Определение № 50454 от 08.11.2022 г. на ВКС по т. д. № 1831/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД, [населено място], срещу определение № 1478 от 06.06.2022 г. по ч.гр.д. № 1504/2022 г. на Апелативен съд София. Ответникът по частната касационна жалба – З. И. Т. – е подал отговор, оспорващ основателността на жалбата. Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С определението, предмет на обжалване, състав на Апелативен съд София е потвърдил разпореждане от 12.04.2022 г. по гр.д. № 70/2021 г. по описа на Окръжен съд Монтана, с което върната подадената от дружеството въззивна жалба срещу постановеното по делото решение. За да постанови този резултат, въззивният състав е приел, че върнатата въззивна жалба е била депозирана чрез Системата за сигурно електронно връчване /ССЕВ/, като сканирано копие от хартиен документ, изпратено по електронен път. Съдът е посочил, че в тази форма жалбата не отговаря на изискванията на чл. 260, т. 7 ГПК, тъй като не съдържа електронно волеизявление по смисъла на чл. 35, т. 3 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. и чл. 3 ЗЕДЕУУ, доколкото не е подписана с квалифициран електронен подпис /КЕП/, независимо че достъпът до ССЕВ се извършва с КЕП или с ПИК. С тези мотиви, съдът е приел, че в случая е налице неостранена нередовност, за която е съобщено на жалбоподателя, изразяваща се в нарушение на изискванията за отправяне на волеизявления в електронна форма по чл. 102б, ал. 2, т. 1 и т. 2 ГПК, респективно чл. 260, т. 7 ГПК за полагане на саморъчен подпис. Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение. Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. Частният касатор е формулирал въпросите: „1. Налице ли е тъждественост между правното значение на термините „електронно излявление“ и „електронен подпис“ предвид законодателната им уредба и дефинициите, дадени в Регламент (ЕС) № 910/2014 г.?“, „2. Налице ли е колизия между разпоредбите на чл. 102б, ал. 2 ГПК и чл. 3, ал. 2 вр. чл. 2 ЗЕДЕУУ предвид отговора на въпрос № 1?“, „3. Наличието на „дигитализиран саморъчен подпис“, придружен от подробен запис в квалифицирана услуга за електронната препоръчана поща, гарантираща интегритета и съдържанието на изпратените по същата данни, достатъчно ли е да обуслови редовност на депозираните документи?“. Твърди се, че въпросите попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради различното тълкуване и прилагане на цитираните разпоредби и предвид наличието на недостатъчно добро разбиране на същността на електронните документ и субектите на електронното излявление.Частният касатор подробно излага съображения, че при постановяване на обжалваното определение, въззивният съд не е взел предвид, че въззивната жалба е била депозирана чрез ССЕВ, която е достъпна единствено след регистрация и след идентификация с КЕП и която представлявала „квалифицирана услуга за електронна препоръчана поща“, предвидена в чл. 44 от Регламент (ЕС) № 910/2014 г. и която гарантирала освен интегритета на изпратените данни, така и съдържанието им. Позовава се на дефиницията на „електронен документ“, възприета в Регламент (ЕС) № 910/2014 г., съгласно която това е „всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис“, от което извежда извод, че не се изискват каквото и да било други предпоставки като например КЕП, за да се приеме, че депозираната въззивна жалба е „електронен документ“. Твърди, че в нея е налице „несловесна информация“ по смисъла на чл. 2, ал. 2 ЗЕДЕУУ с „графично измерение“, тъй като жалбата е подписана от процесуалния представител на страната, сканирана е и е изпратена към съда чрез ССЕВ. Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда. Тези предпоставки за допускане до касационно обжалване на определението на Апелативен съд София не са налице. Нито един от трите формулирани въпроса не са свързани с решаващите изводите на въззивния съд относно императивните изисквания на чл. 260, т. 7 ГПК за формата на редовно иницииране на второинстанционното производство по електронен път. Съдът не е отрекъл възможността страните да извършват процесуални действия в електронна форма, като е изложил съображения относно начина, по който тези действия могат да се считат за редовни, в каквато посока частният касатор не е формулирал въпрос. Формулировките не кореспондират с изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за правен въпрос, доколкото с трите въпроса в изложението на касационните основания се излага несъгласие на дружеството с правилността на въззивното определение, с оглед защитната теза на страната, че сканираното копие на хартиен документ отговаря на изискванията за електронна форма по ГПК във връзка с Регламент (ЕС) № 910/2014 г. Отделно от гореизложените съображения не е налице и допълнително поддържаното от частния касатор основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предполагащо, че конкретно формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона (когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване) и за развитие на правото (когато законите са непълни, неясни и противоречиви), като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. В тази връзка не са изложени никакви съображения, извън бланковото поддържане на посоченото основание. Освен това е налице и константна практика на ВКС- напр. определение № 59/15.02.2022 г. по ч.гр.д. № 5135/2021 г. на ВКС, III гр. о., с която обжалваният съдебен акт е в съответствие, споделяна и от настоящият състав, което е друг аргумент за неустановеност на поддържаното от частният касатор основание. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение