Определение № 503 от 31.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 2804/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. В. Д. против решение №409 от 19.02.2019г., постановено по в.т.д.№4771/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 с-в, с което, след отмяна на решение №4935 от 20.07.2018г. по гр.д.№11728/2015г. на СГС, І-11 с-в, е уважен предявения от „Инвестбанк“ АД против В. В. Д. установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК и са присъдени разноски за заповедното и за исковото производство.

В касационната жалба се поддължа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Оспорва се извода на апелативния състав, че в случая не е била налице недобросъвестност, респ. „злоупотреба с права” от страна на „Инвестбанк“ АД като се излагат доводи, че към момента на издаването на заповедта на изпълнение на парично задължение е било налице в полза на банката-кредитор съдебно признато изпълняемо право и че недобросъвестността на банката е обусловена от създадената възможност за получаване на двойно плащане. Акцентира се върху обстоятелствата, че към датата на подаване на заявлението по чл.417, т.9 ГПК поемателят по записа на заповед вече се е бил снабдил с изпълнителен лист срещу солидарните длъжници по каузалното правоотношение, че същият е бил предприел фактически и правни действия, насочени към удовлетворяване на вземането му, както и че вземането по каузалното правоотношение е било включено в списъка на приетите вземания по чл.686 ТЗ в производството по несъстоятелност на единия от солидарните длъжници – „БКС-Център” АД. Отделно се твърди, че недобросъвестността на кредитора е налице и поради факта, че последващите изменения на облигационното отношение са били извършени без съгласието на авалиста и че банката е предявила записа на заповед преди падежа на последната вноска по кредита. В касационната жалба се сочи, че съдът не е обсъдил възражението на авалиста за нищожност на целия договор за кредит и се оспорва извода, че клаузата по чл.5.2 от договора е валидна. Твърди се, че кредитополучателят по договора „Виби Инженеринг“ ДЗЗД не е юридическо лице със самостоятелна правосубектност и следователно всички участници в гражданското дружество имат статута на кредитополучатели, което изключва качеството им на солидарни длъжници наред с главния длъжник. На последно място се сочи, че въззивният съд не е отчел, че събраните принудително суми в размер на 163 154 евро, надвишават размера на ищцовата претенция от 100 000 евро. Претендира се отмяна на въззивното решение, отхвърляне на предявения установителен иск с присъждане на направените от В. Д. съдебни и деловодни разноски.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън немотивираното твърдение за „очевидна неправилност” на въззивното решение, касаторът е формулирал като значими за конкретния спор следните правни въпроси (номерацията на въпросите е съгласно тази в изложението):

1. „ Налице ли е „недобросъвестност“, респективно „злоупотреба с права“ от страна на кредитор по ценна книга, издадена във връзка с каузално правоотношение /като обезпечение за изпълнение/, когато:

1.1. кредиторът е насочил изпълнение срещу авалиста по ценната книга /който не е страна по каузалното правоотношение/, когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист, издаден във връзка с вземанията му по самото каузално правоотношение, който изпълнителен лист е насочен срещу длъжниците по това правоотношение, а задълженото по ценната книга лице е трето лице по каузалното правоотношение?”

1.2. кредиторът насочи изпълнение срещу авалиста по ценна книга, а последният дори и да плати не може да се суброгира в правата на кредитора по ценната книга, без съгласие от страна на кредитора?”

2. „ За да е налице „недобросъвестност“, респективно „злоупотреба с права“ от страна на кредитор по ценна книга, необходимо ли е вземането по каузалното правоотношение да е погасено изцяло /било доброволно или по принудителен ред/, или е достатъчно да е налице в полза на кредитора СПН по отношение на вземането му по каузалното правоотношение /респективно съдебно изпълняемо право/, по което длъжникът по ценната книга не е страна, респективно не е участвал в процеса и/или в съответното производство, което е проведено преди да се предяви вземането по ценната книга?”

Според касатора посочените въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение по т.д.№148/2011г. на ВКС, I т.о. и решение по т.д.№1036/2013г. на ВКС, II т.о. Отделно се твърди, че по отношение на поставените въпроси е налице и основанието за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. „Когато, видно от договора, съконтрахент по него /кредитополучател/ е дружество по ЗЗД – ДЗЗД, то неговите участници съкредитополучатели ли са или не и ако да, то:

5. ако в едно правоотношение група лица са станали съконтрахенти по силата на закона /а не от договореното/, то тези лица могат ли да имат и качеството на солидарни длъжници и/или съдлъжници в съответното правоотношение, респективно дали е налице противоречие с разпоредбите на чл.101 ЗЗД и чл.121 – 127 ЗЗД? и ако не могат, респективно е налице противоречие с разпоредбите на чл.101 ЗЗД и чл.121 – 127 ЗЗД, то:

6. нищожна ли е договорка, поета от лица, които не могат да притежават соченото в договорката „качество“ и са я поели именно в това си „качество”?”

7. „ Може ли /по смисъла на договореното в едно правоотношение/, едно лице да е длъжно да изпълни в две различни качества едно и също задължение, при условие, че не се касае за чужд дълг?”

8. „Съществува ли вземане по ценна книга, която е издадена във връзка с договорка /клауза по договор/ по съществуващо каузално правоотношение, която клауза е нищожна?”

9. „ Нищожен ли е договор, по който страна е дружество, учредено по ЗЗД – ДЗЗД? и, ако да, то: съществува ли вземане по ценна книга, издадена във връзка с такъв договор?”.

В изложението се сочи, че по въпросите от №4 до №9 е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касация, тъй като същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от „Инвестбанк“ АД, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Сочи се, че поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на съда, както и че не са решени в противоречие с практиката на ВКС. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 предл.3 ГПК, приема следното:

Касационната жалби е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният състав от САС е отменил изцяло решение №4935/20.07.2018г., постановено по гр.д.№11728/2015г. на СГС като е признал за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че ответникът В. В. Д. дължи на ищеца „Инвестбанк“ АД сумата 100 000 евро на основание запис на заповед, издаден на 23.08.2010г. от „Виби Инженеринг“ ООД и авалиран от В. Д., с падеж на предявяване в срок до 26.04.2013г., за сумата от 1 927 840.55 евро, за която сума от 100 000 евро по гр.д.№25089/2015г. на СРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение на 25.05.2015г. и разпореждане за издаване на изп.лист, на осн. чл.417, т.9 ГПК. С въззивното решение ответникът е осъден да заплати на банката сумата от 7 375.41лв. – разноски за заповедното производство, както и направените разноски по делото.

Въззивният състав е посочил, че на 11.05.2015г. кредиторът „Инвестбанк“ АД е депозирал заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист въз основа на документ – запис на заповед, в резултат на което е било образувано ч.гр.д.№25089/2015г. на СРС, ГО, 119 състав. На 25.05.2015г. заповедният съд е издал заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.9 ГПК, като е разпоредил длъжникът В. Д. да заплати на кредитора „Инвестбанк“ АД сумата от 100 000 евро, част от общо вземане в размер на сума от 1 927 840.55 евро - задължение по запис на заповед от 23.08.2010г., предявен за плащане на 25.07.2012г., ведно със законната лихва за периода от 11.05.2015г. до изплащане на вземането и сума в размер на 7 375.41лв. – разноски по заповедното дело. Въззивният съд е приел за безспорно установени по делото следните релевантни за спора обстоятелства:

1.) процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на задълженията по договор за банков кредит №014/2010–В от 18.08.2010г., сключен между ТБ „Инвестбанк“ АД като кредитор и „Ви Би Консорциум” ДЗЗД като кредитополучател. В гражданското дружество – консорциум, съдружници са били следните посочени в договора търговски дружества - „Ви Би Консултинг Къмпани” ЕООД, „Ви Би Инженеринг”ООД и „Крамекс М“ ООД., за които съдружници в ДЗЗД изрично е уговорено, че са солидарни длъжници.

2.) в чл.1/1/ от договора е уговорено, че банката - кредитор предоставя на кредитополучателя инвестиционен банков кредит в размер на 1 637 000 евро, предназначен за закупуване на 53 364 броя обикновени поименни акции, собственост на Столична община, съставляващи 100% от капитала на „БКС - Център“ ЕАД.

3.) Според чл.2/2/ от договора кредитът се предоставя само след учредяване на договорените в чл.5, ал.1, т.1 обезпечения, които служат за обезпечаване на всички вземания на банката – главница, лихви, неустойки, такси, комисионни, разноски и други като кредитополучателят учредява в полза на „Инвестбанк“ АД: особен залог по реда на ЗОЗ – първи по ред върху търговското предприятие на „Ви Ти Консултинг Къмпани” ЕООД и върху търговското предприятие „Ви Би Инженеринг” ООД първа по ред договорна ипотека в полза на банката върху апартамент №8, находящ се в [населено място], със застроена площ от 79.36 кв.м., собственост на С. Н.; залог по реда на ЗОЗ върху вземанията на „Крамекс -М“ ООД към „Хидроинжект“ ЕООД в размер на 465 000 лева. Уговорено е след придобиване на акциите на „БКС - Център“ ЕАД кредитополучателят да учреди в полза на банката първи по ред залог върху придобитите със средствата от кредита 53 364 броя акции, представляващи 100% от капитала на „БКС - Център“ ЕАД, както и първи по ред залог върху търговското предприятие на „Крамекс- М“ ООД. Съгласно т.2 на чл. 5 от договора за инвестиционен кредит, солидарните длъжници издават в полза на ТБ „Инвестбанк“ АД запис на заповед без протест, за целия размер на кредита и за дължимите лихви, авалиран от съдружниците им като физически лица, платим на предявяване в срок до 2 месеца след крайния срок за погасяване на кредита е 26.02.2013г.

4.) с анекс от 19.08.2010г., сключен между „Инвестбанк“ АД и солидарните длъжници като част от консорциума, е договорено учредяване на допълнителни обезпечения: залог върху вземанията на „БКС - Център“ ЕАД към „Метрополитен“ ЕАД, Столична община, „Б. Парк София“ АД, Столична община – район Витоша, както и първи по ред залог върху търговското предприятие на „БКС – Център“ ЕАД, включително и залог по реда на ЗОЗ върху всички бъдещи вземания на „БКС – Център“ ЕАД, произтичащи от договори във връзка с изграждане на метродиаметър II и метродиаметър III, както и по договори с общини, сключени след подписване на анекса.

5.) със споразумение от 12.01.2011г., сключено между ТБ „Инвестбанк“ АД и „БКС – Център“ АД, последният е встъпил като съдлъжник по договора за банков кредит, отговаряйки солидарно за задълженията, породени от договора с първоначалния длъжник „Ви Би Консорциум” ДЗЗД. С анекс № 1 към споразумението е договорено учредяване от „БКС – Център“ АД в полза на кредитора ТБ „Инвестбанк“ АД на следните обезпечения: – две първи по ред ипотеки на подробно описани в анекса недвижими имоти, собственост на дружеството.

6.) с анекс №2 от 29.04.2011г. към договора за банков кредит, сключен между първоначалните страни по него, е договорен нов погасителен план като крайният срок на издължаване на кредита е останал 26.02.2013г.

С касационната жалба не се оспорват изводите на въззивния съд, че процесният записът на заповед е редовен от външна страна при спазване на всички формални изисквания за издаване и съществуването му, както и че записът на заповед е валидно предявен на авалиста В. Д.. В касационната жалба липсва оплакване, касаещо извода за неоснователност на възражението на ответника за изтекла погасителна давност по чл.111 ЗЗД за вземанията на банката към кредитополучателите, произтичащи от договора за кредит. Във връзка с възраженията на авалиста за недобросъвестност, респ. за „злоупотреба с право” от страна на банката при подаване на заявлението за издаване за заповедта за изпълнение на парично задължение, въззивният съд е посочил като относими следните безспорно установени по делото факти:

1.) в заповедно производство по чл. 417 ГПК, въз основа на извлечение от счетоводните книги на заявителя „Инвестбанк“ АД е бил издаден изп. лист на 13.07.2012г. по гр.д.№31152/2012г.о на СРС, 54 състав, в полза на банката срещу „Ви Ти Консултинг Къмпани” ЕООД, „Ви Би Инженеринг”ООД и „Крамекс М“ ООД, с който длъжниците са осъдени да заплатят на кредитора сумата от 500 000 евро, представляваща част от задължение в общ размер 1 283 604 евро – непогасена главница по договор № 014/2010–В от 18.08.2010г., ведно със законна лихва за периода 27.06.2012г. до изплащане на вземането; договорна лихва в размер на 153 402.07 евро за периода 27.04.2011г. до 16.05.2012г.; лихва за забава върху просрочената главница в размер на 99 992.26 евро за периода от 27.05.2011г. до 26.06.2012г.; неустойка за забава върху договорната лихва в размер на 17 973.34 евро за периода 27.05.2011г. до 26.06.2012г., такса в размер на 12 941.04 евро, дължима на 23.08.2011г., застрахователни премии в размер на 425.15лв. за периода 28.02.2012г. до 27.02.2013г. и разноски по делото в размер на 30 687.99лв.

2.) ищецът „Инвестбанк“ АД е взискател по следните две изпълнителни дела,: изп.дело №20118380406511 на ЧСИ М. Б. и изп.дело №20127880400782 на ЧСИ М. К.:

• изп.дело №20118380406511 на ЧСИ М. Б., по което ищецът „Инвестбанк“ АД е присъединен взискател въз основа на удостоверение от 13.09.2012г. на ЧСИ М. К., за принудително събиране на сумите по издадения изполнителен лист срещу длъжника „БКС – Център“ АД. Към датата на издаване на удостоверението от 13.06.2017г от ЧСИ М. Б. се установява, че в полза на взискателя „Инвестбанк“ АД са разпределени суми в размер на 319 096.64лв., съгласно Постановление за разпределение от 22.07.2013г. по изп.дело №20118380406511, че сумите били събрани от проведени публични продани, като тези суми не са платени на взискателя „Инвестбанк“ АД, а са приспаднати от вземането на банката, поради възлагане на имотите, продадени на публичната продан, на взискателя „Инвестбанк“ АД. От идентификаторите на имотите, възложени на банката в хода на принудителното изпълнение е видно, че се касае за същите недвижимости, върху които е договорено да се учреди договорна ипотека по анекс №1 към споразумението от 12.01.2011г. Не е спорно, че принудителното изпълнение по изп.д.№6511/2011г. на ЧСИ Б. срещу „БКС – Център“ АД не е спряно – определение от 10.05.2017 г. на СГС, ТО, VI - 23 състав по т.д. № 804/2012 г.

-изп.дело №20127880400782 на ЧСИ М. К., образувано въз основа на издадения в полза на ищеца срещу трите дружества изпълнителен лист от 13.07.2012г.

3.) временният синдик на „БКС – Център“ АД е представил списък на приетите вземания на кредитори срещу „БКС – Център“ АД в производството по несъстоятелност на дружеството, от който е видно, че на 28.11.2014г. ищецът ТБ „Инвестбанк“ АД е предявил вземането си към длъжника въз основа на сключения договор за банков кредит и анексите към него, което вземане е прието в размер на 3 099 689.39лв.

4.) след датата на заявлението 11.05.2015г. са събрани принудително от частни съдебни изпълнители следниите суми: по изпълнително дело №362/2015 г. срещу В. Д. - в размер на по 898.09лв. на 08.07.2015г. и на 22.07.2015г. - 898.09лв., с които суми за погасени разноски по делото.

Въззивният състав е акцентирал върху основното и допълнителното заключения по извършената пред СГС съдебно–счетоводна експертиза, от които се установява, че към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК –11.05.2015г. остатъкът от задълженията към банката произтичащи от договора за кредит и анексите към него е в размер на сумата 1 280 977.36 евро – непогасена главница и 2 626.64 евро – незаплатени разноски.

На базата на така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ответника за нищожност на договора за кредит, респ. за нищожност на клаузата по чл.5 т.2 от договора. Според съда в договора изрично е посочено, че кредитополучателите са солидарни длъжници без да се разделя задължението между тях, което означава, че едновременно с получаване на кредита на основание чл.101 ЗЗД кредитополучателите поемат задължения като солидарни длъжници, включващо задължение на всеки от кредиторите да върне получената сума изцяло, т.е. налице е встъпване в дълг към момента на пораждане на задължението. Отделно, за да обоснове валидността на договора, съдът се е позовал и на разпоредбата на чл.304 ТЗ, предвиждаща солидарна отговорност на длъжниците по търговска сделка ако не е уговорено друго. Въззивния състав е посочил, че липсата на нищожност на каузалното основание не дава възможност да се приеме, че няма задължение по издадения запис на заповед.

В обжалваното решение е посочено, че злоупотребата с право следва да се прецени от гледна точка на това дали въпреки получено доброволно или принудително изпълнение на основание каузалното правоотношение, е предявен иск за изпълнение на задължението, основано на записа на заповед. Приемайки, че към момента на издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение на основание записа на заповед са налице непогасени парични задължения, въззивният състав е направил извод за неоснователност на възражението на авалиста, че е налице злоупотреба с право от страна на „Инвестбанк“ АД. Според съда от обстоятелството, че записът на заповед е издаден за сумата от 1 927 840.55 евро, а е установено, че през 2013г. част от дълга по договора за кредит е погасен, не може да се приеме недължимост на сумата, предмет на производството по чл.422 ГПК, тъй като настоящият процес е за установяване съществуване на вземане на „Инвестбанк” АД в размер на 100 000 евро. Въззивният състав е посочил, че само реалното получаване на сумите, а не провежданите искови и изпълнителни производства могат да се приемат за такива като злоупотреба с право, както и че получаването на право на принудително удовлетворение по реда на чл. 692 ТЗ във вр. с чл.688 и чл.685 ТЗ в производство по несъстоятелност, не означава получаване на плащане на сумите. Според въззивния състав не е налице злоупотреба с право ако съществува възможност задължението по договора за кредит да бъде получено от кредитора чрез плащане от длъжниците и отделно въз основа на записа на заповед, тъй като ако има две различни основания за получаване на една и съща сума, за което кредиторът се е снабдил с изпълнителни листове в два различни процеса, релевирането на този факт може да стане в изпълнителния процес.

Според въззивния състав недобросъвестността съгласно теорията и практиката се дефинира като знание на фактите, които могат да обосноват възраженията на длъжника, в случая към правата на приносителя, т.е. знание за недостатъците на каузалното правоотношение, на основание чл. 289 ТЗ вр. чл. 63 и чл. 8 от ЗЗД като освен това може да е знание за факт, например знание, че по каузалното правоотношение е налице съдебно изпълнително основание и е налице принудително изпълнение. Приемайки, че в конкретния случай се установя, че е налице съдебно признаване на вземането срещу един от солидарните длъжници по договора за кредит „БКС-Център” АД – на първо място има издадена заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК и на второ чрез включване на вземанията в одобрения на основание чл.692 от ТЗ списък с приети вземания от съда по несъстоятелността, въззивният състав е стигнал до извода, че следва да бъде разкрито каузално правоотношението между банката и солидарните длъжници. В тази връзка съдът е посочил, че доколкото не е установено плащане от солидарните длъжници, следва да се приеме, че задължението по каузалното правоотношение съществува. Въззивният състав е отразил, че погасяването на дълга от един от солидарните длъжници в посочените размери, означава, че е налице задължение на всеки от солидарните длъжници спрямо кредитора да изпълни остатъка от задължението като наличието на съдебнопризнати вземания срещу един от длъжниците „БКС-Център” АД не обуславя извод за недължимост на сумата от всеки от солидарните длъжници за разликата над погасените задължения. Според съда в случая не е налице недобросъвестност или злоупотреба с право за претендирания в настоящия процес размер от 100 000 евро, поради което следва да се признае за установен този размер като целият размер на вземането по договора за кредит бъде посочено, така както е в заключението на вещото лице.

На последно място в обжалваното решение са изложени съображения за неоснователност на възражението на ответника, свързано с отказа на банката да замени авалиста в хода на изпълнение на договора. Съдът е посочил, че в договора за кредит не е предвидена възможност при напускане на съдружник да има освобождаване от задължение и тъй като авалът е абстрактна сделка, самото поемане на менителничното поръчителство може да стане на различни основания и авалистът отговаря спрямо приносителя на записа на заповед, независимо от каузалните правоотношения, в които е встъпил.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Не обуславя допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл..3 ГПК твърдението на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр.86/2017г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл.290, ал.2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 ГПК.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Отделно следва да се има предвид, че в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не излага съображения за очевидна неправилност на въззивното решение, различни от тези, с които обосновава неправилност на решението по чл.281, т.3 ГПК.

