Определение № 1855 от 23.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 864/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от "ТРАФИК 365" ЕООД срещу решение № 252/21.10.2025 г. по в.т.д. № 375/2025 г. на Варненски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 30/23.05.2025 г. по т. д. № 11/2025г. на ОС-Търговище касаторът е осъден да заплати на „Дамикра“ЕООД разликата над присъдените 15 591,66 лв. до предявения размер от 49 121,98 лв., съставляващи обезщетение за изгубен товар по договори с №37117/13.01.2025г. и с №37118/13.01.2025г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.03.2025г. до окончателното плащане на задължението, на основание чл.373, ал.1 ТЗ вр. чл.17, т.1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR)и сумата от 8 769 лв. – разноски за първоинстанционното разглеждане на спора и 3170,71 лв. – разноски за въззивна инстанция. В касационната жалба се излагат съображения за недопустимост, евентуално за неправилност на обжалваното въззивно решение. Навеждат се оплаквания за недопустимост на исковата молба – ищецът не е материалноправно легитимиран да я подаде, тъй като е спедитор и вредите не са възникнали в неговия патримониум, а и между страните е бил сключен спедиционен договор /касаторът е спедитор, а не превозвач/ и последният не се регламентира от CMR. Оплакванията за неправилност касаят необоснованост на въззивното решение, допуснати са според касатора съществени нарушения на съдорпоизводствените правила относно мотивиране на акта и обсъждане на всички доводи и възражения, както и е нарушен материалния закон при прилагане на чл.374, ал.2 ТЗ. Иска се обезсилване на въззивното решение, евентуално да бъде отменено, като се постанови друго за отхвърляне на иска. Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В подадения писмен отговор от ответника в касационното производство „Дамикра“ЕООД се оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и по същество основателността на касационната жалба. Претендира писъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че предявеният от „Дамикра“ЕООД иск е основан на твърдения, че в качеството на спедитор ищецът е възложил на „Трафик 365“ЕООД автомобилен превоз на стоки от Плоещ, Румъния до Костинброд, България. Счел е, че в обстоятелствената част на исковата молба са наведени доводи, че последното дружество е наело последващ превозвач - ORBU LYN MAR SRL, който е натоварил стоката на 14.01.2025г., като на 22.01.2025г. получателят на стоката „Кока Кола Костинброд“ е уведомил ищеца, че стоката не е доставена в Костинброд. Съобразил е твърдението на ищеца, че стойността на изгубената стока по складови цени възлиза на 50 295, 48 лв., които той е заплатил на товародателя /изпращач/ „Кока – Кола Хелениик Ботълинг Къмпъни България“ АД. Намерил е, че „Дамикра“ЕООД е формулирало петитум за заплащане на сумата от 49121, 98 лв., съставляваща цена на изгубения товар с приспадане на насрещен дълг към ответника в размер на 1 173, 50 лв. Въз основа на горните констатации ВнАС е приел, че изложените в исковата молба факти и обстоятелства сочат, че осъдителната претенция е основана на сключен договор за превоз, по който ответникът „Трафик 365“ЕООД в качеството на превозвач дължи обезщетение за изгубен товар чл.373, ал.1 ТЗ вр. чл.17, т.1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR). ВнАС е обсъдил представени два броя заявки–договор №№ 37118/13.01.2025 год. и 37117/13.01.2025 год., по силата на които ищецът в качеството на спедитор оферирал на касатора извършването на автомобилен транспорт с подробно визирани параметри: вид автомобил, дата и час и на товарене, адрес на товарене и разтоварване, срок на доставка и навло. Съдът е счел, че договорът визира като главно задължение на „Трафик 365“ЕООД извършването на автомобилен транспорт, респ. същият е обозначен като „превозвач“. Заявката регламентира и задължението на превозвача да осъществи превоза без превъзлагането му на подизпълнители, освен с писменото съгласие на „Дамикра“ ЕООД /чл. 11.8/. Решаващият състав е приел, че не се спори между страните, а и от представената между тях електронна кореспонденция се установява, че офертата на ищеца е достигнала до адресата и последният е приел отправеното предложение. Отчел е липсата на спор, че между същите е възникнало договорно правоотношение. Съдът е акцентирал, че същественото съдържание на процесния договор е свързано с фактическото изпълнение на автомобилен транспорт на стоки, поради което е квалифицирал този договор като договор за превоз по смисъла на чл. 367 ТЗ. Намерил е за неоснователно възражението на