Определение № 515 от 06.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 421/2023 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. П. Б., Линка Г. Б. и М. Г. С. срещу решение №539/09.12.2022г. по в.т.д.№613/2022г. на Пловдивски апелативен съд. С него е потвърдено решение №52/29.06.2022г. по търг. д. №65/2021г. на Пазарджишки окръжен съд, поправено с решение №12 от 24.01.2024г. по същото дело, в частта, с която по предявените от „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], против Г. П. Б., Линка Г. Б. и М. Г. С. искове с правно основание чл.422 от ГПК е прието за установено, че за ищеца съществуват вземания срещу ответниците, като солидарни длъжници, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК №1043/03.09.2020г. по ч. гр. д. №2306/2020г. на Пазарджишки районен съд, както следва: 184 371,76 лв. - просрочена и непогасена главница /в това число с настъпил падеж и обявени за предсрочно изискуеми вноски/, 66 324,27лв. - просрочена договорна лихва, 2 060, 04лв. - просрочена наказателна лихва, начислена за периода 31.08.2017г. до 12.03.2020г. вкл., 1329,83 лв. - непогасени годишни комисиони за управление за 2017г., 2018г. и 2019г.; 96 лв. - разноски за връчване на покани за предсрочна изискуемост; 18,98 лв. - разноски, дължими на основание т.9.2.4 и т.9.2.4,1 от Договора за кредит за застраховане на ипотекирания имот, както и законната лихва върху главницата, за периода от 31.08.2020г. /датата на подаване на заявлението пред заповедния съд/ до пълното погасяване на задължението. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Касационните жалбоподатели поддържат, че въпреки изричното оплакване във въззивната жалба въззивният съд не е отстранил допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение – непроизнасяне по искане за приемане на представените с допълнителния им отговор писмени доказателства. Считат за неправилен извода на въззивния съд, че предоставеният кредит е бил усвоен, като твърдят, че сумата по кредита само формално е постъпила по сметка на кредитополучателя, след което веднага е върната по разплащателна сметка на банката с мемориален ордер №68210 от 30.12.2011г., за което кредитополучателят не е давал съгласие. Поддържат, че по делото са останали недоказани фактите относно постъпването на отпуснатия кредит по сметка на „Елит 2“ ООД, какви са задълженията на „Елит 2“ ООД за главница, лихва и комисиони и кои от тях са погасени. Молят да се отмени въззивното решение и да се отхвърли изцяло исковата претенция. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК и допълнително изложение, депозирано в срока за касационно обжалване, касационните жалбоподатели се позовават на основанията за допустимост на касационно обжалване, установени в чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1/Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл.266 ал.3 от ГПК относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение? 2/При отпуснат кредит за рефинансиране на предишен кредит от значение ли е установяване на точния размер на рефинансирания кредит и реалното му погасяване? 3/ Длъжен ли е съдът при представяне на доказателства по делото да се произнесе по тяхното приемане или неприемане? Позовават се на противоречие на решението с практиката на ВКС, обективирана в решение №50269/23.12.2022г. по гр.д.№440/2022г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение №167/26.10.2017г. по гр.д.№209/2017г. на ВКС, ГК, І г.о. Поддържат също, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“ АД, [населено място], поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено валидно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор, притежаващ всички специфични елементи на договор за банков кредит по смисъла на чл.430 от ТЗ – Договор за ипотечен кредит „Улеснение“ №325-301/21.12.2011г., сключен между „МКБ Юнионбанк“ АД, чийто правоприемник е ищецът – „Първа инвестиционна банка“ АД и кредитополучател Г. П. Б., както и Линка Г. Б., М. Г. С., „Елит 2 БГ“ ЕООД и „Елит -2“ ЕООД - последните четирима в качеството им на солидарни длъжници. Предмет на договора е банков кредит в размер на 189 448 лв., предоставен за цел рефинансиране на влошени кредитни експозиции по три договора за банков кредит, сключени с „Елит 2“ ООД: Договор за банков кредит №325-243/11.07.2007г.; Договор за банков кредит №325-420/14.11.2007г., Договор за банков кредит №325-242/11.07.2007г. Въз основа на неоспореното заключение на приетата в първоинстанционното производство съдебноикономическа експертиза, въззивният съд е констатирал, че погасяването на месечните вноски е преустановено, считано от 23.12.2013г. Приел е, че банката е упражнила своето право по чл.7.2.3 от договора да обяви задълженията за предсрочно изискуеми, като е изпратила писмени уведомления до кредитополучателя Г. П. Б. и до солидарните длъжници Линка Г. Б., М. Г. С. и „Елит 2 БГ“ ЕООД, съгласно представените 4 броя уведомления и обратни разписки, установяващи връчването на всяко едно от задължените лица, извършено на 10.03.2020г. Въззивният съд е формирал извод, че приемайки за основателно възражението на ответниците за погасяване на част от вземанията, предмет на исковата молба по давност, както и възражението им, основано на чл.6 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13.03.2020г., първоинстанционният съд правилно е установил размера на съществуващото задължение, произтичащо от договора за ипотечен кредит „Улеснение“ от 01.12.2011г. Като несъответстващо на доказателствата по делото е прието оплакването във въззивната жалба, че кредитополучателят Г. П. Б. не е дал съгласие за прехвърляне на получената сума по договора за кредит от банковата му сметка към разплащателна сметка на „МКБ Юнионбанк“ АД и не е дал съгласие за прехвърляне на получената сума по договора за кредит към банкови сметки на „Елит 2“ ООД за рефинансиране на влошени кредитни експозиции. Решаващият състав на апелативния съд е изтъкнал, че е било представено съгласие за директен дебит, подписано от кредитополучателя Г. П. Б. на 21.12.2011г. – датата на сключване на договора, както и че волята на страните е ясно изразена в текста на чл.1.3, чрез формулиране целите на договора за банков кредит за рефинансиране на влошени кредитни експозиции по три конкретно посочени договора за банков кредит, сключени с „Елит 2“ ООД, като е обективирано съгласието на кредитополучателя Г. П. Б. за прехвърляне на получената сума по договора за кредит от банковата му сметка към банкови сметки на „Елит 2“ ООД. Съдът е изложил, че освен посочване целта на отпуснатия кредит, в договора е регламентиран и начинът за усвояване на кредита – на първо място, чрез еднократно безкасово усвояване по посочена разплащателна сметка /чл.1.5 от договора/ и във вр.с. клаузата на чл.1.3 – директен дебит за погасяване на задълженията на „Елит 2“ ООД - за рефинансиране на влошени кредитни експозиции на дружеството. Приел е, че фактът на усвояване на кредита по предвидения в договора ред и начин е категорично установен от заключението на съдебноикономическата експертиза. Във връзка с въведеното във въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по направеното от жалбоподателите в съдебно заседание от 15.02.2022г. оспорване на истинността и автентичността на представени от ищеца мемориални ордери, въззивният съд е изтъкнал, че процесуалната норма – чл.184, ал.1 и ал.2 от ГПК предвижда специален ред за оспорване на електронен документ, който ред в случая не е спазен. Посочил е, че мемориалните ордери са представени като доказателство по смисъла на чл.184 от ГПК – електронни документи, представени на хартиен носител, което изрично е указано от съда в проведеното на 15.02.2022г. съдебно заседание. За неотносими са счетени оплакванията на жалбоподателите, че не са били обсъдени и приети представените от тях с отговора на допълнителната искова молба писмени доказателства, като въззивният съд е изложил мотиви, че същите не биха подкрепили твърдението на жалбоподателите, че кредитът не е бил реално усвоен. По поддържаното от жалбоподателите възражение, че сборът от сумите по мемориалните ордери надвишава сбора от сумите по трите рефинансирани банкови кредита, съдът е изложил съображения, че този факт също не опровергава реалното усвояване на кредита за целите, за които е отпуснат, а напротив – отново е в съответствие с клаузите на договора. Акцентирал е на клаузата на чл.1.5.6 от договора, по смисъла на която с отпуснатите кредитни средства се погасяват и суми по принудително изпълнение, като е посочил също, че кредитните експозиции обхващат освен главница и възнаградителна, и наказателна лихва, и такси, и комисиони. Съставът на ПАС е приел за неоснователно и възражението за нищожност на договора поради противоречие на клаузите му с императивни норми – чл.58 и чл.59 от ЗКИ, като е посочил, че процесният договор за кредит съдържа необходимите данни за общите разходи по кредита, лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, условията по кредита са формулирани ясно и по разбираем начин. Изтъкнал е, че в случая е неприложима потребителска защита, тъй като финансовата услуга е предназначена за търговско дружество. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Първият въпрос, формулиран в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, както и въпросът, формулиран в допълнителното изложение от 26.01.2023г., са свързани с оплакването на касаторите за това, че въззивният съд не е отстранил допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение – непроизнасяне по искане за приемане на представените с допълнителния им отговор писмени доказателства. Въпросите са относими към спора, но същите не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно цитираните от касаторите решения на ВКС, както и служебно известното на състава решение №224/02.07.2010г. по гр.д.№177/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., при направено оплакване във въззивната жалба за наличие на основанията по чл.266 ал.3 от ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа направеното доказателствено искане и да събере тези доказателства, които не са събрани поради допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд. В случая във въззивната жалба са изложени оплаквания за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, изразяващи се в това, че съдът не се е произнесъл по искането на жалбоподателите за приемане на писмените доказателства, представени с отговора на допълнителната искова молба. Във въззивната жалба обаче не е направено искане от жалбоподателите тези доказателства да бъдат приети от въззивния съд, съответно същият не е допуснал нарушение на разпоредбата на чл.266 от ГПК. В постановеното от него решение, въззивният съд е посочил, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по приемането на доказателствата, представени под опис с допълнителния отговор, тъй като не е било формулирано такова искане от ответниците. Тази констатация не съответства на съдържанието на допълнителния отговор, подаден от ответниците, в който се съдържа искане за приемане на доказателствата. Наред с това обаче съставът на Пловдивски апелативен съд е изложил и съображения, че дори и да бяха приобщени към доказателствения материал, тези документи /ГФО за 2011г. и декларации до ТСБ, Юг, ОСИ Пазарджик/ не биха подкрепили твърдението на ответниците - жалбоподатели, че след като по сметките на „Елит 2“ ООД не е постъпвала сума в размер на 189 448 лева, то кредитът не е бил реално усвоен. Изтъкнал е, че след като кредитът е отпуснат не за усвояване от „Елит 2“ ООД, а за рефинансиране на влошени кредитни експозиции по три други договора за банков кредит, сключени между банката и това дружество, сумата по процесния договор за кредит не би могла да формира актив на дружеството и да намери отразяване в счетоводните му книги. Преценката на въззивния съд относно неотносимостта към спора на представените от страната доказателства касае правилността на постановеното въззивно решение и не подлежи на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Вторият въпрос в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК не отговаря на общата предпоставка за достъп до касационно обжалване, доколкото въззивният съд не е изразил изрично становище, че при отпуснат кредит за рефинансиране, точният размер на рефинансирания кредит е без значение. Във връзка със спорния между страните въпрос относно усвояването на отпуснатия кредит, въззивният съд се е позовал на заключението на съдебно – счетоводната експертиза, съгласно което ипотечният кредит е усвоен на 30.12.2011г., когато разплащателна сметка на кредитополучателя Г. П. Б., обслужваща банковия кредит, е заверена със сумата от 189 448 лева, като след това сумата е прехвърлена с вътрешнобанкова операция с основание „прехвърлена сума за погасяване на задължения на „Елит 2“ ООД и на същата дата се извършени вътрешнобанкови операции, с които са направени погашения на задължения на дружеството. В конкретната хипотеза от значение за изхода на производството е констатацията, че цялата сума от 189 448 лева, отпусната по процесния договор за кредит, е отнесена за погасяване на съществуващи задължения на „Елит 2“ ООД по договори за кредит с банката, като извън предмета на спора е дали са останали непогасени задължения по рефинансираните кредити. В заключението на съдебно – счетоводната експертиза не се съдържат данни, че съществуващите задължения по трите договора за кредит между банката и „Елит 2“ ООД са били в по – малък размер от сумата от 189 448 лева, съответно, че са останали суми, които не са били отнесени за погасяване на задължения на дружеството и са неоснователно задържани от банката. Следва да се отбележи, че такива фактически твърдения не са въведени своевременно от ответниците, които в отговора на исковата молба и допълнителния отговор поддържат, че кредитополучателят Г. П. Б. няма открита разплащателна сметка с номер, посочен в договора за кредит, като по тази или друга негова сметка не е постъпвала сума в размер на 189 448 лева и посочената сума не е рефинансирана по договори за банкови кредити, сключени с „Елит 2“ ООД. Именно тези фактически твърдения въззивният съд е счел за опровергани от приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно- икономическата експертиза. По поставените от касаторите въпроси не е обоснована и допълнителната предпоставка по чл.290 ал.1 т.3 от ГПК за достъп до касация. Разпоредбата на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвремяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. В случая не е обоснована някоя от посочените форми на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, предвид липсата на посочени законови разпоредби, които да са неясни или непълни и произнасянето на ВКС по тях да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Пловдивски апелативен съд въззивно решение. На ответника по касация следва да бъдат присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд