Определение № 1752 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 646/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. №285987/21.09.2023г. на „Б. - З. Г. К.“ АД, ЕИК[ЕИК], представлявано от Пл. Н., чрез адв. Хр. Х. срещу решение №261065/21.07.2023г. по в. гр. дело №4237/2021г. по описа на СГС, с което е потвърдено решение от 23.12.2020 на СРС по гр.д. № 4785/2016г., с което е признато за установено по предявения от А. К. против „Б.-З. Г. К.“ АД иск с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК, че ответникът не е собственик на 14 ид.ч. от УПИ 302 в кв. 3 по плана на [населено място], Н. „Военна рампа-изток“, целият с площ от 480 кв.м, който ПИ съгласно КК и КР на [населено място], одобрени със Заповед №РД-18- 53/23.11.2011г., съставлява имот с идентификатор [№] с адрес: [населено място], [улица], отменен е на осн. чл. 537, ал.2 ГПК нот. акт за собственост № 56, т. II, рег.№2613, д.№ 233/2001г., с който ответникът е признат за собственик на поземлен имот с площ от 87427 кв.м в м. „Военна рампа-изток“, в частта относно описания по-горе имот № 302 и за 1/2 ид.ч.; прогласява се по предявени от А. К., А. М. и П. К. против „Б.-З. Г. К.“ АД и „Е. Е.“ АД, искове с правно осн. чл.26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожността на договор за продажба на недвижим имот от 18.05.2017 г., обективиран в нот. акт № 127, т. I, per. № 1671, дело № 125/2007 г., в частта относно 28/42 ид. ч. от имот УПИ 302 в кв. 3, съставляващ имот с идентификатор [№] с адрес: [населено място], [улица], поради заобикаляне на закона. Според касатора, решението е изцяло неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. На първо място счита, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим поради липса на правен интерес отрицателен установителен иск за собственост срещу „Б.-З. Г. К.“ АД. На следващо място твърди, че ищцата А. К. като наследник на ответника по прекратеното поради отказ от иск по чл.108 ЗС, чл.45 ЗЗД и чл. 59 ЗЗД от „Б.-З. Г. К.“ АД по гр. дело №14277/2006г., няма правен интерес от завеждането на тъждествен иск. Счита също, че за ищците липсва и правен интерес от прогласяване нищожността на сделката между „Е. Е.” АД и „Б.- З. Г. К.” АД, обективирана в н.а. № 127/18.05.2007г. по отношение на ПИ № 302, поради заобикаляне на закона, тъй като решението няма да има силата на пресъдено нещо, че правото на собственост принадлежи на ищците, нито диспозитив, който да реши въпроса за защитата на владението и ползването от страна на ищците. Излага, че обжалваното решение е постановено по недопустими искове, тъй като не е приложен специалният ред за защита по чл. 75 или чл. 76 от ЗС срещу взискателя. Твърди, че произнасяйки се по исковете с правно основание чл. 124, ал.1, пр. 3 ГПК първоинстанционният съд неправилно е приложил правните последици на силата на пресъдено нещо, прикрепена към отказа от иск на „Б.-З. Г. К.“ АД по гр. д. №14277/2006г. като сила на пресъдено нещо, произтичаща от съдебно решение, с което се решава спора за материалното право. Излага, че решението в обжалваните му части е неправилно поради неправилно прилагане на материалния закон и като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което моли да бъде отменено, като на негово място се постанови друго, с което се прекрати делото поради недопустимост на предявените искове, респ. решение, с което исковите претенции се отхвърлят като неоснователни и недоказани, като на касатора бъдат присъдени разноски за производството пред всички инстанции. В изложението на касационните основания, касаторът посочва, че решението на СГС е неправилно и противоречи на постоянната практика на ВКС, обективирана в решение №246/23.10.13г. по гр.д. №3418/13г., решение №30/28.02.2018г. по гр.д. №1999/2017г., решение №48/12.0б.2017г. по т.д. №408/15г., на т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, когато предметът на делото касае произнасянето на съда по приложението на императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да се произнесе дори и да няма искане от жалбоподателя, като се твърди, че въззивният съд не е обсъдил наведените с въззивната жалба възражения за недопустимост на решението на СРС. Според касатора е налице противоречие с практиката на Върховния касационен съд, съдържаща се в посочените по-горе решения, по следните въпроси: 1. Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззнвннят съд е ограничен от посоченото в жалбата? 2. Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за липсата на право на иск като абсолютна процесуална предпоставка? 3. Наличието на отказ от иск по чл. 108 от ЗС, направен от лице и потвърден от съд с влязъл в сила съдебен акт, процесуална пречка ли е за предявяване спрямо същото лице на иск по чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК? Следва ли в такъв случай съдът да извърши проверка относно идентичността на двете дела по страни, основание и петитум? Твърди се също, че произнасянето по исковете с правно основание чл.26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД на договор за продажба на недвижим имот от 18.05.2017 г., обективиран в нот. акт № 127, т. I, peг. № 1671, дело № 125/2007г. в частта относно 28/42 ид. ч. от имот УПИ [№] противоречи на решение №224 от 23.10.2018г. по гр. д. № 1634/2018г., в което се приема, че „...когато искането за прогласяване нищожността на сделка на основанията по чл.26 ЗЗД е от страна по делото, която обаче не е страна по сделката, след като връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила нищожността, постановеното решение е недопустимо, поради липсата на правен интерес.“, т.е. решението е недопустимо като постановено в противоречие с практиката на ВКС по процесуалноправния въпрос: 4. Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл.26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сделка от страна по делото, която не е страна по сделката, след като връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила нищожността? По следващия формулиран въпрос: 5. Като се има предвид задължително тълкуване ма ВКС в т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015г. на ВКС, може ли ищецът да се ползва от предвидената в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК защита или следва да предяви владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 от ЗС срещу взискателя, в случаите когато е пропуснал срока за обжалване на извършения въвод? касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл е противоречие е ТР №3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. №3/2015г. на ВКС, в което се съдържат разяснения относно реда за защита на трето лице, заварено в имота. Като не е съобразил приложимия специален ред за защита, съдът е постановил решение по недопустими искове. По 6-тия въпрос: Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?, касаторът счита, че произнасянето е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, което е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като без да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, въззивният съд бланкетно е посочил, че „поради покриване на крайните изводи на настоящия съдебен състав с тези на районния съдия, с настоящите се препраща към мотивите на първоинстанционния съд, съобразно предоставената от законодателя възможност по смисъла на чл. 272 ГПК“ и е приел, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Счита, че в противоречие на мотивите по т. 19 от ТР №1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите на т. 2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, и решение №60163 от 09.02.2022г. на ВКС по гр. д. №1368/2021г., въззивният съд не е изпълнил задължението си да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора, което е основания за допускане до касационно обжалване. Следващият въпрос: 7. Длъжен ли е въззивният съд да изследва възраженията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, както и да прецени относимите доказателства и да изгради последователни фактически изводи, въз основа на които да изложи правни съображения? се поставя с оглед твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил възраженията във въззивната жалба, приемайки, че те „са същите като в отговорите па исковата молба и на тях е даден подробен и адекватен отговор със съдебния акт па първоинстанционния съд“. Счита, че по този начин, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №208 от 12.03.2021г. на ВКС по гр. д. №983/2020г. Според касатора, посочените по-горе въпроси от 1 до 5 представляват и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като са обусловили изхода на делото, и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По изложените съображения се моли решението да бъде допуснато до касационно обжалване. Чрез депозирания писмен отговор ответниците по касационната жалба – А. А. М. и Е. П. К. оспорват наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Считат, че с обжалваното решение съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Поради което молят същото да не бъде допускано да касационно обжалване. В случай, че такова бъде допуснато, молят решението да бъде потвърдено като допустимо, правилно и законосъобразно, като им бъдат присъдени разноски. Ответницата А. К. не е депозирала писмен отговор. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното: Първоинстанционното производство е образувано по искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, чл. 26, ЗЗД и чл. 537 ГПК, предявени от А. С. К., А. А. М. и П. Т. К. срещу „Е. Е.“ АД и „Б. З. Г. К.“ АД. Ищцата А. К. твърди, че придобила от баща си С. М. 1/2 ид.ч. от недв. имот УПИ [№] в кв. 3 по плана на [населено място], Н. „Военна рамка-изток“, целият с площ от 480 кв.м., съставляващ имот с идентификатор № 68134.505.302 по КККР, одобрени със заповед №РД-18-53/23.11.2011г. чрез договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 02.09.2014 г., обективиран в нот.