касатора, че договорът е спедиторски. Позовал се е на анализ на всички уговорки в него, като е достигнал до извод, че касаторът не е поел задължение да сключи от свое име за сметка на „Дамикра“ ЕООД договор за превоз, а фактически да го изпълни. В тази връзка е посочил, че в договора липсва мандатност, характерна за спедиционния договор, който е разновидност на комисионния договор /чл. 361 ТЗ/. Намерил е, че квалификацията на договорното правоотношение следва да се определи според дължимата главна и съществена престация, а не според това разполага ли изпълнителят с лиценз за превозна дейност. Ирелевантно според съда за определяне характера на възникналата договорна връзка е и установеното в процеса осъществяване на превоза чрез трети лица /посоченият начин за осъществяване на дължимата изпълнителна сделка е характерен както за спедиционния договор, така и за превозния такъв - вж. чл.374 ТЗ/. Така въз основа на правните си изводи за характера, страните и предмета на възникналото превозно правоотношение, ВнАС е заключил, че същите не се променят от представените по делото товарителници. Изложил е аргументи, че товарителницата е допълнително доказателствено средство за сключения договор за международен автомобилен транспорт, но не е условие за неговата действителност /чл.9 § 1 СМР/. Тя няма конститутивно действие, а е необходима за яснота в превозните отношения. С оглед на това според съда правно релевантен относно субектите на превозното правоотношение е действително сключеният превозен договор, а не посочените страни по товарителницата. След като е дал квалификация на възникналото правоотношение въззивният съд е отбелязъл, че страните не спорят, че товарът по двете заявки не е бил доставен на легитимирания получател. При това положение и на основание чл.373, ал.1 ТЗ вр. чл.17, т.1 от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) съдът е достигнал до заключение, че касаторът–превозвач дължи заплащането на обезщетение за изгубен товар. Позовал се на чл. 374, ал.1 ТЗ, за да обоснове защо счита, че обстоятелството, че „Трафик 365“ЕООД е осъществил превоза чрез друг не дерогира отговорността му. Изтъкнал е, че активно материалноправно легитимирана да получи дължимото обезщетение е на насрещната страна по договора за превоз – ищеца. Отбелязал е, че правото на ищеца да отправя рекламация за липсващ товар и да претендира заместващо обезщетение произтича от визираното в договора качество на спедитор за „Дамикра“ЕООД, което означава, че в отношенията с превозвача възложителят е изпращач на стоката по смисъла на чл. 6 и чл. 11 CMR. Счел е, че това право е и изрично договорно регламентирано – чл. 11.15 и чл.11.20. Предвид извода си, че ищецът е действал като спедитор, т.е. е сключил договор за превоз с превозвача от свое име, според съда това е достатъчно, за да обоснове активната му легитимация. Намерил е за ирелевантни вътрешните отношения между ищеца и третото лице – товародател, така също е посочил, че са ирелевантни и дeйствителните вещни или облигационни права върху товара на възложителя. Пояснил е, че същите биха имали значение единствено при спор между кредитори относно правото на обезщетение за липсващ товар. Констатирал е, че в настоящия случай такъв спор не е налице, обратно – безспорно е, че ищецът е обезщетил товародателя за липсващия товар. Поради което ВнАС е намерил, че предявеният иск е основателен в пълния предявен размер. Относно размера е разяснил, че дори и да се приеме, че сключеният между страните договор за превоз съставлява възлагане между превозвач и субпревозвач, изводът за дължимост на пълния размер на обезщетението не се променя. На основание чл. 374, ал.2 ТЗ отговорността на всички превозвачи е солидарна. При условие, че един от тях е заплатил дължимото обезщетение, отговорността следва да се понесе поравно от всички превозвачи, но само доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници – чл. 127, ал.1 ЗЗД. В настоящия случай съдът е изследвал договора за превоз между ищеца и касатора и е установил, че изрично е уговорено, че в отношенията между страните, обезщетението за липсващ товар се дължи от превозвача – „Трафик 365“ЕООД, а активно легитимиран да го получи е ищецът / чл. 11.15 и чл.11.20/. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира множество правни въпроси, всички при въведени допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК: 1/По какви критерии следва да се квалифицира договорът като договор за превоз или договор за спедиция, когато страната не извършва фактически превоза, а го възлага на трето лице?; 2/Може ли лице, което не е извършило фактически превоза, да се счита за превозвач по смисъла на чл.