Определение № 401 от 12.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4823/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Р. И., подадена чрез пълномощника му адвокат Е. С.- член на АК Р., срещу въззивно решение №150 от 25.07.2019г., постановено по в.гр.дело №181/2019г. на Разградски окръжен съд /Р./, с което е потвърдено решение №47 от 29.01.2019 год., постановено по гр.дело № 531/2018 г. на Районен съд Исперих /И./, и С. Р. И. е осъден да заплати на ОУ“Н. Й. В.“ [населено място], Р. област, разноски в размер 200лв. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлена като недоказана подадената от С. Р. И. на основание чл.542 ГПК молба за установяване по съдебен ред на факта на завършено от него основно образование в ОУ“Н. Й. В.“ [населено място], Р. област, през учебната 1991/992 година и съставянето на дубликат на свидетелството за завършено основно образование. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради поради нарушение на материалния закон и процесуалните павила и необоснованост. Искането е за неговата отмяна и уважаване на подадената молба. Претендира присъждане на разноските за трите съдебни инстанции. В изложението към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, обуславящ изхода на делото, в противоречие със задължителната практика и практиката на ВКС - основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Счита, че това е въпросът: „Следва ли въззивният съд да мотивира решението си дори когато потвърждава решението на първоинстанцияония съд като извърши собствен анализ на събраните по делото доказателствата, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните?“ Твърди, че в противоречие с практиката на ВКС, изразена в Решение № 138/20.12.2018 г. по гр. дело № 4169 по описа за 2017 г. на ВКС, Решение № 302/03.12.2018 година по т. д. № 2764/2017 г. на ВКС, и Решение № 170/29.11.2018 г. г. д. N. 3957 по описа за 2017година, въззивният съд „не е изложил и ред мотиви относно основанията поради, които и двете инстанции не кредитират показанията на св. Ю. Е.; причините поради, които не са обсъдени показанията на св. Р.И. и Ф.Н. и не са изложени мотиви дали и въззивания съд приема, че е налице противоречие между тях; постановленията на прокуратурата за прекратяване на ДП №416/2017г. и ДП № 430/2017г. на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК съставляват ли доказателство по смисъла на чл. 179, ал.1 от ГПК; постановленията на прокуратурата за прекратяване на ДП №416/2017г. и ДП № 430/2017г. на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК задължителни ли са гражданския съд по смисъла на чл. 300 от ГПК; след като деянията по тези наказателни производства не представляват престъпление на какво основание въззивният съд приема, че процесния Дубликат на свидетелство за основно образование е рег.№93/7.УП.1992г. е „официален документ с невярно съдържание ”; налице ли е връзка между верността на издадения дубликат и обстоятелството дали съм завършил основно образование. Твърди също, че липсата на мотиви по тези доказателства е довела „до неправилното приложение на материалния закон относно основателността на предявения иск“. Касаторът сочи и основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпросите: “ При липса на главна книга само анализа на съда за действащата правна уредба за съответния период (в случая процесната 1991-1992г.) достатъчно ли е за да се приеме, че регистрационните книги за издадените удостоверения за завършилите основното си образование ученици са правилно водени и на това основание да се уважи или отхвърли иска за установяване по съдебен ред факта на завършено основно образование?“ и „ Следва ли да е налице връзка между верността на издадения дубликат и обстоятелството дали лицето е завършил основно образование? Може ли гражданският съд да приеме, че Дубликат на свидетелство за основно образование с рег.№93/7.УП. 1992г. е „официален документ с невярно съдържание”, при положение, че наказателния съд се е произнесъл, че липсва престъпление (Постановления на прокуратурата за прекратяване на ДП №416/2017г. и ДП № 430/2017г. на основание чл.24, ал.1, т.1 от НПК)?“ Обосновава поддъжаното допълнително основание с твърдението, че по тези въпроси липсва задължителна практика, че въпросите са от съществено значение за изхода на настоящото производството и за правилното приложение на чл.542 ГПК, както и, че ще се създаде задължителна практика на ВКС в бъдеще. ОУ “ Н. Й. В. “ в подаден чрез адв. М. от РАК писмен отговор по жалбата, взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на същата. Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ [населено място], Регионално управление на образованието – Р. и Прокуратура на РБ не вземат становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: По реда на чл. 542 ГПК и на осн.чл.545 ГПК С. Р. И. е сезирал И. с молба да бъде прието за установено, че е завършил основно образование, редовна форма на обучение, през учебната 1991/1992г. в ОУ „Н.Й.В.“ [населено място], Исперихска община, както и да се разпореди съставянето на дубликат на Свидетелство за завършено основно образование. Първоинстанционният съд е оставил молбата без уважение. Посочил е, че единственото, което молителят е доказал по несъмен начин в процеса е фактът, че е бил ученик в училището, но не и че е завършил успешно осми клас; че свидетелите Ю. Д. Г., О. Мухарем Е. и А. В. С. помнят само, че С. И. е учил с тях, но не помнят дали е успял да завърши; че единствено свидетелят Ю. И. Е. заявява, че на бала им всички били завършили, но допълва, че мисли, че е така, защото на бала всички били радостни, но не помнел кога и как са им раздавали свидетелствата; че другият му аргумент, който изтъква в подкрепа на твърдението си, че С. И. бил завършил е обстоятелството, че бащата на С. щял да го пребие, ако бил останал още веднъж. Съдът посочил, че не кредитира показанията на св. Ю. И. в тази им част, тъй като същите са изолирани и не се подкрепят от останалите доказателства по делото и най-вече от писмените такива, а същевременно свидетелят основава твърденията си не на конкретни факти и обстоятелства, а на свои изводи и предположения. Посочил също, че липсват и писмени доказателства въз основа на които може да се направи заключение, че С. И. е завършил успешно осми клас през учебната 1991/1992г.; че действително е установено, че в училището липсват главната книга и дневниците на паралелките за процесния период, като се предполага, че те са унищожени при пожар, възникнал след 1992г. и преди 2003г. според свидетелите, но кога точно е бил този пожар и дали действително при него са унищожени точно главната книга за подлежащите на обучение ученици и паралелковите дневници през процесния период, са обстоятелства, за които не са събрани категорични доказателства;че единственият официален документ, който се е запазил в училището, удостоверяващ издадените свидетелства за завършено основно образование през 1991/1992г., е „Книга за свидетелства на завършили осми клас след 1985г.“ (регистър за издадените свидетелства за основно образование), в която липсват данни на молителя да му е издавано свидетелство за завършено основно образование; че за всички останали съученици на молителя, които той посочва в молбата си и които са разпитани като свидетели, както и за допълнително посочените от тези свидетели, са налице данни в тази книга, че са им били издадени свидетелства за основно образование през 1992г.; че посочената книга е официален документ и от показанията на свидетелките Р.И. и Ф.Н. е видно, че единствено в нея през процесния период са вписвани издаваните свидетелства за основно образование; че показанията на Р.И., която е издала в качеството си на директор на ОУ „Н.Й.В“ процесния дубликат на свидетелство за основно образование на С.И., и показанията на свидетелката Ф.Н. очевидно си противоречат относно начина на издаване на процесния дубликат и не ги кредитира в тази им част поради две съображения: на първо място - те не се потвърждават от събраните писмени доказателства и на второ място – нормално е от житейска гледна точка, а и законът го позволява (чл. 166 ал. 2 ГПК), свидетелите да откажат да дадат отговор на определени въпроси, с отговорите на които биха си причинили непосредствена вреда, опозоряване или наказателно преследване; че възражението на молителя, че липсвали данни лицето Д. Ч. Ч., посочен под рег. №93/15.06.1990г., да е учил в училището в [населено място], е неотносимо към предмета на доказване, тъй като издаденото свидетелство за основно образование на това лице е станало в по-ранен период от претендирания, а и освен това в същия този регистър на стр.36 е отбелязано, че през 1986/87г. това лице е било ученик в пети клас в училището, а е налице и доста съществено различие в средния успех – според регистъра Ч. е завършил с Отличен 5.71, а в дубликата е посочено, че С. И. е завършил с успех Среден 3.33; че относно възраженията на молителя, че след като двете досъдебни производства били приключили с акт за прекратяване на наказателното производство, не може да се докаже безспорно, че процесния дубликат е документ с невярно съдържание, следва да се има предвид, че предмет на доказване в настоящото производство не е верността на издадения дубликат, а обстоятелтвото дали действително С. И. е завършил основно образование в училището в [населено място] през учебната 1991/1992г., както и, че съдът по никакъв начин не е обвързан с актовете на прокуратурата за прекратяване на наказателно производство и в тази връзка няма пречка в настоящото производство да се събират доказателства, включително и относно обстоятелствата доколко удостовереното в процесния дубликат е вярно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, препращайки на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение и правейки ги по този начин свои, е обосновал извод за неоснователност на молбата. В допълнение с оглед наведените от страните доводи и събраните в хода на въззивното производство доказателства е приел, че от ангажираните по делото пред двете инстанции доказателства се установява по безспорен начин, че на 3.ІV.1982г. в 4:45ч в у-ще „Н.Й.В.“ [населено място] е възникнал пожар, в резултат от който са били отчетени материални щети за 40,00лв., без да е посочен вида на унищоженото имущество; че пожарът е възикнал във време, значително отдалечено от годината, в която се твърди молителят да е завършил основното си образование; че същият е роден през 1976г. и годината на пожара е относима към възрастта, на която е тръгнал на училище, но не и към годината, в която е следвало да завърши основното си образование; че категорични доказателства за унищожена от пожара училищна документация, касаеща в частност данните за завършилите образованието си в това училище лица, по делото не са ангажирани. Приел е също, че според чл. 46.