Определение № 3907 от 16.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3576/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Мюсюлманско изповедание, гр. София, ул. „Братя Миладинови“ № 27, ЕИК 121526008, чрез адв. К. П. Р., против решение № 59 от 04. 03. 2025 г. по в. гр. д. № 509/2024 г. на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260003 от 26. 07. 2024 г. по гр. д. № 147/2013 г. на ОС – Ловеч, с което е отхвърлен предявеният от Мюсюлманско изповедание, гр. София, срещу държавата Република България, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, Община - Ловеч и Министерство на културата иск с правно основание чл. 108 ЗС, вр. пар. 5, ал. 1 от Закона за вероизповеданията, вр. чл. 3, ал. 2, вр. чл. 2, ал. 2 от Закона за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти, за поземлен имот с идентификатор * по КККР на [населено място], с площ от 1067 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м.), ведно с построената в него масивна сграда със застроена площ от 366 кв.м., нанесена като обект с идентификатор * по КККР на [населено място]. Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Подаден е отговор на касационната жалба от държавата, чрез пълномощника В. Х. И., главен юрисконсулт в Областна администрация – Ловеч, с който са изложени съображения за липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси са неотносими към правния спор, не са обусловили изводите на въззивния съд и не са от значение за изхода на делото, а вторият въпрос е и неясен.

Подаден е отговор на касационната жалба от Министерство на културата, чрез главен юрисконсулт Л. Х., с който също се поддържа липса на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като поставените въпроси не биха повлияли на изхода на делото, а относно втория въпрос се твърди, че е формулиран общо и некоректно.

Подаден е отговор на касационната жалба и от Община – Ловеч, чрез адв. И. Х., с който се твърди липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е обоснована тезата на касатора, че обсъждането на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и по съображения, че въпросите имат значение за преценка на доказателствата, за възприемането на фактическата обстановка и за правилността на обжалваното решение, поради което не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ищецът не е доказал нито едно от посочените в исковата молба придобивни основания, поради което не би могло да се приеме, че в негово лице е възстановена собствеността на МИ с влизане в сила на Закона за вероизповеданията.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършване на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

За да достигне до извод за неоснователност на предявените искове, въззивният съд е приел, че в полза на ищеца не се е осъществило заявеното придобивно основание по пар. 5, ал. 1 и ал. 2 ПЗР ЗВ, вр. чл. 3, ал. 2 и чл. 2, ал 2 ЗВСОНИ.

Прието е, че уважаването на предявения от Мюсюлманското изповедание иск по чл.108 е предпоставено от установяване на следните обстоятелства: а/. че ищецът е правоприемник на Мюсюлманска вероизповедна община - Ловеч; б/. че към неправомерното отнемане на имота от държавата през 1951 г. същият е бил придобит от МВО - Ловеч на някое от заявените основания - притежаван от мюсюлманската общност като вакъф, отреден за богоугодна или благотворителна дейност, по силата на верска норма, евентуално - придобит по давност, чрез добросъвестно или недобросъвестно владение, упражнявано в периода от 1898 г. - 1944 г.; в/. отнемане на имота от българската държава без законово основание в периода 9 септември 1944 г. - 1989, в случая – през 1951 г. г/. че към влизане в сила на Закона за вероизповеданията на 02.01.2003 г. имотът е в патримониума на държавата или общината и съществува реално в размерите, в които е бил отнет. Прието е, че съгласно §5, ал.2 ПЗР ЗВ реституцията настъпва с влизането в сила на ЗВ – 2. 01. 2003 г.

Прието е за доказано твърдението на ищеца за наличие на правоприемство между МВО – Ловеч и Мюсюлманското изповедание гр. София. Последното е правоприемник на всички съществували през различните периоди поделения на вероизповеданието - самостоятелни правни субекти, в това число и на МВО – Ловеч. Това е установено с официален документ - удостоверение, издадено от Дирекция „Вероизповедания“ при МС на РБ на основание § 4, ал.1 ПЗР на ЗВ, което го легитимира като религиозната институция - правоприемник на мюсюлманските религиозни, религиозно-просветни и социално- благотворителни юридически лица, съществували до 1949 г. Макар в хода на настоящото производство да е имало висящ спор относно правоприемството между Мюсюлманско изповедание и Мюсюлманско сунитско ханефитско изповедание, този спор не е бил разрешен в полза на едното или другото вероизповедание с влязло в сила решение и съответно в регистъра на вероизповеданията липсва вписване на правоприемство, което да е обвързващо както за съда, така и за всяко трето лице. Издаденото удостоверение по § 4, ал.1 от ПЗР на ЗВ изцяло съответства на извода, който се налага при анализ на правната уредба в периода от Освобождението на Княжество България през 1878 г. до приемането на сега действащия Закон за вероизповеданията (обн. ДВ. бр.120 от 29.12.2002 г.), относима към правоприемството на правните субекти, осъществяващи функциите на мюсюлманска религиозна институция. Мюсюлманското изповедание в нито един момент не е прекратявало съществуването си като юридическо лице. В отделни периоди неговите местни поделения също са имали статут на юридически лица, като с прекратяването им техните права и задължения са преминавали в патримониума на изповеданието, към което структурно и организационно са принадлежали. Последно утвърденият устав на мюсюлманското вероизповедание от 2011 г. не предвижда негови местни формирования да имат качеството на юридически лица, при което то се явява правоприемник на всички негови поделения, съществували като персонифицирани образувания. Съгласно изготвения от Министерство на външните работи и вероизповеданията списък, МВО - Ловеч е съществувала към 1936 г., при действието на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г., продължила е да съществува и при действието на Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в България от 1945 г., видно от представения списък на мюсюлманските вероизповедни общини в НРБ (разпределени по мюфтийства и околии), изготвен от Главно мюфтийство, Фонд „Духовенство и вакъфи“ - гр. София през 1948 г., в който МВО - гр. Ловеч е посочена в рамките на Плевенското мюфтийство. По тези съображения е направен извод, че Мюсюлманското изповедание е правоприемник на МВО - Ловеч.

За недоказано е прието твърдението на ищеца, че процесният имот е бил собственост на МВО – Ловеч към 09. 09. 1944 г., както и към 1951 г. (когато според твърденията на ищеца е настъпило неправомерното му отнемане от държавата). Посочено е, че в тежест на ищеца е установяване на осъществяването на посочения от него главен или евентуален придобивен способ, тъй като предявеният иск е осъдителен по чл. 108 ЗС, а не отрицателен установителен.

За недоказано е прието главното придобивно основание, произтичащо от характеристиката на процесния имот на вакъфска недвижима собственост, както и от разпоредби на Берлинския договор от 1878 г., Временните правила за духовно управление на мюсюлманите от 1895 г., Съглашение между турското и българското правителство от 1909 г., утвърдено и публикувано в ДВ, бр. 13/1910 г., Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г.

В тази връзка е прието, че вакъфът е институт на шериатското право, подчинен на неговите норми, и поради това след Освобождението не се урежда от националното законодателство на българската държава, изграждаща се като светска, правова и източноправославна държава, и за него липсва легална дефиниция. Посочено е, че според историци - османисти („Поземлената собственост в българските земи през XIX век“ доц. Фани Милкова 1970 г., „Вакъфите в България“ - сборник изследователски текстове, представени на научната конференция в рамките на проект на СУ „Св. Климент Охридски“ - „Съдбата на вакъфските имоти в България в условията на прехода от имперско към национално държавно управление“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ 2020 г., съставители проф. Веселин Янчев, Мария Кипровска, д-р Григор Бойков) вакъфът представлява недвижимо и движимо имущество или приходите от тях, които със специален едностранен акт в писмена форма - вакъфнаме/вакфие са извадени от гражданския оборот и са посветени от учредителя - благодетел за вечни времена на някаква богоугодна или благотворителна конкретно посочена в акта цел - строителство и издръжка на мюсюлманските молитвени, образователни и благотворителни заведения или обекти на градската инфраструктура като пътища, мостове, бани, чешми, пазари, милостиня за бедни и пр. В зависимост от правното положение на имота преди вакфирането му се различават истински вакъфи и неистински - „квазивакъфи“. Истински са тези вакъфи, които са учредени от благодетели върху имот тяхна пълна (изключителна) собственост - мюлк, с който те имат право свободно да се разпореждат. При квазивакъфите се касае до държавни (мирийски) земи, които султанът като владетел на държавата можел да посвети за вакъф или да упълномощи частни лица да сторят това и в този случай държавата остава титуляр на правото на собственост върху тях, но притежава само гола собственост, а фактическата власт и ползването принадлежат на вакъфа. Вакъфът е институт на вещното право и следва да се подчинява на гражданските закони, уреждащи тази материя.

