Определение № 271 от 03.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4214/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Д. Д., действаща като ЕТ “Деси- С. С.”, гр.Варна срещу въззивно решение № 56 от 05.07.2019г., постановено по в.гр.д.№ 188/2019г. на Видинския окръжен съд. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 76 от 28.02.2019г. по гр.д. № 2657/2018г. на Видинския районен съд, с което по предявения от Г. Д. Г. против касатора иск с правна квалификация чл.108 ЗС е признато за установено, че ищецът е собственик на подробно описаните в решението земеделски земи, находящи се в землището на [населено място], В. област и ответникът е осъден да му предаде владението върху тях. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство Г. Д. Г. е придобил правото на собственост върху 1/2 ид.част от процесните имоти по наследство от своя баща, на когото същите са възстановени по реда на ЗСПЗЗ, а другата 1/2 ид.част от тях е била собственост на неговия брат В. Д. Г., починал на 06.11.2016г. С договор за покупко-продажба от 27.05.2011г., обективиран в нот.акт № 23/2011г., съсобствениците са продали имотите на “Сортови семена- Вардим” ЕАД, като при сключването на договора ищецът е представляван от пълномощник. С решение от 25.04.2016г. по гр.д.№ 1011/2015г. на ВРС, влязло в сила на 18.07.2016г., договорът за покупко-продажба е обявен за относително недействителен по отношение на Г. Д. Г. за 1/2 ид.част от имотите, тъй като е сключен от представител без представителна власт. За обезпечение на иска на 23.04.2015г. е била вписана възбрана върху имотите до притежаваната от ищеца 1/2 ид.част. С решение от 02.03.2018г. по гр.д.№ 1171/2017г. на ВРС е извършена съдебна делба на имотите между Г. Д. Г. и “Сортови семена- Вардим” ЕАД по реда на чл.350 и чл.352 ГПК, като имотите са поставени в дял на първия съделител. С договор за аренда от 16.06.2016г., вписан в СВ-Видин, “Сортови семена- Вардим” ЕАД е предоставило на ЕТ ”Деси-С. С.” ползването на процесните земеделски земи за срок от 10 години, като по делото не е установено ищецът да е получавал арендни плащания или по друг начин да е приел договора. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че сключеният договор за покупко-продажба от 27.05.2011г. не е породил действие за ищеца и че към момента на сключването на договора за аренда ищецът е притежавал 1/2 ид.част от процесните имоти, каквито са били правата и на другия съсобственик. Прието е, че този договор не е противопоставим на ищеца, тъй като съгласно чл.32, ал.1 ЗС общата вещ се управлява от мнозинството от съсобствениците, съобразно притежаваните от тях дялове. Посочено е, че уредбата на договора за аренда с отделен закон не дава основание да се приеме, че нормата на чл.3, ал.4 ЗАЗ (ред. пред изменението в ДВ, бр.13/2017г.), според която в хипотеза на сключен аренден договор само от някой от съсобствениците на земеделска земя, отношенията им се уреждат съгласно чл.30, ал.3 ЗС е специална и изключва приложението на общата норма на чл.32, ал.1 ЗС. Изложени са и съображения, че договори за управление, какъвто е и договорът за аренда може да бъде сключен от всеки собственик за цялата вещ, но когато договорът е сключен от съсобственик, който не притежава повече от 50% идеални части от съсобствения земеделски имот, той е непротивопоставим на останалите собственици, освен ако същите са го приели изрично или мълчаливо /например получавайки припадащата се на дела им част от арендните плащания/, както и на последващ арендатор или наемател, на когото от собствениците са предоставили облигационното право на ползване върху имота. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следния въпрос: Противопоставими ли са на новия собственик на имота, придобит въз основа на извършена съдебна делба, правата на арендатора върху недвижимите имоти, произтичащи от договор за аренда, сключен и вписан след вписване на исковата молба и налагане на възбрана на имотите. Поддържа се, че решението е очевидно неправилно. Ответникът по жалбата не взема становище по нея. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Поставеният от касатора правен въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставеният от касатора въпрос не кореспондира на съображенията на съда за уважаването на предявения иск и не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Както се посочи по-горе, въззивният съд е приел, че арендният договор е непоротивопоставим на ищеца не поради обстоятелството, че той впоследствие е станал изключителен собственик на имота въз основа на извършена съдебна делба, а поради това, че е сключен от съсобственик, който не е притежавал повече от 50% идеални части от имота. Наред с това неотносимо към настоящия спор е посоченото от касатора решение № 129 по гр.д.№ 268/2015г. на ВКС, І г.о., с което съдът се е произнесъл по въпроса противопоставими ли са на купувача на публичната продан правата на арендатор върху продадените в публичната продан имоти, произтичащи от договор за аренда, сключен и вписан след налагане на възбрана върху тези имоти, като е приел, че след налагането на възбраната длъжникът няма право да се разпорежда с имота, а има само правото да извършва действия на обикновено управление, поради което не може да сключва договор за аренда за срок, по-голям от минимално установения в чл.4 ЗАЗ. Липсва противоречие и с посочените други две решения на ВКС Р № 541 по гр.д.№ 810/2010г., ІV г.о. и Р № 8 по гр.д.№ 5109/2013г., ІІ г.о./, с които са разгледани различни от настоящата хипотези, нито касаторът сочи в какво се състои противоречието с тях. С второто решение, произнасяйки се по въпроса дали отдаването на съсобствени имоти под аренда от един от съсобствениците е достатъчно за да се приеме, че е манифестирал пред всички съсобственици намерение да ги владее като свои, ВКС е посочил, че арендният договор може да бъде сключен от всеки съсобственик, но при изричното или мълчаливо съгласие на останалите, като отношенията по повод получените арендни плащания се уреждат съгласно чл.30, ал.3 ЗС. Не са налице и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК. Сочените от касатора евентуални пороци на въззивното решение не могат да бъдат квалифицирани като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС, тъй като от съдържанието на мотивите му не се разкрива с него да са нарушени императивни материалноправни норми или основополагащи правни принципи, да е приложена несъществуваща или отменена правна норма, да е приложена правна норма със смисъл, различен от действително вложения, да е налице отказ да се приложи процесуална правна норма, довел до процесуално нарушение, в резултат на което да е формиран погрешен правен извод или да е налице необоснованост на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата за формалната логика, опита и научните правила. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.