З67 ТЗ и CMR?; 3/ При последователни превозвачи по международен автомобилен превоз дължи ли един от тях пълния размер на обезщетението или само част съобразно отговорността си?; 4/Следва ли при определяне на правната квалификация на договора съдът да изследва действителната икономическа функция на страната в транспортната операция или квалификацията се определя единствено от формулировката на договорните клаузи?; 5/Следва ли съдът да вземе предвид факта, че превозът е извършен от трето лице — последващ превозвач, при определяне характера на правоотношението между страните ?; 6/Как следва да се разпредели отговорността между участниците в международен автомобилен превоз на стоки, когато превозът е извършен от последващ превозвач по смисъла на чл.34 и чл.36 от Конвенцията CMR?; 7/Дължи ли един от участниците в превоза пълния размер на обезщетението за липсващ товар или отговорността следва да се разпредели между превозвачите съобразно участието им в превоза?; 8/Следва ли съдът да приложи специалния режим на отговорност по Конвенцията CMR при международен автомобилен превоз на стоки, когато превозът е извършен чрез последователни превозвачи?; 9/Представлява ли съществено процесуално нарушение неизследването от съда на всички релевантни доказателства относно фактическото изпълнение на превоза и ролята на участниците в транспортната операция? Касаторът твърди следното противоречие на въззивното решение с практика на ВКС: по първи въпрос /същият е свързан с въпроси № 4 и 5/ - с р ешение № 63/07.04.2017 г. по т.д. № 2680/2015 г. ВКС, решение № 102/12.06.2018 г. по т.д. № 2780/2017 г. ВКС; по втори въпрос – с решение № 14/17.02.2016 г. по т.д. № 2475/2014 г. ВКС; по трети въпрос /свързан с въпроси № 6,7 и 8/ – с решение № 125/14.07.2020 г. по т.д. № 3054/2018 г. на ВКС. С касационната жалба навежда и основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Не е налице вероятност обжалваното решение да е недопустимо. С ТР №2/2011г. ОСГТК на ВКС е прието, че правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение, само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран обуславя правилността на решението. В случая правната квалификация на иска се явява определена съобразно твърденията на ищеца по исковата молба за фактите, от които извежда основанието, на което претендира заплащането на исковите суми – възложил е на касатора извършване на автомобилен превоз на стоки, които са били предадени на превозвача, но не са били доставени и товарът липсва. Същевременно ищецът поддържа доводи, че е заплатил изцяло липсващите стоки на товародателя. Твърденията по исковата молба покриват фактическия състав на чл.373, ал.1 ТЗ вр. чл.17 CMR, което и определя надлежната процесуалноправна легитимация на „Демикра“ЕООД като ищец по този иск. Дали е налице материалноправна легитимация на това дружество да получи търсеното обезщетение от касатора е въпрос на основателност на иска, не на неговата допустимост. След проверка в правноинформационните системи и в деловодната система на ВКС не се установи съществуването на актове с посочената от касатора идентификация: – решение № 63/07.04.2017 г. по т.д. № 2680/2015 г. ВКС, решение № 102/12.06.2018 г. по т.д. № 2780/2017 г. на ВКС, решение № 14/17.02.2016 г. по т.д. № 2475/2014 г. на ВКС и решение № 125/14.07.2020г. по т.д. № 3054/2018 г. на ВКС. По т.д. № 2680/2015 г. на ВКС, II т.о е постановено определение № 357/12.05.2016 г. и то не касае проблематика по поставения правен въпрос, а производство по чл.625 ГПК по молба на кредитор с вземане по предварителен договор. Въобще липсва решение с № 63/07.04.2017 г., на което и да е отделение на ВКС. По т.д. № 2780/2017 г. на ВКС, II т.о. е постановено определение № 233/17.04.2018 г., което е по спор по КЗ. По т.д № 2475/2014 г. на ВКС, II т.о. е постановено определение № 318/12.05.2015 г., което е относно вземане по запис на заповед. По т.д № 2475/2014 г. на ВКС, II т.о. е постановено определение № 404/26.06.2019 г. отнасящо се до продажба и доставка на оборудване. Независимо от горните констатации с оглед наведеното от касатора допълнително основание за селекция на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 ГПК настоящият състав на ВКС и сам извърши проверка със съществуващата съдебна практика по трите основни правни въпроса, в смисъла на които могат да се групират поставените от касатора – относно начина на квалифициране на едно правоотношение като възникнало въз основа на договор за превоз, а не за спедиция; относно отговорността на превозвача при загуба на товар при наличие на последващ превозвач и за задълженията на въззивния съд във връзка с мотивиране на съдебното решение. Тази проверака не установява произнасяне на ВнАС в противоречие с практиката на ВКС. Така по първата група въпроси / № 1,2, 4, 5/, макар и същите да изпълняват изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като попадат в предмета на произнасяне на ВнАС, не отговарят на соченото допълнително основание. В съвкупността си тези въпроси засягат проблема за тълкуване на изразената в договора воля на страните, т.