Съдът е приел, че по делото да не е представен учредителен акт, с който конкретен субект учредява вакъф и урежда условията му. Дори да се приеме за установено от публично достъпните исторически сведения и научни изследвания, че Дели хамам е бил имот със статут на вакъф към Освобождението на България, то при липсата на вакъфнаме не може да се установи дали се касае до истински вакъф или до квазивакъф, като във втория случай имотът като собствен на Османската империя след Освобождението става собственост на българската държавата по силата на нейния суверенитет. Прието е, че по-вероятно е Дели хамам да е бил неистински вакъф, тъй като е учреден през XVI век, при спахийската военно-ленна система, отменена едва през 1834 г., когато поземлената собственост е принадлежала само на Османската империя. Дори процесният имот да е бил истински вакъф, липсва законова основа да се приеме, че след възстановяването на българската държава е станал собственост на мюсюлманската религиозна общност на гр. Ловеч, получила впоследствие статут на юридическо лице като мюсюлманска вероизповедна община. Този въпрос не е уреден нито с Берлинския договор от 1878 г., нито с Временните правила за духовно управление на мюсюлманите от 1895 г., нито с утвърденото и обнародвано през 2010 г. Съглашение между турското и българското правителство от 1909 г., утвърдено и публикувано в ДВ, бр. 13/1910 г., нито с Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. В същите не се предвижда собствеността върху съществуващите в страната вакъфи да премине върху вероизповедните мюсюлмански общини и те да станат собственици на всички съществуващи вакъфи. Посочено е, че разпоредбата на чл. 12 от Берлинския договор гарантира единствено правото на собственост на мюсюлманите, които остават в Княжество България или го напускат. В чл. 14 от Временните правила за духовно управление на мюсюлманите от 1895 г. е предвидено на местните настоятелства да се предаде управлението на вакъфските имущества. В пар. 7 от съглашението е постигнато съгласие „да се бди“ за доброто съхранение и поддържане на недвижимите вакъфски имоти, находящи се в България, която дейност да се контролира от главния мюфтия с цел предотвратяване на всякакво злоупотребление. В Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1019 г., в Глава VIII, посветена на вакъфите, също е регламентирано само управлението и стопанисването на вакъфите от настоятелствата на МВО, контролът върху управлението им е възложен на създадено при Главното мюфтийство отделение „За духовенството и вакъфите“ и е предвидено засилено участие на държавата чрез Министерството на външните работи и вероизповеданията по въпросите, свързани с вакъфите. В пар. 8 от устава е уредена принципната възможност МВО да придобива и притежава имущества, които да служат за финансова издръжка на джамии и училища. В пар. 168 от устава е предвидено предаване на вакъфските имоти от техните управители на настоятелствата за управление, но не и промяна на собствеността. Посочено е също, че няма и международен договор, който да предвижда собствеността върху съществуващите в страната вакъфи да премине върху вероизповедните мюсюлмански общини или да урежда статута на съществуващите на територията на Княжество България и Източна Румелия вакъфски имоти по ред, различен от предвидения в гражданските закони на новата държава. Подчертано е, че по идентичен начин, и с Екзархийския устав от 1883 г. не е уреден нормативно въпросът за притежаваните от Българската православна църква от старо време имущества и удостоверяването на вещни й права върху недвижими имоти е подчинено на общите правила, важащи за всички правни субекти в държавата.

Прието е, че процесният имот не е придобит от МВО - Ловеч и на евентуално заявеното оригинерно придобивно основание – давност, чрез упражнявано непрекъснато владение в сроковете по чл.29 или чл.34 от Закона за давността от 1897 г. (отм.). По делото не са ангажирани никакви доказателства, установяващи в някакъв момент след 1878 г. процесният имот да се е намирал във фактическа власт на управител на вакъф, на настоятелството на МВО - Ловеч или на друг орган на вероизповеданието и въобще да са релевирани претенции за него от религиозната общност било в страната, било от субекти в Османската империя, респ. Република Турция - напр. бивши мютевелии. Напротив, доказателствата сочат, че непосредствено след Освобождението фактическа власт върху него е започнала да упражнява Община Ловеч, която е управлявала, стопанисвала и ползвала имота по предназначението му и няма данни това състояние да е променяно до 09.09.1944 г., т.е. в продължение на 66 г. Счетено е за ирелевантно обстоятелството дали Община Ловеч е упражнявала владението за себе си или за сметка на държавата. Липсва нормативен акт, действал в рамките на този времеви диапазон, който да забранява придобиването на вакъфски имот от правни субекти чрез давностно владение. Такава забрана не е предвидена и в § VII, раздел II на Съглашение по мюфтийския въпрос - част от Съглашението за уреждане на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство, подписано на 19.04.1919 г., с което българската държава е поела задължение да бди за доброто съхранение на вакъфските имоти в България и да не ги разрушава или отчуждава, освен по надлежна нужда и съгласно действащите закони и правилници. Посочено е, че в този смисъл е определение № 2950/ 12.06.2024 г. по гр. д. № 3440/2023 г., I г. о. на ВКС.

След като не е доказано процесният имот да е принадлежал на МВО - Ловеч към 09.09.1944 г. и да е отнет от МВО - Ловеч, не е настъпила по право реституция на този имот в патримониума на правоприемника Мюсюлманското изповедание на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, съгласно препращащата норма на §5 от ПЗР на ЗВ.

Въззивният съд е приел, че дори да бе установено, че МВО - Ловеч е била титуляр на правото на собственост върху имота към 1944 г., той не би могъл да бъде върнат реално, а щеше да намери приложение нормата на чл.2, ал.1 ЗОСОИ за обезщетяване на бившия собственик. Според цитираната разпоредба собствениците или правоприемниците на собственици на имоти, одържавени по законите и начините, посочени в чл. 1 и 2 ЗВСОНИ, но които не могат да бъдат върнати реално, защото са станали публична собственост на държавата или на общината, се обезщетяват по предвидения в закона ред. В точка 9 на Решение № 4 от 11.03.1998 г. на КС на РБ по конст. д. № 16/97 г., образувано по искане за обявяване противоконституционността и на нормата на чл. 2 ЗОСОИ, е разяснено, че реституиране на публична собственост е забранено от ЗОСОИ, защото реституцията преструктурира собствеността от държавна в собственост на други недържавни физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост, без да се засяга публичната държавна собственост, която обслужва определени конституционно установени обществени интереси и е защитена от Конституцията. Това тълкуване на КС е намерило законодателен израз в приетите по-късно разпоредби на чл.7, ал.4 ЗДС и чл. 7, ал. 4 ЗОС, според които не подлежи на възстановяване собствеността върху имоти публична държавна и публична общинска собственост. Следва да се добави, че тези норми имат тълкувателен характер и се прилагат от момента на влизане в сила на нормата, която тълкуват. Процесната сграда е част от културното наследство на Република България като материална ценност с историческа и архитектурна стойност от национално значение, попада в Архитектурен исторически резерват „Вароша“ в гр. Ловеч и е обявена за паметник на културата от национално значение, съгласно РМС № 364/ 24.09.1968 г., Наредба № 10/1978 г. на Комитета за култура и Комитета по архитектура и благоустройство за опазване и застрояване на АИР „Вароша“ – гр. Ловеч, обн. ДВ, бр. 73/1978 г., протокол № 7/25. 11. 1999 г. и списък-приложение 1 на обявените единични недвижими паметници на културата в АИР „Вароша“ – гр. Ловеч, Декларационна карта на паметник на културата, съставена от НИПК 1999 г. Държавните имоти, обявени по установения ред за паметници на културата от световно или национално значение, както и тези, предназначени за трайно задоволяване на обществени потребности от национално значение чрез общо ползване са публична държавна собственост съгласно чл. 2, ал. 2 ЗДС, приет 1996 г. Такива обекти се възприемат като обекти имащи значение за обслужване на интересите на цялото общество, поради което са изключени от предметния обхват на реституционните закони. Този характер на процесния имот към 02.01.2003 г. (влизане в сила на закона за вероизповеданията), отразен и в издадените актове за държавна собственост, е пречка за неговото възстановяване по реда на ЗВСОНИ. След като е установено, че към момента на влизане в сила на ЗВ отчужденият имот е заварен като публична държавна собственост, то собствеността върху имота не се възстановена по силата на § 5 от ПЗР на ЗВ. Съдържа се позоваване на практика на ВКС - решение № 25/ 27.02. 2015 г. по гр.д. № 5326/ 2014 г., I г. о., решение № 184 / 3.08.2012 г. по гр. д. № 1319/2010 г., I г. о., решение № 881/ 22.12.2010 г. по гр. д. № 1202/2009 г., I г. о.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. Запазват ли разпоредбите на Берлинския договор правото на собственост за мюсюлманската вероизповедна община върху заварените от този междудържавен договор вакъфи, останали на територията на Княжество България.

2. Допустимо ли е придобиването по давност от държавата и другите публичноправни субекти на недвижими имоти, собственост на частноправни лица, с оглед на прякото действие на четирите конституции на Третата Българска държава, извън следните случаи:

• на упражнявано владение от публичноправния субект на основание нищожна правна сделка;

• на упражнявано владение от публичноправния субект на основание унищожаема правна сделка;

• на предаване на владението на основание предварителен договор за покупко-продажба, дарение, замяна и пр.;

• на предаване на владението на основание нищожна отчуждителна заповед.

