Определение № 4679 от 17.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1178/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Г. С., чрез адв. Ст. Г., против въззивно решение № 198/24.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 343/2023 г. на Апелативен съд - Варна, с което е потвърдено решение № 488/19.04.2023 г. по гр. д. № 392/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което е прието за установено в отношенията между Н. Г. П. и Д. Г. С., че сключеният на 09.02.2010 г. договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 24, том І, рег. № 497, нот. д. № 13/2010 г. на нотариус Т. В., с който Н. Г. П. прехвърля на К. Г. Г. правото на собственост върху апартамент № 109 в жилищна сграда в [населено място],[жк]бл. * вх. * на трети етаж по документ за собственост, а по скица на втори жилищен етаж, със застроена площ от 110,43 кв.м., състоящ се от хол, дневна, кухня, три спални, входно антре, баня-тоалет, перално помещение от север и юг, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *.*.*.*.*, при граници: на същия етаж – имот *.*.*.*.* и имот *.*.*.*.*, под обекта – имот *.*.*.*.* и над обекта – имот *.*.*.*.*, а по документ за собственост при съседи: Н. А. С., Р. Д. Д. и двора на сградата, заедно с прилежащото му избено помещение № *, с площ от 20,68 кв.м., при граници: от изток и запад – коридори, от север – двор и от юг – коридор, ведно с 3,0491 % ид. части от общите части на сградата и от правото на строеж, върху която е построена сграда 5, представляващо ПИ с идентификатор *.*.*.*.*, срещу цена от 70 000 евро, платима от купувача на продавача чрез банковия кредит, отпуснат от ,,Уникредит Булбанк“ АД, съгласно договор № 3-TR2411792/05.02.2010 г ., е нищожен поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 209 ЗЗД. С решението са присъдени съдебно-деловодни разноски. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните седем правни въпроси: 1. „Следва ли въззивният съд при постановяването на решението си да вземе предвид настъпилите по време на въззивното производство факти и обстоятелства, настъпването на които е било надлежно установено по делото, съобразно изискванията на чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК?“; 2. „Налице ли е преклузия по отношение на твърдението на страна за нищожност на правна сделка /договор/, направено за пръв път пред въззивната инстанция, ако нищожността произтича от възникнал по време на въззивното производство факт, като се вземе предвид и съществуващото задължение за съда за служебно установяване на нищожността, съобразно постановеното в ТР № 1/27.04.2022 г. на ОСГТК?“; 3. „Възможно ли е изявленията на пълномощник на страна по една правна сделка да послужат за установяване на действителната воля на упълномощителя при тълкуването на друга правна сделка, в която упълномощителят лично е участвал?“; 4. „Длъжен ли е съдът да установи правно релевантните факти по делото и да им даде съответната правна квалификация, като въз основа на това да посочи какво е съществуващото правоотношение между страните в процеса, като обсъди всички факти поотделно и в тяхната съвкупност?“; 5. „Кога следва да е налице уговорката за обратно изкупуване, за да се приеме, че продажбата на недвижим имот е сключена в нарушение на разпоредбата на чл. 209 ЗЗД и поради това недействителна?“; 6. „Като се има предвид, че забраната на чл. 209 ЗЗД е частен случай на тази по чл. 152 ЗЗД, следва ли съдът при прогласяване на нищожността на прехвърлителната /фидуциарната/ сделка да е установил и другото правоотношение между страните по делото, по силата на което прехвърлителят на имота е задължен спрямо приобретателя за определена престация, за обезпечаването на която е сключена фидуциарната сделка по чл. 209 ЗЗД?“ и 7. „Допустимо ли е да се установява уговорка за обратно изкупуване по смисъла на чл. 209 ЗЗД между страните по договор за продажба на недвижим имот със свидетелски показания, ако такава уговорка не се съдържа в нотариалния акт, материализиращ продажбата?“. Сочи, че първият въпрос е решен в противоречие с решение № 192/27.11.2023 г. по гр. д. № 4819/2022 г. на ВКС, IV г. о., вторият с ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ВКС, ОСГТК, третият с ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, четвъртият с решение № 9/03.02.2017 г. по гр. д. № 2656/2016 г. на ВКС, IV г. о., петият с решение № 135/12.12.2018 г. по гр. д. № 4288/2017 г. на ВКС, III г. о., шестият с решение № 33/28.05.2018 г. по гр. д. № 2112/2017 г. на ВКС, IV г. о. и седмият с решение № 435/01.03.2013 г. по гр. д. № 370/2012 г. на ВКС, I г. о. и решение № 39/02.05.2018 г. по гр. д. № 1859/2017 г. на ВКС, I г. о. Поддържа и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба Н. Г. П., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество същото е правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва атакуваното решение, срещу въззивно решение, което е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е приел за установено, че между страните, преди сключване на оспорения договор, е постигната уговорка за заплащане на продажната цена с целево изтеглен от купувача банков кредит и поето задължение от страна на продавача Н. П. да погаси същия за своя сметка, след което правото на собственост да й бъде прехвърлено обратно. Не е спорно, доколкото липсва оспорване на авторството, че упълномощената Й. К. е сключила от името на упълномощителя си предварителен договор от 10.02.2010 г., с който наследодателят на ищцата К. Г. се е задължил да продаде обратно на Н. П. процесния апартамент № 109 за цена в размер на отпуснатия кредит от „Уникредит Булбанк“ АД, съгласно договор за кредит № 3-TR 2411792 от 05.02.2010 г., ведно с всички такси, застраховки и лихви по кредита, както са посочени в погасителния план към същия. Уговорено е, че плащането ще става чрез ежемесечни вноски по банковата сметка на продавача, обслужваща кредита, а срокът за прехвърлянето е 15 години или след пълното погасяване на кредита и заличаване от страна на банката на вписаната върху имота ипотека № 33, том I, вх.