Определение № 50718 от 10.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 398/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. С. Ф. и М. Б. Ф., чрез адв. Д. Д., срещу въззивно решение № 871/21.07.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 669/2020 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 6370/04.09.2013 г. по гр. д. № 12242/2012 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявения от касаторите против М. С. Г. и П. Б. Г. иск по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД за сумата 52 809 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи, изразяващи се в лишаване от ползването на недвижим имот, придобит от касаторите с договор за покупко-продажба от 29.11.1999 г. по нот. акт № 164, т. IV, рег. № 6185, дело № 294/1999 г., представляващ дворно място, находящо се в [населено място],[жк], с площ от 1610,81 кв. м, съставляващо имот с пл. № 855 в кв. 14 по плана на [населено място], м. „Б.“, ведно с изградената в дворното място постройка - „склад за хранителни стоки“. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си касаторите поддържат, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) при представяне на медицинско удостоверение, в което изрично е отбелязано, че състоянието на лицето не позволява явяването му пред органите на съдебната власт по смисъла на чл. 18, ал. 2 НМЕ, има ли право съдът на преценка дали да отложи или не делото; 2) има ли в горната хипотеза съдът възможност да прави преценка доколко даването на ход на делото ще наруши правата на представилата удостоверението страна, за да прецени дали е налице основание за отлагане на делото; 3) при представяне на медицинско удостоверение, в което изрично е отбелязано, че състоянието на лицето не позволява явяването му пред органите на съдебната власт, може ли съдът да даде ход на делото по аргумент, че не са били направени доказателствени искания; 4) при отмяна по реда на чл. 303, ал. 1, т.4 ГПК на решение на въззивен съд, следва ли делото да бъде върнато и разгледано отново само от въззивния съд или следва да се върне на първата инстанция; 5) допустимо ли е решението на въззивния съд, постановено в хипотеза на връщане на делото за ново разглеждане след отмяна на предходното въззивно решение по реда на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК; 6) пропускът да бъде направено възражение за нищожност на договор от ответника при разглеждане на делото, по което същият е осъден с влязло в решение за парично обезщетение, произтичащо от неизпълнено договорно задължение, води ли до неправилност на това решение при връщане на делото за повторно разглеждане, след постановена отмяна по чл. 303, ал. 1, т.4 ГПК на въззивното решение; 7) неправилно ли се явява влязлото в сила първоинстанционно решение, ако същото не е било отменено в хипотезите по реда на чл. 303 ГПК, а е било отменено само въззивното решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК и то поради противоречие с по-късно влязло в сила решение; 8) следва ли да бъде отменено влязлото в сила първоинстанционно решение, ако решението поради което е отменено въззивното решение, е постановено и влязло в сила след решението, чиято отмяна е поискана; 9) следва ли въззивният съд при повторното разглеждане на делото да отмени първоинстанционното решение (в случая осъдително), независимо, че същото е постановено и влязло в сила преди решението по делото, за което ВКС е приел, че е налице идентичност в предмета на спора. Касаторите сочат практика на ВКС, на която според тях въззивното решение противоречи. Бланкетно се релевират и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Ответниците по жалбата М. Г. и П. Г., чрез адв.П. В., в срока по чл. 287 ГПК са подали писмен отговор, в който излагат доводи за липса на основания за допускане на касационния контрол, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: При първоначалното разглеждане на делото, с решение № 1668/ 01.08.2014 г. по възз. гр. д. № 4560/2013 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 6370/04.09.2013 г. по гр. д. № 12242/2012 г. на Софийския градски съд, с което М. Г. и П. Г. са осъдени на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 82 ЗЗД да заплатят на Х. Ф. и М. Ф. сумата 52 809 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи заради лишаването им от ползването на недвижим имот, придобит с договор за продажба от 29.11.1999 г. по нот. акт № 164, т. IV, рег. № 6185, дело № 294/1999 г., представляващ дворно място, находящо се в [населено място],[жк], с площ от 1610,81 кв.м, съставляващо имот с пл. № 855 от кв. 14 по плана на [населено място], м. „Б.“, ведно с изградената в дворното място постройка - „склад за хранителни стоки“. С решение № 21/26.02.2021 г. постановено по гр. д. № 2800/2020 г. по описа на ВКС, III г. о., е отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК влязлото в сила въззивно решение по възз.гр.д. № 4560/2013 г. на Софийския апелативен съд, поради противоречието му с решение № 8681/21.12.2017 г. по гр. д. № 15059/2014 г. на Софийски градски съд (влязло в сила на 09.04.2020 г.), с което на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е прогласена нищожността на договора за продажба. При констатацията за връзка и противоречиво разрешени правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо (за валидността и действието на договора за продажба), респ. при възприетото, че предмета на обусловеното дело (по иска за заплащане на обезщетение поради неизпълнение на договора за продажба) инкорпорира този на обуславящото (по иска за нищожност на сделката), делото е върнато от ВКС за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Съобразявайки задължителните указания на касационната инстанция, при повторното разглеждане на делото въззивният съд е посочил, че на 29.11.1999 г. М. Г. и П. Г., от една страна като продавачи, и Х. Ф., от друга като купувач, са сключили договор за продажба, с който ответниците са продали на Ф. (по време на брака му с втората ищца - М. Ф.) процесния недвижим имот за сумата 19 000 лв. В нотариалния акт е удостоверено, че продажната цена е предварително получена в брой от продавачите и е записано, че владението на имота следва да бъде предадено от продавачите на купувача на 22.12.1999 г. Купувачът е въведен във владение на 05.07.2012 г. от ЧСИ Н.