Определение № 60471 от 11.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 105/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Държавно ловно стопанство „Черни лом“ – Териториално поделение на СИДП – [населено място], срещу решение №155 от 27.07.2020г., постановено по в.т.д.118/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №84/18.12.2019г. по т.д.№52/2019г. на Търговищки окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение, потвърждаващо първоинстанционното решение в частта му, с която касаторът е осъден на основание чл.92, ал.1 ЗЗД да заплати на [община] неустойка в размер на 78 958.45лв., е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва се решаващия извод на въззивния съд, че уговорената между страните неустойка не противоречи на морала и на добрите нрави, като се излагат доводи, че процесната неустойка е нищожна съобразно критериите, посочени в ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС. Отделно се сочи, че съдът незаконосъобразно е приел, че в случая е приложима разпоредбата на чл.309 ТЗ, предвиждаща, че дължимата по търговска сделка неустойка не може да се намалява поради прекомерност. Според касатора липсата на събрани по делото доказателства за вреди в по-голям размер от размера на законната лихва, обосновава възможността за намаляване на неустойката поради прекомерност до размер на законната лихва. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне на исковата претенция и присъждане на разноски за трите съдебни инстанции.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Без да е формулиран конкретен въпрос наличието на предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се обосновава с твърдението, че изводът на съда, че процесната неустойка не е нищожна, е направен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №287/03.05.2017 по т.д.№201/2017г. на ВКС, ІІ т.о. и в решение №68/09.07.2012г. по т.д.№450/2011г. на ВКС, І т.о., както и в противоречие с даденото разрешение в т.3 от ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС. Посочени са три правни въпроса, които според касатора са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно:

1. „ Налице ли е нищожност на уговорката за неустойка поради нарушаване на добрите нрави, когато неустойката надхвърля размера на законната лихви, респ. размера на претърпените от неизпълнението вреди?“

2. „При определяне на това дали е нищожна или не клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, следва ли за критерий да се взема разпоредбата на чл.86 ЗЗД и да се съпоставя размера на неустойката с размера на законната лихва?“ и

3. „Как следва да се определят очакваните вреди от неизпълнението, за да се приеме, че клаузата за неустойка е нищожна?“

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от Община Попово, в който се сочи, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като при решаване на спора въззивният състав се е съобразил с постановките в ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС, касаещи критериите за нищожност на уговорена неустойка, както и че решението е в съответствие с практиката на ВКС относно приложението на чл.309 ТЗ. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №84/18.12.2019г. по т.д.№52/2019г. на Търговищки окръжен съд в обжалваната му част, с която ответникът ДЛС „Черни Лом“ – [населено място], е осъден на основание чл.92, ал.1 ЗЗД да заплати на община Попово неустойка в размер на 78 958.45лв.

Въззивният състав е посочил, че по делото не е спорно, че страните са били обвързани с валидно облигационно правоотношение, възникнало по договор за предоставяне на управление на земи и гори от общински горски територии (ОГТ), сключен на 16.02.2015г. Съгласно договора за управлението на горите и земите от ОГТ изпълнителят ДЛС „Черни Лом е следвало да получава възнаграждение в размер на 18% от всеки приход от ползваните ОГТ, собственост на Община Попово, а от своя страна - по силата на чл.4.6. от договора, след приспадане на уговореното възнаграждение и приспадане на преките разходи, ДЛС „Черни Лом“ се е задължил да внася останалата част от сумата, получена от ползване на дървесина и недървесни горски продукти от ОГТ в посочена от общината в банкова сметка до 15-то число на месеца, следващ тримесечието, през което са реализирани приходите, с изключение на четвъртото тримесечие, когато плащането следва да се извършва до 15-то число на месец декември. Съдът е акцентирал върху клаузата на чл.6.1, според която при неизпълнение на задълженията му по чл.4 т.6 от договора, изпълнителят ДЛС „Черни Лом“ дължи неустойка в размер на 1.5% от всяка невнесена сума за всеки ден от изпадането му в забава, но не повече от 50% от невнесената сума. С допълнителното споразумение от 28.12.2016г. е бил изменен размера на неустойката като от 1.5% се изменя на 0.5% от всяка невнесена сума за всеки ден от изпадането на изпълнителя в забава, но не повече от 15% от невнесената сума.

Приемайки, че от събраните по делото доказателства, се установява по несъмнен начин твърдението на ищцовата община за допуснати от ответника забави при плащанията на задълженията по чл.4 т.6 от договора, въззивният състав е приел, че исковата претенция за неустойка по чл.92, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.6.1 и допълнителното споразумение от 28.12.2016г. е основателна до размер на присъдената от първоинстанционния съд сума от 78 958.45лв. Съдът е изчислил размера на дължимата неустойка, съобразявайки се със констатираните по делото дни за забава за плащане по отделните фактури, издадени от общината, и с правилото по чл.305 ТЗ, съгласно което плащането се смята за извършено със заверяването на сметката на кредитора.

