Определение № 298 от 15.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 3580/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 186 / 18.05.2013 год. по гр.д. № 856 / 2012 год. на Хасковски окръжен съд ,както следва: Касаторът [фирма] обжалва въззивно решение № 186 / 18.05.2013 год. по гр.д. № 856 / 2012 год. на Хасковски окръжен съд, с което е частично отменено решение № 271 / 20.09.2012 год. по гр.д.№ 810/ 2012 год. на Димитровски районен съд, в частта в която със същото е уважен предявеният от касатора против Н. С. Р. иск по чл.422 ГПК вр. с чл.213 ал.1 изр; първо КЗ, за сумата над 3 567,44 лева и до размера на претендираните 13 533,07 лева, като вместо това и в тази му част същият е отхвърлен като неоснователен. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл.213 ал.1 КЗ, относно обхвата на суброгационното право на ищеца, във връзка с тълкуване клаузите на ОУ / раздел ІІ т.1 / към сключения между същия, в качеството на застраховател и лизингодателя на ответника, в качеството на застрахован, застрахователен договор срещу риска „ загуба от неплащане на лизингови вноски„.По същество твърди и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - немотивираност на решението по всички доводи на страната,вкл. относно извода за недължимост на застрахователно обезщетение, покриващо дължими лизингови вноски след продажбата на лизинговата вещ, респ. неоснователно заплатено такова от ищеца в полза на лизингодателя, до размера на което за същия въззивният съд е отрекъл възникнало суброгационно право. Касаторът - Н. Р. – обжалва въззивното решение в частта, в която със същото е потвърдено първоинстанционното решение,за уважаване иска по чл.422 ГПК вр. с чл.213 ал.1 КЗ до размера на сумата от 3 567,44 лева.Счита,че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, каквото сочи несъобразяването на доказателство относно предявените й в алтернативност от застрахователя възможности за уреждане на задължението й - заплащане на просрочените лизингови вноски или връщане на лизинговото имущество, което същата е сторила и в който смисъл намира недопустимо кумулирането и на двете възможности с предявената срещу нея претенция. Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната, вкл. обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: Производството пред Димитровградски районен съд е образувано по предявен от [фирма], по реда на чл. 422 ГПК, иск с правно основание чл.124 ал.1 ГПК вр. с чл.213 ал.1 КЗ - за установяване съществуването на вземане от 13 533,07 лева, съставляващо сбор от дължими от ответницата - Н. Р. - лизингови вноски по сключен с лизингодателя [фирма] договор за финансов лизинг на автомобил, чието неиздължаване, в качеството на застрахован финансов риск и съгласно сключен между лизингодателя и ищеца застрахователен договор, „А. Б. „, е послужило като основание за заплащане на застрахователно обезщетение в същия размер. Ищецът претендира суброгационното си право на възстановяване сумата от неизправния длъжник по договора за лизинг, като се претендират всички дължими лизингови вноски, независимо че лизинговата вещ е върната на лизингодателя и последващо продадена. От размера на същите, предвид продажбата на автомобила, е приспадната продажната цена от 4 160 лева, която ответницата намира изключително занижена спрямо действителната пазарна стойност на вещта. Въззивният съд, въз основа заключение на съдебно-икономическа експертиза, е приел за дължимо от ищеца застрахователно обезщетение в полза на лизингодателя само до размера на изискуемите, неиздължени вноски до връщането на автомобила, датата на което, при неустановена по-ранна дата на действително фактическо предаване на вещта, съдът е приел и за дата на прекратяване на лизинговия договор .В съответствие с това, дължимата от ответницата сума е приета в размер от 3 567,44 лева. Въззивният съд е мотивирал решението си с възникнало за ищеца суброгационно право спрямо ответницата до този размер,без действително да е изложил мотиви, обвързващи извода му с конкретни разпоредби на сключения застрахователен договор и Общите условия по застраховка „ Риск от неплащане на лизингови вноски „. В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК касаторът З. „А. Б. „ е посочил следния материалноправен въпрос: „ В случаите на имуществена застраховка „ Срещу разни финансови загуби „ по т.16, раздел ІІ от Приложение № 1 КЗ, когато финансовите загуби произтичат от неплащане на лизингови вноски по договор за финансов лизинг / съответно застрахователното покритие по сключената застраховка обхваща уговорените между застрахованото лице и трето лице лизингови вноски по договора за лизинг /, при условие, че са изпълнени условията по застрахователната полица, дали застрахователното обезщетение се формира от размера на всички неплатени лизингови вноски по договора за лизинг ? „. Въпросът е зададен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК и обоснован с решения – казуална съдебна практика, както следва: реш.№ 73 / 23.11.2012 год. по т.д.№ 73/2012 год. на ОС - Враца; реш.№ 1963/09.11.2012 год. по т.д.№ 2532/ 2012 год. на СГС; реш. от 161.05.2012 год. по гр.д.№ 13234/2011 год. на СГС и реш. от 17.10.2012 год. по гр.д.№ 16345/2011 год. на СГС, всички удостоверени за влезли в сила. Предвид решаващия извод на съда за суброгиране застрахователя единствено до размера на неиздължените лизингови вноски до връщането на вещта, с което е приел и прекратен лизинговия договор – извод кореспондиращ с раздел ІІ, т.1.4 от ОУ за застраховане на загуби вследствие неплащане на лизингови вноски, макар мотивите да не препращат изрично към същите,така формулираният въпрос е релевантен - включен в предмета на спора и като такъв покриващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Така поставеният отговор, обаче, е намерил разрешение в задължителна съдебна практика - реш. № 191 / 09.03.2011 год. по т.д.№ 92 / 2010 год. на ІІ т.о. на ВКС, според което уговореният изключен риск – връщане на лизинговото МПС от лизингополучателя, следва да се тълкува в смисъл, че при предсрочно прекратяване на договора за лизинг и връщане на автомобила преди изтичане на лизинговия период, застрахователят не дължи плащане на застрахователно обезщетение за съответните лизингови вноски, за периода от връщане на лизинговия обект до крайния срок на договора за лизинг. С така постановеното решение,споделяно и от настоящия състав, въззивното решение е съобразено .Наличието на задължителна съдебна практика по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, с която въззивният акт не конфронтира, изключва приложимост на хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 ГПК и необходимостта от анализ на приложените към изложението съдебни актове – казуална съдебна практика. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК, касаторката Н. Р. не е формулирала правен въпрос,а общо изложила доводите си за неправилност на решението, предвид несъобразяване диспозитивността в предложението на самия застраховател, отправено до нея - да върне вещта или / а не и кумулативно / да заплати дължимите лизингови вноски.За настоящия състав не съществува възможност да формулира, възможно изводим от обстоятелствената част на изложението въпрос, а единствено да конкретизира и уточни зададения от страната, съгласно задължителните указания на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Неформулирането на правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване,като в случая не е обоснован и формално посочения допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. За последното, съгласно т.4 на преждепосоченото Тълкувателно решение, е необходимо посочването на неясна, непълна или противоречива правна норма, предпоставила противоречива съдебна практика по тълкуването й или непротиворечива, но подлежаща на преодоляване такава, в резултат на изменение на законодателството или развитие на обществените отношения,с цел гарантиране точното прилагане на закона и за развитието на правото. Страната не е изложила така дължимото обосноваване. Водим от горното,Върховен касационен съд, първо търговско отделение