акт № 167, т. IV, рег. № 13818, д. № 0693/2014 г. Ищецът А. М. твърди, че е придобил 2/21 ид.ч. от същия имот по силата на наследяване по закон от своя баща А. М., починал на 12.02.1972г., и от своята баба Вишня М., починала на 11.12.1977г. Ищцата П. Т. К. посочва, че е собственица на 1/14 ид.ч. от имота по наследство от А. М., починал на 12.02.1972г. Ищците твърдят, че имотът бил придобит от техен общ наследодател К. И. още през 1928г. и 1932г., като оттогава и досега не бил отчуждаван за обществени мероприятия, като повече от 70 години и към датата на исковата молба имотът се владеел от наследодателите на ищците и от самите ищци. На 14.08.1996г. бил издаден Акт за държавна собственост №12473 от председателя на ИК на ОНС, с който поземлен имот с площ от 87427 кв.м. в м. „Военна рампа-Изток“, в който попадал и имот №302, бил предоставен на „Б.-З. Г. К.“, който бил преобразуван в ответника „Б.-З. Г. К.“ АД. Последният с нот.акт за собственост №56, т. II, рег. №2613, д. №233/2001г. бил признат за собственик на поземлен имот с площ от 87427 кв.м. в м. „Военна рампа-Изток“, в който попадал и имот №302. Въз основа на този нот.акт и при твърдения, че бил владелец на имота, чието владение било отнето, през 2005г. ответникът по съдебен ред на осн. чл. 126, б. „ж“ ГПК/отм./ опитал да установи владението върху имота неправомерно, но опитът му не успял. През 2006г. предявил иск за собственост по чл. 108 ЗС против наследодателя на ищцата К. – С. М., но в хода на делото направил отказ от иска, поради което ищците считат, че той е загубил правото си да претендира, че е собственик на имота. На 18.05.2007г. с договор за продажба ответникът „Б.-З. Г. К.“, АД продал на втория ответник „Е. Е.“ АД реални части от поземлен имот с площ от 87427 кв.м. в м. „Военна рампа-Изток“, в който попадал и имот № 302. Ищците считат, че този договор е нищожен като сключен при заобикаляне на закона, тъй ответниците целели създаването на изпълнително основание по чл. 237, б. „ж“ ГПК/отм./ против наследодателите на ищците, при знанието, че те не са собственици на имота, и при условие, че двамата ответници са свързани лица. Поради извършения отказ от иска на 11.10.2007г. съдът, сезиран с петиторната претенция на ответника „Б.-З. Г. К.“ АД прекратил делото, като според ищците силата на пресъдено нещо на влязлото в сила прекратително определение обвързвала и двамата ответници. Въз основа на изпълнителен лист, издаден на основание чл. 237, б. „ж“ ГПК /отм./ по гр.д. №12847/2007г. досежно имот пл. № 302, ответникът „Е. Е.“ АД опитал да отстрани наследодателя на ищците от владение от имота, но опитът му бил осуетен. Въз основа на същия НА през 2015г. „Е. Е.“ АД направил опит за нов въвод във владение в имот №302. С оглед изложеното ищците мотивират наличието на правния си интерес от предявяване на искове против първия ответник за признаване за установено, че той не е собственик на процесния имот №302 и за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на констативния нот.акт за собственост №56, д. №233/2001 г. досежно имот пл. №302, както и иск да се прогласи за нищожен договорът за продажба на недвижим имот от 18.05.2007г., обективиран в нот.акт №127, т. I, рег. №1671, дело №125/2007г. за идеалните части на всеки ищец. Всеки от ответниците, чрез самостоятелни отговори оспорват допустимостта и основателността на исковете. Твърдят, че имот №302, ведно с всички имоти, попадащи в поземлен имот с площ от 87427 кв.м. в м. „Военна рампа-Изток“, били отчуждени още през 1947г. за държавни благоустройствени нужди по Заповед №14070/01.10.1947г. Впоследствие- на 14.08.1996г. бил издаден Акт за държавна собственост №12473 от председателя на ИК на ОНС, с който поземлен имот с площ от 87427 кв.м. в м. „Военна рампа-Изток“, в който попадал и имот №302, бил предоставен законно в собственост на „Б.-З. Г. К.“, чийто правоприемник е ответникът „Б.-З. Г. К.“ АД. С договор за продажба на недвижим имот от 18.05.2017г., обективиран в нот.акт № 127, т. I, рег. № 1671, дело №125/2007г. реална част от големия поземлен имот била продадена на ответника втория ответник, като договорът бил напълно валиден и не се целяло заобикаляне на закона. Ответниците твърдят, че ищците не собственици на никаква идеална част от имота, а освен това не били приели наследството на своя наследодател, като се твърди, че и договорът за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка от 02.09.2014г., обективиран в нот.акт №167 е нищожен поради липса на предмет. Считат, че отказът от иск за собственост бил направен след сключването на договора за продажба на недвижим имот от 18.05.2017г., обективиран в нот.акт №127, т. I, рег. №1671, дело № 125/2007г., и няма отношение към правото на собственост на ответника „Е. Е.“ АД. Оспорват се твърденията на ищците, че през 2007г. въводът бил неуспешен, като се твърди, че тогава успешно бил извършен въвод против наследодатели на ищците, като самоволно през 2015г. било отнето от ответника „Е. Е.