е. за приложението на чл.20 ЗЗД. По приложението на нормата е създадена последователна практика /обективирана в решение № 546/23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г. на ВКС, IVг. о., решение № 453/03.11.2011 г. по гр. д. № 634/2010 г. на ВКС, IVг. о., решение № 133/15.03.2021 г. по гр. д. № 3595/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 117/29.04.2026г. по т.д. № 1547/2026 г. на ВК, и мн.други./, с която е прието, че при наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането целта на договора, какво поведение на страната кои правомощия поражда за нея и как може да се упражняват те. С оглед конкретиката на отделния казус, съдът тълкува договора, изследвайки доколко буквалния смисъл на текста изразява действителната обща воля на страните; как следва да се тълкува отделната уговорка предвид систематичното и място в договора и общия му смисъл; може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание; каква е обичайно възприетата практика в отношенията между страните по договора. При изясняване на действителната обща воля на страните съдът може да изследва и обстоятелствата, при които е сключен договора; поведението на страните преди и след сключването му – характера на преговорите за сключване на договора; разменената кореспонденция във връзка с това и как са изпълнявани задълженията по него след сключването му. С оглед спецификата на казуса следва да се отчете и как в създадената съдебна практика на ВКС е квалифициран един договор като превозен, а не като спедиторски. Така с решение № 38/02.03.2017 г. по гр.д. № 60030/2016 г. на ВКС, IV г.о. са изложени съображения, че Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) урежда отношенията между изпращача, превозвача и товарополучателеля във връзка с международния автомобилен превоз на товари, отговорността на превозвача за вреди при загубване, повреждане или закъснение при доставянето на товара, както и отговорността на изпращача за вреди от непълното, неправилното или неточното посочване на товара и неговото естество, от липсата, непълнотата или неточността на придружаващите го митнически документи и от недостатък на опаковката. Спедиционният договор урежда отношенията между доверителя (товародател) и спедитора във връзка със сключването и изпълнението на договор за превоз на товар от името на спедитора и за сметка на товародателя. Когато договорът за превоз е сключен от спедитор, страни по него са спедиторът (който действа от свое име) и превозвача независимо от това, кой е посочен в товарителницата като изпращач. Спедиторът може да прехвърли своите вземания по договора за превоз на доверителя и доверителят може да изпълни задълженията на спедитора (или да се задължи наред с него), но без съгласието на превозвача доверителят не може да замести спедитора в неговите задължения по договора за превоз. Както скрито представляваният доверител няма свои вземания от превозвача и никакви задължения към него, така и превозвачът няма никакви задължения към скрито представлявания доверител нито свои вземания от него. В съответствие с така цитираните решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, за да определи правното естество на сключения между страните „Дамикра“ЕООД и „Трафик 365“ ЕООД договор апелативният съд е изследвал съдържанието на волеизявленията на страните в контекста на отделните клаузи, връзката между тях и на цялата оферта от страна на ищеца /предлага се да се извърши от касатора автомобилен транспорт с подробно визирани параметри: вид автомобил, дата и час и на товарене, адрес на товарене и разтоварване, срок на доставка и навло/. Съдът е акцентирал върху това дали съдържанието на волеизявленията по отношение на главното задължение на „Трафик 365“ЕООД визира принципните задължения на един превозвач по превозен договор съгласно чл.368 ТЗ и е отговорил, че се установяват същите: възложено е извършването на автомобилен транспорт, респ. касторът е обозначен като „превозвач“, заявката регламентира и задължението на превозвача да осъществи превоза без превъзлагането му на