Извън случаите по чл.280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 - т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства

Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение формулираният от касатора въпрос №1 с подточки 1.1. и 1.2:. „ Налице ли е „недобросъвестност“, респективно „злоупотреба с права“ от страна на кредитор по ценна книга, издадена във връзка с каузално правоотношение /като обезпечение за изпълнение/, когато: 1.1. кредиторът е насочил изпълнение срещу авалиста по ценната книга /който не е страна по каузалното правоотношение/, когато кредиторът се е снабдил с изпълнителен лист, издаден във връзка с вземанията му по самото каузално правоотношение, който изпълнителен лист е насочен срещу длъжниците по това правоотношение, а задълженото по ценната книга лице е трето лице по каузалното правоотношение?” 1.2. кредиторът насочи изпълнение срещу авалиста по ценна книга, а последният дори и да плати не може да се суброгира в правата на кредитора по ценната книга, без съгласие от страна на кредитора?”. Въпросът е относим изцяло към правилността на обжалваното решение, която не предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Доколкото едно от основните възражения на ответника е, че в случая е налице недобросъвестност, респ. злоупотреба в право от страна на кредитора, обуславящи неоснователност на предявения иск, въпросът „дали е налице недобросъвестност, респ. злоупотреба в право” е въпрос по съществото на спора, касаещ правилността на решението.

Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения от касатора въпрос №2: „ За да е налице „недобросъвестност“, респективно „злоупотреба с права“ от страна на кредитор по ценна книга, необходимо ли е вземането по каузалното правоотношение да е погасено изцяло /било доброволно или по принудителен ред/, или е достатъчно да е налице в полза на кредитора СПН по отношение на вземането му по каузалното правоотношение /респективно съдебно изпълняемо право/, по което длъжникът по ценната книга не е страна, респективно не е участвал в процеса и/или в съответното производство, което е проведено преди да се предяви вземането по ценната книга?”. На първо място настоящият състав намира, че въпросът не е обусловил решаващата воля на съда, съобразно разясненията, дадени т.1 от Тълк.решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК. Внимателният анализ на мотивите на въззивното решение сочи, че тезата на въззивният състав за необходимост авалистът да установи, че вземането по каузалното правоотношение е погасено изцяло, се отнася единствено до предпоставката за недължимост - злоупотреба с право от страна на кредитора. Що се отнася до установяване на евентуална недобросъвестност на кредитора съдът е посочил, че същата е налице при знание на хоемателя за недостатъците на каузалното правоотношение, включително и знание за факт, че по каузалното правоотношение съществува съдебно изпълнително основание и е налице принудително изпълнение. Именно с оглед установените от съда обстоятелства по делото – че съществува съдебно признаване на вземане за сумата от 500 000 евро срещу солидарните длъжници въз основа на издадена заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК и че вземания в размер на 3 099 689.39лв. са включени в одобрения на основание чл.692 ТЗ списък с приети вземания в производството по несъстоятелност на „БКС – Център“ АД, въззивният състав е стигнал до извода, че следва да бъде разкрито каузалното правоотношението между банката и солидарните длъжници. Въззивният състав е обосновал неоснователността на възражението за недобросъвестност на кредитора, тъй като е приел, че е налице съдебно изпълняемо основание по отношение на длъжниците по каузалното правоотношение само за част от дължимия остатък от задължението, която част не покрива сумата от 100 000 евро, предмет на производството по чл.422 ГПК против авалиста. В тази връзка въпросът на касатора не обхваща цялостната аргументация на съда относно неоснователността на възражението за недобросъвестност, респ. злоупотреба с право от страна кредитора.