“ АД владението върху имот пл. №302, поради което дружеството въз основа на изпълнителния лист от 2007г. образувал ново изп.д. №20158380409955 на ЧСИ М. Б., рег. № 838 и на 09.12.2015г. за повторен въвод във владение в имот № 302 на основание чл. 525 ГПК. По изложените съображения ответниците молят за отхвърляне на исковете. В хода на производството е починала ищцата П. Т. К., поради което и на основание чл. 227 ГПК като страни са конституирани синовете ѝ- А. А. М. и Е. П. К.. При осъществяване на служебната проверка, въззивният съд е изложил, че намира обжалваното решение за валидно, правилно, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото с въззивната жалба на всеки от ответниците, във връзка с което, поради покриване на крайните му изводи с тези на районния съдия, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд съобразно предоставената от законодателя възможност по смисъла на чл. 272 ГПК, наред с което е изложил и, че възраженията и твърденията във въззивната жалба на всеки ответник са същите като в отговорите им на исковата молба и на тях е даден подробен и адекватен отговор със съдебния акт на първоинстанционния съд. Посочил е, че решението е правилно, като разкрива истината чрез средствата на процесуалния закон за спорното субективно материално право. Основанията за неправилност на решението са нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила, необоснованост, непълнота на доказателствата, каквито пороци не са характерни за обжалваното съдебното решение. Прието е, че първоинстанционното решение е мотивирано съгласно изискването на чл. 235 вр. чл. 236 ГПК, поради което е обосновано. Оплакването за непълнота на доказателствата е несъстоятелно, тъй като в решението на първостепенния съд са залегнали всички доказателства, надлежно събрани и неоспорени от страните нито по чл. 193, нито по чл. 200 ГПК, достатъчни за изясняване на фактическата обстановка, откъдето и правната. Въззивният съд е изложил още, че противно на твърдяното с жалбите, първоинстанционният съд е обсъдил твърденията и възраженията им и не е допуснал погрешна правна интерпретация на фактите и обстоятелствата по спора. Обсъждането на надлежно събраните по делото доказателства е видимо и при обикновен прочит на мотивната част на процесното решение. Съдът няма задължение да събира служебно доказателства, като това е задължение на страната, в случая на ищеца, който може да представя доказателства или да прави доказателствени искания, за каквито няма данни по конкретното дело от тяхна страна. Доколкото в жалбите въззивниците не сочат други конкретни и индивидуализирани по характер и същество пороци на въззивно атакуваното решение, съдът е приел, че предявените въззивни жалби са неоснователни и следва да се отхвърлят, а исковете са основателни, решението е правилно и следва да се потвърди в обжалваните, неблагоприятни за ответниците части. Във връзка с изложеното в жалбите, въззивният съд е посочил, че при предявен отрицателен установителен иск за собственост, ищците следва да установят наличието на свое защитимо право, засегнато от правния спор, като докажат фактите, от които то произтича. Посочил е, че представените от ищците документи не са оспорени от ответниците по реда за това по чл. 193 ГПК и съдът ги цени като писмени доказателства касателно собствеността им върху съответните ид. ч. от провесен недвижим имот. Мотивиран от изложеното, съдът е приел, че за ищците е налице правен интерес от предявения иск и в този смисъл същият е допустим, респективно основателен. Ответниците от своя страна са длъжни да доказват съществуването на отричаното от ищците право на собственост. В подкрепа на твърдението си, че е собственик на имота, нито един от ответниците не е ангажирал релевантни доказателства. При липса на каквито и да са доказателства в подкрепа на твърдяното от всеки ответник право на собственост, съдът е приел, че искът е доказан и следва да бъде уважен. На следващо място е посочил, че всеки документ, имащ за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожен, предвид което е приел, че процесният нотариален акт, обективиращ договор за покупко-продажба на имот от ответниците е недействителен. Посочил е, че други доводи във въззивните жалби не са заявени, като по този начин те са неаргументирани и неподкрепени доказателства, както и, че съществено нарушение на съдопроизводствените правила не е констатирано от въззивния съд, който действа при условията на ограничен въззив. По тези съображения първоинстанционното решение е потвърдено. При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване. Допускането до такова на въззивното решение е обусловено от посочването от касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК / ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Във връзка с първия формулиран въпрос: „Какви са правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която служебната му проверка има за предмет валидността и допустимостта /в обжалваната част/ на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата?“ не се констатира противоречие с цитираните от касатора решения, постановени от ВКС и Тълкувателни решения. Напротив, именно в съответствие с решение №246/23.10.13г. по гр.д. №3418/13г., въззивният съд /както и сам е посочил/ е извършил служебна проверка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност - само по посочените в жалбите конкретни доводи за неправилност на решението. Действително, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния с оглед разпоредбата на чл. 272 ГПК, но е развил и собствени, макар и кратки такива по всички възражения, съдържащи се във въззивните жалби. Изложил е съображения, че както отрицателният установителен иск, така искът за обявяване на нищожност са допустими, тъй като ищците са установили наличието си на правен интерес. Във връзка с твърдяната неправилност на решението е посочил, че ответниците не са ангажирали доказателства в подкрепа на твърдението си, че са собственици на имота, предвид което е приел, че предявеният срещу тях отрицателен установителен иск за собственост като доказан следва да бъде уважен. Посочил е също, че всеки документ, имащ за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожен, предвид което е приел, че процесният нотариален акт, обективиращ договор за покупко-продажба на имот между ответниците е недействителен. Във връзка с твърдяното за допуснато от първоинстанционния съд съществено процесуално нарушение, изрично е посочено, че съществено нарушение на съдопроизводствените правила не се констатира от въззивния съд, който действа при условията на ограничен въззив, както и, че противно на изложеното в жалбите на ответниците, първоинстанционният съд е обсъдил твърденията и възраженията им и не е допуснал погрешна правна интерпретация на фактите и обстоятелствата по спора. По втория въпрос „Длъжен ли е въззивният съд да следи служебно за липсата на право на иск като абсолютна процесуална предпоставка?“ също не се констатира произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Въззивният съд е изложил, че при извършената служебна проверка е установил, че първоинстанционното решение е валидно и в обжалваната му част- допустимо, тъй като е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност. Изрично е посочил, че предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната част, не се установяват и нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е и допустимо. Както беше посочено по –горе, въпреки, че е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, окръжният съд е развил и собствени мотиви, че за предявяването на отрицателния установителен иск, ищците следва да установят наличието си на правен интерес, какъвто е приет за наличен с оглед изложените им твърдения и представените от тях доказателства. Настоящият състав не констатира противоречие с ТР №4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК. Според разясненията, съдържащи в т. 3Б ищците имат правен интерес да установят правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот/ фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик. Следва да се посочи, че липсата на предявен отрицателен установителен иск и срещу преобитателя не води до недопустимост на предявения такъв срещу прехвърлите, в какъвто смисъл е твърдението на касатора, тъй като ищците са избрали да защитят правата си срещу приобретателя предявявайки иск за нищожност на сделката, сключена между двамата ответници, като въззивният съд е развил и съображения за наличието на правен интерес от предявяване на иска за установяване нищожност на договора поради заобикаляне на сделката, на осн. чл. 26 ЗЗД. По третия въпрос: „Наличието на отказ от иск по чл. 108 от ЗС, направен от лице и потвърден от съд с влязъл в сила съдебен акт, процесуална пречка ли е за предявяване спрямо същото лице на иск по чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК? Следва ли в такъв случай съдът да извърши проверка относно идентичността на двете дела по страни, основание и петитум?“ също не се констатира произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с практика на ВКС. В тази част е извършено препращане към мотивите на районния съд, който е развил подробни съображения, че силата на пресъдено нещо на отказа от иск се простира и върху приобретателя на спорното право в хода на висящия процес, който е придобил от ищеца преди подаване на молбата за отказа. Първоинстанционният съд се е позовал на решение №281 от 29.10.2012 г. на ВКС по гр. д. №130/2012г., е което се приема, че отказът от иск, предприет в условия на прехвърляне на спорното право, обвързва както прехвърлителя, който е запазил качеството си на главна страна в процеса и действа като процесуален субституент, така и новия носител на спорното материално право, дори ако той не е встъпил в процеса, не е бил привлечен и не е заместил