подизпълнители, освен с писменото съгласие на „Дамикра“ ЕООД /чл. 11.8/. ВнАС е разгледал и поведението на страните във връзка с осъществената между тях електронна кореспонденция. В тази връзка е констатирал, че офертата на ищеца е достигнала до адресата и последният е приел отправеното предложение. Изрично е отбелязал, че според клаузите на заявките касаторът не е поел задължение да сключи от свое име за сметка на „Дамикра“ ЕООД договор за превоз, а фактически да го изпълни. Отчел е, че липсва мандатност, характерна за спедиционния договор, който е разновидност на комисионния договор /чл. 361 ТЗ/. Намерил е, че квалификацията на договорното правоотношение следва да се определи според дължимата главна и съществена престация, а не според това разполага ли изпълнителят с лиценз за превозна дейност. Спрял се и на осъществените след сключване на договора факти относно начина на изпълнение, като е преценил, че за определяне характера на възникналата договорна връзка е ирелевантно установеното в процеса осъществяване на превозите чрез трети лица /съобразил е, че посоченият начин за осъществяване на дължимата изпълнителна сделка е характерен както за спедиционния договор, така и за превозния такъв - чл.374 ТЗ/. По отношение на представените товарителници в съответствие с практиката на ВКС /решение № 27/ 28.06.2017г. по т.д. № 2430/2015 г. на ВКС, I т.о./ е изразил становище, че тези документи са допълнително доказателствено средство за сключения договор за международен автомобилен транспорт, но не е условие за неговата действителност /чл.9 § 1 СМР/. Те нямат конститутивно действие, а са необходими за яснота в превозните отношения. Наличието на съдебна практика по първата група въпроси обуславя извод за липса на предпоставки за обсъждане на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поставените във втората група въпроси /№ 3,6,7,8/ се отнасят до даденото от въззивния съд разрешение относно размера на отговорноста на касатора като превозвач. Но същите не отчитат, че обуславящ крайното правно заключение за основателност на иска в целия претендиран размер е приетото от ВнАС, че ищецът е сключил процесния договор като спедитор, а не като превозвач превъзложил превоза на стоки. Поради което съдът е счел, че „Дамикра“ЕООД не е солидарно отговорно наред с „Трафик 365“ЕООД в хипотеза на последващи превозвачи спрямо товародателя. Правен въпрос относно установяването от ВнАС на качеството спедитор, в което ищецът е сключил процесния договор, касаторът не поставя. Следва да се отбележи, че само като допълнение апелативният съд излага мотиви, че ако хипотетично процесният договор бъде квалифициран като възлагане от превозвач на субпревозвач, отново отговорността на касатора е за целия размер на обезщетението. Изводът в тази насока е обусловен от съображения, че в процесния договор в отклонение от общите правила е уговорено, че при липса на товар превозвачът-касатор дължи заплащане на ищеца на цялото обезщетение. Следователно въззивният съд е приложил правилото на чл.127, ал.1 ЗЗД /аналогично на възможността по чл.40 от Конвенцията за дерогиране по волята на страните на чл.37 и чл.38 от същата/. Ето защо поставените въпроси не попадат изцяло в предмета на произнасяне на въззивната инстанция, не засягат специфичните за делото факти, поради което не се явяват обуславящи крайните правни изводи на съда. Липсата на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчна, за да се заключи, че по тези въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Последният въпрос № 9 е получил своето задължително за съдилищата тълкуване с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В него е разяснено, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция, като обсъди доводите на страните и релевантните за спора доказателства. В съответствие с посочената задължителна практика на ВКС и практиката, обективирана в решения по чл.290 ГПК въззивният съд е спазил изискванията по чл.235 и чл.236 ГПК и в решението си е обсъдил всички събрани доказателства, включително вписванията в товарителниците и фактическата организация на превоза. Изложил е аргументи за правното естество на менителницата, както и за осъществяването фактически на превоза от едно трето лице. Приел е, че подобно превъзлагане съгласно договора касаторът няма право да прави без съгласието на ищеца, поради което и то не обвързва последния. Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. Разноски на ответника по касацията не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извърщването им за настоящата инстанция. Водим от горното, Върховният касационен съд