 дка.

Въззивният съд е посочил, че, като се съотнесат така определените площи към площта на цялата нива от 250.048 дка, при умножаване на числител и знаменател на получената дроб по 1 000 с цел избягване на десетичната запетая, се получават следните квоти на съделителите: Ю. П. Р.-Г. - 8 449/250 048 ид. ч.; К. Т. В. - 42 149/250 048 ид. ч.; О. К. С. - 13 813/250 048 ид. ч.; С. К. С. - 13 813/250 048 ид. ч.; Н. Р. З. - 13 813/250 048 ид. ч.; Н. Р. С. - 13 813/250 048 ид. ч.; А. А. К. - 27 625/250 048 ид. ч.; Г. Н. Н., Й. Б. Н. и А. Б. Н. - по 9 208/250 048 ид. ч.; Н. К. Д. - 27 625/250 048 ид. ч.; В. Г. Ш. и Ц. Г. Л. - по 13 812/250 048 ид. ч.; А. Р. Б. и М. Д. Б. - общо 33 700/250 048 ид. ч. При тези квоти е допусната делбата.

Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:

С произнасянето по първия поставен въпрос жалбоподателката цели произнасяне по въпроса за допустимостта на решението, постановено в производство чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Това производство обаче не е висящо, а е приключило с влязло в сила решение, което е разрешило спора за собственост на делбения имот към релевантния минал момент - този на обобществяването на земеделските земи. Влязлото в сила съдебно решение по въпроса кому е принадлежала собствеността към посочения момент е породило правно действие и следва да бъде зачетено на основание чл. 297 ГПК в делбеното производство. Допустимостта, а и правилността на това решение, не могат да бъдат предмет на касационен контрол по настоящия спор по иск за делба, поради което и не може да се приеме, че е налице вероятност обжалваното въззивно решение, постановено в първата фаза на делбеното производство, да е недопустимо, нито може да се приеме, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по първия поставен въпрос. Тук следва да се посочи и това, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и като постановено по преждевременно предявен иск, заведен преди приключване на процедурата по възстановяване на собствеността. Съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното право. В разглеждания случай като такъв следва да се съобрази фактът, свързан с допустимостта на производството, настъпил след предявяване на иска. При това положение не е налице основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК за допускане на касационно обжалване.

По втория поставен въпрос жалбоподателката се позовава на решение № 221 от 05.06.2012 г. по гр. д. № 1190/2011 г. на ВКС, І-во г. о., в което е посочено, че по предявен установителен или осъдителен иск за собственост или негаторен иск съсобствениците са обикновени, а не необходими другари по смисъла на чл. 216, ал. 2 ГПК, тъй като нито с оглед естеството на спорното правоотношение, нито по разпореждане на закона е нужно решението на съда да бъде еднакво спрямо всички съсобственици.

В мотивите към обжалваното решение въззивният съд не се е произнасял по въпроса, разрешен с посочената съдебна практика, а и не е бил длъжен, тъй като такъв въпрос е извън предмета на делбеното производство. Решаващ за изхода на настоящото дело не е въпросът за вида другарство при спор за собственост между съсобствениците на един недвижим имот, а по какъв начин съдът по иск за делба следва да съобрази влезлите в сила решения, с които са признати права на съсобственици в различен обем. Налице е съдебна практика на ВКС, която приема, че когато с две влезли в сила решения спорът е разрешен по противоположен начин, то съдът, който разглежда последващ спор, следва да разреши спора самостоятелно, изхождайки от събраните по делото доказателства - решение № 60159/09.12.2021 г. по гр. д. № 1328/2021 г. на ВКС, I-во г. о. Сходна на разгледаната в това решение е настоящата хипотеза, при която въззивният съд е определил действителните права на приобретателите по н. а. № 160/2001 г., а оттам - и правата на прехвърлителката по сделката /сега жалбоподателка/ Ю. Г., съобразявайки обстоятелствата, релевантни за изхода на делото за делба. Въззивното решение е в пълно съответствие с тази съдебна практика, още повече като се има предвид, че делбеният съд не може да постанови решение по допускане на делбата, с което частта на който и да е от съсобствениците да е определена по различен начин спрямо различните съсобственици. В отношенията помежду им правата на съделителите следва да бъдат установени по еднакъв начин, т. е. в един и същи обем. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по втория въпрос не е налице.

Не се разкрива противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според което мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. В мотивите си въззивният съд е анализирал обстойно относимите за спора факти и събраните по тях доказателства и е обсъдил твърденията, възраженията и доводите на страните, поради което за изпълнено следва да се приеме задължението му да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въз основа на което да разреши въпросите, включени в предмета на производството.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация С. К. С. следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 1 200 лева по договор за правна защита и съдействие серия Д, № 039006 от 25.10.2022 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.