Но дори да се приеме, че въпросът е от значение за конкретния правен спор по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед спецификата на случая, същият не е решен от апелативния състав в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решения. Въззивният съд се е съобразил с постановките в решение по т.д.№213/2010г. на ВКС, ІІ т.о. и в решение по т.д.№148/2011г. на ВКС, І т.о, приемайки, че доколкото има частично плащане от длъжниците по каузалното правоотношение и доколкото има съдебно признато основание за част от дълга, в случая е налице изключението от правилото за ограничаване на възможността (с оглед самостоятелния характер на авала), авалистът да противопостави на приносителя относителните възражения на хонората по каузалното правоотношение. Съдът е приел също, че недобросъвестността на приносителя е обусловена от знание за наличието на относителни възражения на хонората, както и че авалистът може успешно да противопостави тези възражение с цел осуетяване възможността в резултат на предприетите правни действия едно и също вземане да бъде събрано два пъти. Както бе посочено по-горе, за да приеме, че не е доказана недобросъвестност на поемателя по отношение на сумата 100 000 евро, предмет на производство по чл.422 ГПК, съдът е съобразил, че при остатък на задължението по каузалното правоотношение от 1 280 977.36 евро – главница + 2 626.64 евро - разноски, съдебното изпълняемо основание по отношение на длъжниците е за сумата 500 000 евро като разликата до остатъка от непогасеното задължение надхвърля сумата 100 000евро. В тази връзка в случая няма идентичност на фактите, установени в производството по т.д.№148/2011г. на ВКС, І т.о., при което задълженията на авалиста се покриват със сумите, за които поемателят се е снабдил със съдебното изпълняемо основание спрямо длъжника. Що се отнася до обстоятелството, че вземането на банката е било включено в списъка на синдика на приетите вземания в производството по несъстоятелност на встъпилия длъжник „БКС – Център“ АД, въззивното решение е съобразено с постановките в решение №194/01.02.20118г. по т.д.№84/2017г. на ВКС, ІІ т.о., съобразно които „не би могло да се приеме, че предявяването и приемането само на обезпеченото вземане по каузалното правоотношение в производството по несъстоятелност на длъжника, съставлява недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на кредитора, който е поемател по ефекта”.

Въпросите на касатора (номерирани от него като въпроси №4 и №5) а именно: „Когато, видно от договора, съконтрахент по него /кредитополучател/ е дружество по ЗЗД – ДЗЗД, то неговите участници съкредитополучатели ли са или не и ако да, то: ако в едно правоотношение група лица са станали съконтрахенти по силата на закона /а не от договореното/, то тези лица могат ли да имат и качеството на солидарни длъжници и/или съдлъжници в съответното правоотношение, респективно дали е налице противоречие с разпоредбите на чл.101 ЗЗД и чл.121 – 127 ЗЗД? не са значими за конкретния правен спор и не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация, тъй като в тях се съдържат твърдения, които не са възприети или не са обсъдени от въззивния съд. Въззивният състав е приел, че солидарната отговорност на дружествата, включени в консорциума „Виби Инженеринг“ ДЗЗД, произтича от клаузите на самия договор при липса на законова забрана за едновременно поемане на задължения на всеки един от съдлъжниците спрямо кредитора.

По начина, по който са формулирани, съответно въпрос №6: „Нищожна ли е договорка, поета от лица, които не могат да притежават соченото в договорката „качество“ и са я поели именно в това си „качество”?” и въпрос №9: „ Нищожен ли е договор, по който страна е дружество, учредено по ЗЗД – ДЗЗД? и, ако да, то: съществува ли вземане по ценна книга, издадена във връзка с такъв договор?”, въпросите касаят правилността на въззивното решение, която като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, не е предмет на проверка в производството по допускане на касационно обжалване.

Въпросите №7 „ Може ли /по смисъла на договореното в едно правоотношение/, едно лице да е длъжно да изпълни в две различни качества едно и също задължение, при условие, че не се касае за чужд дълг?” и №8: „Съществува ли вземане по ценна книга, която е издадена във връзка с договорка /клауза по договор/ по съществуващо каузално правоотношение, която клауза е нищожна?” не са значими за конкретния правен спор, тъй като не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили неговата решаваща воля. От друга страна въпросите съдържат твърдения на касатора, които не са установени по делото. Не е налице идентитет между юридическото лице „Виби инженеринг” ООД – един от длъжниците по договора за кредит и издател на процесния запис на заповед и В. Д. – авалирал записа на заповед в качеството си на физическо лице. Въззивният състав не е приел, че записът на заповед е издаден въз основа на нищожна договорна клауза, а напротив – съдът е изложил съображения за валидността на клаузата по чл.5.2 от договора.

На основание чл.78, ал.3 ГПК във вр. с чл.25 ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ касаторът следва да бъде осъден да заплати на „Инвестбанк” АД сумата 100лв. – юрисконсулстско възнаграждение за касационната инстанция.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,