Въззивният съд е приел за неоснователно възражението във въззивната жалба относно възможността процесната неустойка да бъде намалена поради прекомерност. Посочил е, че сключеният между страните договор има търговски характер и взаимоотношенията между страните по изпълнение му се уреждат от нормите на ТЗ, което обуславя приложимост на разпоредбата на чл.309 ТЗ, недопускаща намаляване на неустойката, дължима по търговска сделка поради прекомерност. В тази връзка съдът е изложил мотиви, че търговското качество на ответника ДЛС „Черни Лом“ произтича от разпоредбата на чл.2 от Правилник за устройството и дейността на държавните ловни стопанства, а търговският характер на сделката – от посочения в чл.1.1 от договора предмет на дейност - управление, стопанисване, ползване и охрана в земите и горите от ОГТ, и от чл.2.1 на договора, уреждащ възмездния му характер, при който ответникът получава печалба.

Въззивният състав (аналогично на първата инстанция), е приел за неоснователно твърдението на ответника за нищожност на неустойката поради противоречие на морала и добрите нрави. Позовавайки се на задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 на ТР №1/15.06.2010г.,по тълк.д. №1/2009 г. на ОСТК на ВКС, съгласно която „нищожна, поради накърняване на добрите нрави е само клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора“ и съобразявайки се с изброените в тълкувателното решение примерни критерии, съдът е приел, че в случая не е налице основанието по чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като примерните критерии, съпоставени с данните по делото, не обуславят правен извод за несправедлива неустоечна клауза, водеща до неоснователно обогатяване, която да е в противоречие на добрите нрави. Апелативният състав е акцентирал върху наличието и начина за формирането на размера на неустойката, която е била договорена, а след това и предоговорена с участието на длъжника. Според съда размерът на неустойката, преценен към момента на сключване на договора, нейното естеството като мораторна и обстоятелството, че е предвиден максимум от 50% от задължението, не води до накърняване на принципите на справедливост и на добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. В заключение съдът е посочил, че процесната неустоечна клауза, ограничаваща отговорността за неизпълнение до 50% от главницата, в случая изпълнява освен санкционната функция, и останалите си функции - обезпечителна и обезщетителна, тъй като уговорената неустойка от една страна гарантира - т.е. обезпечава точното изпълнение на задължението на длъжника, а от друга -възмездява кредитора за настъпилите вреди от забавеното изпълнение.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва формулиран въпрос относно твърдението на касатора по т.1, че изводът на съда, че процесната неустойка не е нищожна, е направен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №287/03.05.2017 по т.д.№201/2017г. на ВКС, ІІ т.о; в решение №68/09.07.2012г. по т.д.№450/2011г. на ВКС, І т.о с даденото разрешение в т.3 от ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС. Съгласно указанията в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените от касатора допълнителни основания за това. Но дори да се приеме, че в оплакването на касатора е инкорпориран въпрос за предпоставките, респ. за критериите, обуславящи нищожност на неустойката по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, въззивният съд не се е отклонил от създадената задължителна практика, дадена в 3 от ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС. Напротив, в обжалваното решение са изложени съображения за валидността на процесната неустойка, съобразени с нейните обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, с конкретните обстоятелства към момента на сключването на договора и с изброените в тълкувателното решение примерни критерии.

Не могат да обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставените от касатора въпроси:„ Налице ли е нищожност на уговорката за неустойка поради нарушаване на добрите нрави, когато неустойката надхвърля размера на законната лихви, респ. размера на претърпените от неизпълнението вреди?“ „При определяне на това дали е нищожна или не клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, следва ли за критерий да се взема разпоредбата на чл.86 ЗЗД и да се съпоставя размера на неустойката с размера на законната лихва?“ и „Как следва да се определят очакваните вреди от неизпълнението, за да се приеме, че клаузата за неустойка е нищожна?“. На първо място в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК липсва аргументация защо според касатора въпросите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, каквото е изискването според т.4 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. На второ място по въпросите относно предпоставките, респ. за критериите, обуславящи нищожност на неустойката по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, е създадена както задължителна практика на ВКС (т.3 от ТР №1/15.06.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСТК на ВКС), така и значителна по обем каузална практика на ВКС (решение №137/12.10.2015г. по т.д.№2618/2014г. на ІІ т.о., решение №225/22.12.2011г. по т.д.№818/2009г. на ІІ т.о. и др). На последно място следва да се има предвид, че в константната си практика (решение №61/21.10.2015г. по т.д.№894/2014г. на І т.о., и др.), ВКС безусловно застъпва становището, че с оглед свободата на договаряне и присъщите функции на неустойката няма пречка страните да уговарят неустойка за забавено плащане на парично задължение в размер, надхвърлящ законната лихва. Цитираното от касатора решение №68/09.07.2012г. по т.д.№450/2011г. на ВКС, І т.о. касае въпроса за възможността да се кумулират неустойка и законна лихва и не е относимо за конкретния правен спор.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение,