Определение № 4102 от 31.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1340/2026 г.

Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от “Уиз еър Унгария Црт. – клон България“ КЧТ, представлявано от Х. Х., чрез адв. Н. Х. Р., срещу въззивно определение № 25889 от 17.12.2025 г. на Софийския градски съд, постановено по въззивно ч.гр.д. № 13384/2025 г. Жалбоподателят излага съображения за неправилност, които допълва с допълнителна молба от 13.05.2026 г. Насрещната страна М. К. А., чрез адв. П. С. С., отговаря, че няма основание за допускане на касационно обжалване и развива съображения за недопустимост на предявения установителен иск, във връзка, с който е поискано спиране на съдебното производство по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е частично недопустима - срещу акта, с който съставът на Софийския градски съд е потвърдил определение № 34080 от 15.08.2025 г. на Софийския районен съд по гр.д. № 34409/2025 г., с което е оставено без уважение искането на дружеството за спиране на производството по гр.д. № 34409/2025 г. на СРС до приключване на производството по гр.д. № 33662/2025 г. на СРС. В тази част съдебният акт не е нито преграждащ, нито обжалването с частна жалба е изрично уредена от законодателя. Правилността на отказа да бъде спряно исковото производство може да бъде проверена при евентуално обжалване на постановеното по него решение, но не и със самостоятелна частна жалба. По изложените съображения, частната жалба в посочената част следва да бъде върната, а образуваното по нея производство, прекратено. Без значение за този резултат е евентуалната недопустимост на въззивното определение в частта по чл. 229, ал. 4 ГПК. В останалата част частната жалба е допустима – подадена в срок, от лице, разполагащо с представителна власт, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси: длъжен ли е съдът да изследва и съобрази фактическите твърдения на ищеца, за да се произнесе по допустимостта на иска – твърди противоречие на въззивното определение с ТР № 8 от 27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК; решение № 165 от 13.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 296/2023 г., I г. о.; решение № 230 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 583/2011 г., IV г. о.; решение № 504 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 603/2010 г., II г. о.; решение № 362 от 28.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 8/2011 г., I г. о.; следва ли съдът, при преценката си за допустимост на иска, да определи предмета на делото единствено съобразно петитума на иска и въведените от ищеца твърдения в исковата молба или е допустимо, извън принципа на диспозитивното начало, да разшири въведения предмет, обсъждайки и позовавайки се на други релевантни според него обстоятелства – твърди противоречие на въззивното определение с решение № 223 от 19.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1006/2012 г., IV г. о.; решение № 249 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о.; решение № 338 от 11.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1383/2011 г., IV г. о.; каква е правната квалификация на отрицателен установителен иск за липсата на мандатно правоотношение между председател и синдикална организация - иск по чл. 124, ал. 1 ГПК или иск по чл. 124, ал. 4, предл. второ ГПК; допустим ли е отрицателен установителен иск за несъществуване на правоотношение в конкретен релевантен момент или това е иск за правно състояние/ за факт - твърди противоречие на въззивното определение с определение № 311 от 26.04.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 85/2012 г., II т. о.; решение № 230 от 28.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 583/2011 г., IV г. о.; определение № 141/20.02.2012 г. по ч.гр.д. № 91/2012 г. на ВКС, IV г.о.; евентуално, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; налице ли е правен интерес за работодател от отрицателен установителен иск за липсата на мандатно правоотношение между председател и синдикална организация, ако работодателят оспорва съществуването на трудово правоотношение между страните към момента на избора на служителя за председател на синдикалната организация – твърди противоречие на въззивното определение с определение № 254 от 14.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 562/2018 г., III г. о., евентуално – че въпросът има значение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; обхваща ли предметът на дело за незаконното уволнение на председател на синдикална организация предмета на иск за несъществуването на мандатно правоотношение между председателя и синдикалната организация - твърди противоречие на въззивното определение с т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК. Според касатора, “по аргумент за противното от ТР № 5 от 14.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 5/2012 г., ОСГТК, предявеният отрицателен установителен иск за несъществуването на мандатното правоотношение е допустим, тъй като представлява преюдициален въпрос, по който съдът по делото за незаконното уволнение отказва да се произнесе, въпреки своевременно направеното оспорване“. За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд съобрази следното: “Уиз еър Унгария Црт. – клон България“ КЧТ е предявил против М. К. А. иск за установяване в отношенията между тях, че в периода 28.08.2024 г.-18.09.2024 г. не е съществувало органно/мандатно правоотношение на А. като председател на твърдяна синдикална организация към “УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт. – клон България“ КЧТ. Въззивният съд, като потвърдил определението на първостепенния Софийски районен съд, прекратил производството по делото като недопустимо – иска се установяване несъществуване на факт, което е допустимо само в предвидените от закона случаи, измежду които не попада процесният. Нещо повече, между страните има висящ трудов спор по чл. 344, ал. 1 КТ, в който е въведено твърдение за незаконност на уволнение, поради нарушение на чл. 333, ал. 3 КТ, тъй като уволненият служител – М. А. се ползва със синдикална закрила. В спора по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ следва да се установи фактът, който е по-късно заявен, като отделен иск, в настоящото производство. Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. Разглеждането на въпросите няма да промени резултата; цитираните съдебни актове са извадени извън контекста на произнасяне и нямат връзка със съображенията за недопустимост на иска - с оглед разпореденото в чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК и това, че спорът е вече въведен и се разглежда по висящо дело, с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Разпоредбата на чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК е процесуалноправна и установява в кои случаи са допустими установителни искове за факти, а не е основание на иск. В изключенията, когато са допустими установителни искове за факти, правното им основание е законовата разпоредба, която го допуска. Случаят не е такъв Нормата на чл. 124, ал. 1 ГПК е също процесуалноправна. Съгласно същата, допустими са установителни искове за установяване съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато ищецът има интерес от това. В случая искът не е за право или за правоотношение. Субективното материално право е гарантираната от закона възможност на едно лице (правен субект) да има определено собствено поведение или да изисква конкретно поведение от друго лице, за да задоволи свои материални или нематериални интереси. То произтича от нормите на обективното материално право. Правоотношението е обществена връзка между субекти на правото, която възниква въз основа на правна норма и се състои от субективни права и задължения. Твърдението, че ответникът не е бил член, съответно председател на синдикална организация, е за несъществуването на факт. Обстоятелството, че ищецът се е опитал чрез използвана терминология да „вмъкне“ казуса сред тези, които подлежат на разглеждане по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК не променя горното заключение. Съдът дава правна квалификация според естеството на исканията, а не според ползваните от страните термини и сочени правни разпоредби. Няма необсъдени доводи и възражения, които да биха имали значение за преценката по чл. 124, ал. 4, изр. 2 ГПК, нито пък фактически твърдения на страните. Обстоятелството, че според ищеца/касатор М. А. не е член и не е председател на синдикална организация, може да се въведе като твърдение или фактическо възражение по спорове, в които това обстоятелство е от значение. Така е и в случая, спорът относно съществуването на спорния факт е вече включен в предмета на висящо исково производство и то, още с исковата молба, тъй като служителят основава незаконност на уволнението си с нарушение на чл. 333, ал. 3 КТ. В това производство съдът ще се произнеса по твърденията и възраженията на страните, касаещи съществуването или не на спорния факт. Липсва правен интерес за работодателя да предявява извън висящия исков процес нов иск относно преюдициално право или правоотношение, освен ако шикани или е пропуснал да наведе надлежно възраженията си по висящото дело или да представи в срок доказателства, което обаче е злоупотреба с право. В заключение, касационно обжалване не следва да се допуска. Всички постъпили молби с уточнения от касатора, след срока по чл. 274, ал. 1 ГПК, е недопустимо да се обсъждат от съда по чл. 274, ал. 2 ГПК. При този резултат и направеното искане, касаторът трябва да заплати на насрещната страна сторените от нея съдебноделоводни разноски за инстанцията – 236 евро платено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,