Твърди се, че обсъждането на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по същите липсва формирана практика на ВКС и на ВС на Република България.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втората група въпроси. Същите не притежават характеристиките на общо основание за селектиране на касационните жалби, предпоставящо допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение, тъй като не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд и отговорите на същите не биха повлияли на изхода на делото. Решаващият мотив за отхвърляне на исковете е неустановяване на твърдението на ищцовата страна, че процесният имот и сграда са били собственост на МВО – Ловеч, чийто правоприемник е Мюсюлманското изповедание със седалище в гр. София, а не придобиване на спорния имот и сграда от българската държава по давност. Недоказването на правото на собственост на ищеца/праводател на ищеца върху процесния имот води до неосъществяване на заявения придобивен способ по пар. 5, ал. 1 и ал. 2 ПЗР ЗВ, вр. чл. 3, ал. 2 и чл. 2, ал 2 ЗВСОНИ, който изисква към неправомерното завземане на имота от държавата същият да е бил притежаван от мюсюлманската общност като вакъф, отреден за богоугодна или благотворителна дейност, евентуално – придобит по давност. Въпросът за основателността на заявено от ответник по иск по чл. 108 ЗС основание за упражнявана фактическа власт върху спорния имот би бил от значение и подлежи на разглеждане само в случай, че ищецът докаже осъществяването на посочения в исковата молба придобивен способ.

По сходни съображения настоящият състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по първия поставен въпрос. Въпросът би бил от значение за изхода на делото само ако бе установено, че имотът е бил собственост на Вероизповедна мюсюлманска община – Ловеч. Въззивният съд е приел, че не е доказано имотът да е бил придобит от ВМО – Ловеч като вакъфски имот, както и че липсва законова основа да се приеме, че след възстановяването на българската държава е станал собственост на мюсюлманската религиозна общност на [населено място] по силата на Берлинския договор от 1878 г., Временните правила за духовно управление на мюсюлманите от 1895 г. и Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България от 1919 г. В същите не се предвижда собствеността върху съществуващите в страната вакъфи да премине върху вероизповедните мюсюлмански общини и те да станат собственици на всички съществуващи вакъфи. При тези изводи на съда поставеният въпрос по съществото си представлява преформулирано оплакване за неправилност на въззивното решение поради необосноваността на извода на въззивния съд, че Берлинският договор от 1878 г. не съдържа клауза, предвиждаща собствеността върху съществуващите в страната вакъфи да премине върху вероизповедните мюсюлмански общини. Отговорът на този изисква преценка на правилността на въззивното решение, извършването на каквато е допустимо в производството по чл. 290-293 ГПК, което би се развило само в случай на допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не и в производството по чл. 288 ГПК. Независимо от това, за яснота и пълнота на изложението следва да се посочи, че текстът на Берлинския договор от 1878 г. действително не съдържа клауза, според която собствеността върху заварените от този междудържавен договор вакъфи, останали на територията на Княжество България, се запазва за мюсюлманската вероизповедна община. Клаузата на чл. 12 от договора предвижда възможността турските стопани или други, които биха пожелали да живеят вън от Княжеството, да си запазят недвижимия имот в Княжеството, като го дадат под наем или под управлението на други лица. Предвидено е, също, че в течение на 2 години турско-българска комисия следва да реши всички въпроси по начина на продаване, използване или употребление в полза на Високата порта на държавните имущества и вакъфите и всичките дела, които са свързани с горните въпроси и в които са замесени интересите на частни лица.

На следващо място, във връзка с всички поставени въпроси следва да се посочи, че отговорите на същите не биха могли да повлияят на изхода на делото, доколкото решаващ мотив за отхвърляне на иска е и аргументът, че към момента на влизане в сила на Закона за вероизповеданията имотът е съставлявал публична държавна собственост, което е пречка за неговото възстановяване по реда на ЗВСОНИ и приложима е нормата на чл.2, ал.1 ЗОСОИ за обезщетяване на бившия собственик, а във връзка с този извод на въззивния съд няма поставен въпрос.

С оглед изхода на делото Мюсюлманско изповедание гр. София следва да бъде осъдено, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, да заплати на държавата Република България и Министерство на културата по 76, 69 евро (равностойността на 150 лв.) юрисконсултски възнаграждения за изготвяне на отговори на касационната жалба, а на Община - Ловеч – сумата 613, 55 евро (равностойността на 1200 лв.) разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба.

С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,