праводателя си. Този извод следва от прилагането по аналогия на правилото на чл. 226, ал. 3 ГПК, вр. чл. 233, изр. 2 ГПК, доколкото в случая процесът приключва не със съдебно решение, а с определение за прекратяване, към което обаче се наслагва силата на пресъдено нещо на отказа от иск. Когато предмет на спора е правото на собственост върху недвижим имот и приобретателят е придобил имота в хода на висящото производство, той ще бъде подчинен на последици от отказа. Ако праводателят му се е отказал от иска и определението на съда за прекратяване на производството е влязло в сила, правоприемникът няма да може да води нов процес за собствеността на този имот срещу същия ответник и на същото основание, поради забраната на чл. 233, изр. 2 ГПК, вр. чл. 226, ал. 3 ГПК. Следва да се отбележи, че отказът от иск води до невъзможност за ищеца, съответно неговият праводател да води нов иска за собственост на същия имот срещу същия ответник, но не създава пречка за ответника да заведе отрицателен установителен иск срещу същия ищец, когато последният се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост. В този случай, доколкото несобственикът разполага с К., който го легитимира като собственик, действителният собственик има правен интерес да бъде признато със сила на присъдено нещо, че ответникът не е собственик, след което К. да бъде отменен на осн. чл. 537 ГПК, като отказът от иск по чл. 108 ЗС на насрещната страна по преходно дело не представлява процесуална пречка за предявяване на установителен иск при доказано наличие на интерес от ищеца. По следващия поставен въпрос „Налице ли е правен интерес от предявяване на иск по чл.26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на сделка от страна по делото, която не е страна по сделката, след като връщането на разпореденото по сделката имуществено благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да облагодетелства страната по делото, заявила нищожността?“ касаторът твърди, че е налице произнасяне в противоречие с решение №224 от 23.10.2018г. по гр. д. № 1634/2018г., в което са развити съображения, че легитимиран да предяви установителния иск за нищожност на сделка е този, чието право се засяга от правния спор. Установителният иск е насочен към установяване на действителното правно отношение, като интерес от предявяването му имат не само субектите на спорното правоотношение, а всички трети, чужди на правоотношението лица, чиито права зависят от съществуването или несъществуването на спорното правоотношение. Съдът е приел, че в конкретната ситуация ищците, в качеството им на страна по предварителен договор за същия имот, нямат интерес да обявят договора за продажба, следхождащ техния предварителен договор за нищожен, тъй като след прогласяване нищожността на сделката, имущественото благо ще се върне в правната сфера на страната по сделката, без да се облагодетелства страната по делото, заявила нищожността. Доколкото хипотезата /ищците обосновават правния си интерес с качеството си на страна по предварителен договор/, при която е постановено посоченото решение е различна, то същото не може да намери приложение в настоящото дело, по което ищците са предявили в същото производство и отрицателен установителен иск, че праводателят по тази нищожна сделка не е собственик на /част от/ продадения имот. В своята константна практика /решение №93 от 12.11.2012г. на ВКС по т. д. №1069/2011г., решение №11 от 9.02.2009г. на ВКС по т. д. №634/2008г., решение №85 от 16.01.2020г. на ВКС по т. д. № 2262/2018г./ ВКС приема, че правният интерес на всеки правен субект да иска прогласяване нищожността на сделка, в която той не участва, не може да бъде отречен, дори интересът да не е непосредствен. Достатъчно е евентуален интерес. Възможността правният субект да има дори и някаква косвена полза от уважаване на такъв иск би обусловила правния му интерес и съответно допустимостта на иска. В настоящия случай, доколкото въз основа на така сключения договор, приобретателят „Е. Е.“ АД се е снабдил с изпълнителен лист по чл. 237, б.Ж ГПК /отм./, въз основа на който е предприел принудително предаване владението на процесния имот, то за ищците е налице правен интерес със сила на присъдено нещо да бъде установена нищожността на този договор. Съобразно разпоредбата на чл. 433, ал.1, т. 4 ГПК, изпълнителното производство се прекратява, когато с влязъл в сила съдебен акт бъде отменен актът, въз основа на който е издаден изпълнителният лист, или този акт се признае за подправен Следващият поставен въпрос е „Като се има предвид задължително тълкуване на ВКС в т. 1 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015г. на ВКС, може ли ищецът да се ползва от предвидената в чл. 523, ал. 2 и чл. 524 ГПК защита или следва да предяви владелчески иск по чл. 75 или чл. 76 от ЗС срещу взискателя, в случаите когато е пропуснал срока за обжалване на извършения въвод?“ Разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение №3 от 10.07.2017г. на ВКС по т. д. №3/2015 са свързани с осъществяване на въвод във владение в хода на изпълнително производство и възможностите за защита на лицата, засегнати от проведено по отношение на тях изпълнение. Действително, в исковата молба е посочено, че по отношение на собствения на ищците имот е направен опит за въвод, но с предявените искове ищците не се бранят само срещу принудителното изпълнение и не целят защита само на владението си, а предявяват искове, основани на притежаваното от тях право на собственост, и целящи отричането на това право на ответниците, като посочването на предприетите по изпълнителното дело действия е с оглед мотивиране на правния им интерес. В този смисъл за ищците няма задължителен специален ред за защита, който да води до недопустимост на предявените от тях искове. Последните два въпроса се поставят във връзка със задълженията на окръжения съд в качеството му на въззивна инстанция: „Длъжен ли е въззивният съд, като съд по същество на спора, да извърши самостоятелна преценка на събраните пред него и пред първата инстанция доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?“ и „Длъжен ли е въззивният съд да изследва възраженията и доводите на страните, които имат отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, както и да прецени относимите доказателства и да изгради последователни фактически изводи, въз основа на които да изложи правни съображения?“. Действително, съобразно разясненията, съдържащи се в Тълкувателно решение №1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. №1/2013г., въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Не се установява въззивното решение да е постановено в противоречие с разясненията, съдържащи се това тълкувателно решение, нито с посочените от касатора решение №60163/09.02.2022г. по гр. дело №1368/2021 и решение №208 /12.03.2021г. по гр. дело №983/2020г. Доколкото във въззивните си жалби, въззивниците не са оспорили фактическата обстановка, установена в хода на първ. дело, въззивният съд е препратил на осн. чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд. Окръжният съд е изложил, че изводите на районния съд са правилни и следва да бъдат споделени, но от своя страна е коментирал и релевантните за спора доказателства, като е развил и свои кратки, но съдържателни мотиви във връзка с допустимостта и основателността на предявените искове. Изложени са и съображения по всички възражения, съдържащи се във въззивните жалби досежно допустимостта на предявените искове и наличието на правен интерес. За разлика от цитираното по-горе решение №60163 от 9.02.2022г. на ВКС, в което е посочено, че във въззивното решение напълно е липсвал анализ на събраните по делото доказателства; не е било посочено какво съдът е приел за установено от фактическа страна и въз основа на кои доказателства, както и, че мотивите на въззивното решение, както и тези на първоинстанционното решение, които въззивният съд се е задоволил да декларира, че споделя, са били изключително лаконични, по настоящото дело, първоинстанционният акт, към който въззивният съд препраща на осн. чл. 272 ГПК, е подробен и мотивиран, като съдържа описание и анализ на ангажираните по делото доказателства, както и подробни съображения по допустимостта и основателността на предявените искове. Във въззивното решение изрично е посочено, че мотивите на районния съдия са конкретни, обстойни, правилни, въз основа на приетите доказателства по делото, като напълно съответстват на диспозитива на решението, като въззивният съд съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК е изложил и своите решаващи мотиви по основателността на исковете в рамките на очертания от въззивните жалби предмет на спора, поставен за разглеждане пред него с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК. По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По поставените въпроси липсва обосновка и по допълнително посоченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът се е позовал на тази разпоредба, но не е изложил аргументи относно значението им за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 на ТР №1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, като в тази връзка касаторът не е посочил съдебната практика, която счита, че се нуждае от осъвременяване. Правният въпрос ще е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка и в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност събраните по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, съставът счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска, тъй като няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание. В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Ответниците по касационната жалба са претендирали разноски, но не са представили доказателства за направени такива и за техния размер, поради което съдът не им присъжда разноски за настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.