рег. № 1895/09.02.2010 г. по описа на СВ гр. Варна /чл. 2.1 и чл. 3 от предварителния договор/. В чл. 4.3 от предварителния договор е посочено, че владението върху имота ще продължи да се осъществява от Н. П.. Не е спорно,че до смъртта на наследодателя кредитът е бил обслужван, след което остатъкът от задължението по него е погасено с изплатеното застрахователно обезщетение по договор за застраховка „кредитна протекция“ № 3 – TR 2411792/2010 г. Установено е от гласните доказателства,възпроизвеждащи непосредствени възприятия относно преддоговорните отношения и обстоятелства по сключване на процесния договор,че всички нотариални и други такси, свързани с изповядването на сделката от 09.02.2010 г. са били заплатени от Н. П., която започнала да изплаща погасителните вноски, както и вноските по застраховката на имота, като всички суми били внасяни на каса лично от свидетелката Й. К. или от други служители на Н. П., посочени поименно.К. Г. не е давал средства за тези плащания, а при идванията си в гр. Варна единствено се интересувал дали вноските се внасят редовно. Във времето се предприемали действия за обратното прехвърляне на собствеността, тъй като Н. П. смятала, че ще може да погаси по-рано кредита, които действия се свеждат до нотариалното заверяване на изискуеми се декларации от К. Г., но поради това, че не са успели да приключат с кредита не се е стигнало до такава сделка. Към настоящия момент в апартамента живее дъщерята на Н. П., като семейството й винаги е живяло в този имот. Съобразно установеното, съдът е приел, че е налице постигната уговорка между страните, преди сключване на оспорения договор за заплащане на продажната цена с целево изтеглен от купувача банков кредит и поето задължение от страна на продавача да погаси същия за своя сметка, след което правото на собственост да й бъде прехвърлено обратно. Индиция за постигнатите уговорки, обезпечени със сключения договор за покупко-продажба са и съставеното на следващия ден след продажбата пълномощно, предоставящо права на пълномощника да продаде имота след заличаване на ипотеката в полза на когото прецени, при условия и цена по своя преценка, сключения от пълномощника предварителен договор и уговорените в него цена, начин на плащане и срок за сключване на окончателния договор, предоставените на П. през 2020г. седем нотариално заверени декларации по ДОПК, ЗННД и ЗМИП, подписани от наследодателя К. Г., както и обстоятелствата, че владението върху процесния имот никога не е предавано на купувача, а оригиналите на сключения договор за кредит, за неговата застраховка и застраховката на имота, вносните бележки за направените погасителни вноски и декларации от 2020г. са в държане на П.. Атакуваното въззивно решение не е очевидно неправилно, доколкото от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материално-правни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довела до процесуално нарушение, в резултат на което е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. Изложените от жалбоподателя съображения, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, както и липса на обоснованост на правните изводи на съда не могат да обусловят очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението въпроси. Първите два въпроси са неотносими към достъпа за касационно обжалване. Жалбоподателят ги привързва с оплаквания, че съдът не е взел предвид и не е обсъдил новонастъпилото обстоятелство – изричен отказ от потвърждаване на действия без представителна власт, обуславящо недействителност на предварителния договор, поради липса на представителна власт. В настоящия случай не е установено представителната власт на упълномощената Й. К. да не е надлежно учредена,а дори и да се приеме,че предварителния договор не е потвърден от представлявания, уговорката за обратно изкупуване е установена от събраните писмени и гласни доказателства. С оглед на изложеното третият правен въпрос, с който се пита възможно ли е изявленията на пълномощник на страна по една правна сделка да послужат за установяване на действителната воля на упълномощителя при тълкуването на друга правна сделка, също е неотносим,тъй като не е бил разглеждан и съдът не се е произнасял по него. Четвъртият поставен въпрос е решен в съответствие с утвърдената практика на ВКС, съгласно която определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения /вж. т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС/. Въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си събраните по делото доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права и е посочил защо част от твърдените обстоятелства не са относими към предмета на спора, не подлежат на обсъждане и доказване в процеса. Разрешението на съда по останалите три правни въпроси също е в съзвучие с трайно установената съдебна практика по прилагане на материалния и процесуалния закон. /вж. решение № 148/22.10.2020 г. по гр. д. № 489/2020 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 211/07.11.2017 г. по гр. д. № 4793/2016 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 405/25.11.2014 г. по гр. д. № 3709/2014 г. на ВКС, ІV г. о./ Уговорката за обратно изкупуване, може да не е включена в клаузите на нотариалния акт, но следва да е постигната преди или едновременно със сключване на договора за продажба. В този случай, съдът следва да издири и установи действителната воля на страните. Установяването може да се извърши с всички допустими доказателства, като забраната за доказване със свидетелски показания съгласно чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК не се прилага, с оглед спецификата на правоотношението. При този изход на спора в тежест на касатора следва да бъдат възложени направените и доказани от ответната страна по касация разноски в размер на 9600 лв. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.