П.. Впоследствие, с влязлото в сила решение № 8681/21.12.2017 г. по гр. д. № 15059/2014 г. на СГС договорът за продажба от 29.11.1999 г. е прогласен за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави. При тези данни въззивният съд е приел, че основателността на претенцията на ищците – купувачи, на основание чл.79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД, продавачите да бъдат осъдени да им заплатят обезщетение за неизпълнение в срок на поетото с договора задължение за предаване владението на имота, е обусловена от отговора на въпроса за валидността и действието на сключения договор. За да се уважи иска за обезщетение, изразяващо се в претърпяна загуба и пропусната полза от неизпълнението на договора, ищците следва да установят, че е налице валидно възникнала договорна връзка, неизпълнение по нея, вредоносен резултат от неизпълнението и пряка причинна връзка между неизпълнението и вредата. При липсата на който и да е елемент от този фактически състав, претенцията не може да бъде уважена. В случая обаче, процесният договор за продажба, на който ищците основават правото си да получат обезщетение като собственици за лишаването им от правото да ползват имота си за определен период, с влязло в сила съдебно решение е прогласен за нищожен. От това следва, че продавачите – ответници изначално не са имали задължение да предадат владението на имота, а съответно – не може да се ангажира и отговорността им за заплащане на обезщетение за неизпълнение на поето по нищожната сделка задължение. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция поддържаните от касаторите предпоставки за допускане на касационното обжалване не са налице. Първата група поставени въпроси (№1-3), касаещи приложението на разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК, не са правни въпроси с характеристиката по чл.280, ал. 1 ГПК, а визират оплаквания за евентуално допуснати процесуални нарушения, относими към правилността на решението (по смисъла на чл.281, т.3 ГПК), която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Извън това следва да се посочи, че в практиката на ВКС е изяснено, че принципът за добросъвестност при упражняване на процесуалните права по чл.3 ГПК изисква съобразяване на страната с дадените от съда указания по движение на делото за разглеждането му в разумен срок (чл.13 ГПК) и положена грижа за добро водене на процеса. В случая съдът не е дал няколко пъти ход на насрочените открити съдебни заседания – поради оттегляне на пълномощията от представляващия Х. и М. Ф. адвокат; както и по молба на Х. Ф., с която е поискал отлагане на заседанието заради вирусно заболяване, като е представил медицинско удостоверение по чл. 18, ал. 2 от Наредбата за медицинската експертиза. Преди поредното насрочено заседание касаторът отново е поискал делото да бъде отложено, представяйки удостоверение за невъзможността си да се яви поради заболяване – гастрит и колит. Това искане е оставено от съда без уважение, доколкото е прието, че страната е имала достатъчно време и възможност да организира защитата си, същевременно няма заявени доказателствени искания, както и че по отношение на съпругата М.Ф. не се твърди и не е установена невъзможност да се яви. В съответствие с нормата на чл. 142, ал. 2 ГПК въззивният съд е приел, че Хр.Ф. и М.Ф. са били редовно призовани за насрочените открити заседания, а периодът между тях е достатъчно дълъг, за да организират защитата си лично или чрез пълномощник. Втората група въпроси (№ 4 – 9) са изцяло ирелевантни за спора и не обуславят селектирането на жалбата. В едната си част същите касаят правомощията на касационната инстанция в производството по отмяна (чл.303 и сл.ГПК) и правилността на постановеното по реда на чл.303, ал. 1, т. 4 ГПК отменително решение на ВКС, с което делото е върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция, както и дадените в тази връзка задължителни указания за надлежния съд и стадия, от който трябва да започне делото. Тези правни разрешения са извън предмета на настоящия спор и не могат да се коментират или преразглеждат в настоящото производство, тъй като единствено компетентен да определи „надлежния съд“ и да посочи „откъде да започне новото разглеждане на делото“ (чл. 307, ал. 4 ГПК) е Върховният касационен съд, разглеждащ молбата за отмяна. Отделно от това, в мотивите по т.13 на ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС принципно е разяснено, че независимо от това дали потвърждава първоинстанционното решение или постановява ново решение, и в двата случая въззивният съд разрешава спора по същество и неговото решение е източник на последиците на влязлото в сила решение, включително на изпълнителната му сила. С отмяната на въззивното решение се възстановява висящността на производството пред този съд по жалба срещу първоинстанционното решение, като съгласно чл. 271, ал. 1 ГПК въззивният съд решава спора по същество като потвърждава или отменя изцяло или отчасти първоинстанционното решение. Във връзка с аргументацията на касаторите по въпроси № 8 и 9 следва да се посочи, че с т. 5 от ТР № 7/31.07.2017 г. по т. д № 7/2014 г. на ОСГТК е прието, че противоречие между две съдебни решения е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск - обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск - обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. В случая предходното въззивното решение, с което е уважен иска по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД, е отменено от ВКС в хипотезата на чл.303, ал.1, т.4 ГПК, като е прието, че същото е неправилно поради противоречието му с влязлото в сила решение № 8681/21.12.2017 г. по гр. д. № 15059/2014 г. на СГС по обуславящия въпрос за валидността на договора за продажба от 29.11.1999 г., на който касаторите основават правата си на собственици на процесния имот и претендират обезщетение за периода, през който не са могли да го ползват. След постановяването на отменителното решение на ВКС и съобразно дадените указания, при повторното разглеждане на делото въззивният съд е бил длъжен и е зачел силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е прогласена нищожността на процесния договор за покупко-продажба. Бланкетно сочените основания по чл. 280, ал. 2 ГПК също не се установяват. Не се констатира въззивното решение да е вероятно нищожно, недопустимо или да е очевидно неправилно. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя, че във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, аргументацията на касаторите не сочи на наличието на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него. А по формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не обуславят селектирането на жалбата. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение