Определение № 300 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4126/2020 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответниците Й. И. Д. – лично и като едноличен търговец (ЕТ) с фирма „Данила – Йордан Драговчев“, ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], [община], И. К. Д. и „Данила билд“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място], [община], чрез управителя Й. И. Д., приподписана при условията на чл. 284, ал. 2 ГПК от адв. Ю., както и по касационна жалба на ищеца И. Й. Д., чрез адв. Ю. срещу решение № 1581 от 04.05.2020 г. по гр. д. № 764/2019 г. на Окръжен съд – Благоевград.

От ответниците по двете жалби в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от „УниКредит Булбанк“ АД, чрез адв. П.. В отговора на касационната жалба на ответниците – физическите лица Д. и представляваните от Й. И. Д. едноличен търговец и търговско дружество, банката е изразила становище за недопустимост на сезирането, поради липса на правен интерес от обжалване, доколкото постановеният от въззивния съд резултат по спора е благоприятен за посочените лица – предявеният против тях иск е отхвърлен. В отговора на касационната жалба на ищеца са изложени съображения за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

По допустимостта на производството настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, констатира следното.

Касационната жалба на посочените ответници срещу постановеното въззивно решение е процесуално недопустима. За тези лица отсъства правен интерес от обжалване, който е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки и съдът следи служебно за съществуването му през целия съдебен процес, вкл. и в касационното производство. В случая такъв интерес не е налице, тъй като с обжалваното въззивно решение е отхвърлен искът, предявен против ответниците по делото (вкл. Й. Д. - лично и като ЕТ, И. Д. и „Данила билд“ ЕООД) и търсената искова защита срещу тях не е осъществена. Това определя постановеният от въззивния съд правен резултат като благоприятен за ответната страна. Този извод не се променя от процесуалното поведение по делото на ответниците - настоящи касатори и извършеното от тях признание на исковата претенция. Касае се за изразена позиция по съществото на спора, която обаче не променя положението на тези лица като ответници по предявените искове и не обуславя „качеството им на заинтересовани лица“ в гражданския процес (такова процесуално качество е чуждо на гражданското съдопроизводство), каквито са доводите им в касационната жалба. Липсата на правен интерес от обжалване характеризира сезирането на ВКС от страна на посочените ответници като недопустимо. Касационната им жалба не следва да се разглежда по същество, което налага прекратяване на образуваното по нея производство пред касационния съд.

Касационната жалба на ищеца е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение приема следното:

Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 2127/08.05.2019 г. по гр. д. № 653/2016 г. на Районен съд – Разлог (РС – Разлог) за отхвърляне на предявения от И. Й. Д. против Й. И. Д. – лично и като ЕТ с фирма „Данила – Йордан Драговчев“ и седалище [населено място], [община], И. К. Д., „Данила билд“ ЕООД със седалище [населено място] и „УниКредит Булбанк“ АД със седалище [населено място] иск по чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД - за прогласяване нищожността на договорна ипотека от 28.11.2007 г., сключена между банката като кредитор и останалите ответници като длъжници (кредитополучател - ЕТ, солидарни и ипотекарни длъжници в качеството си на собственици на недвижимия имот – посочените физически лица и търговското дружество – солидарен длъжник) и учредена с нотариален акт № 54, том № 10, рег. № 7724, дело № 1763 от 28.11.2007 г. на Краси М. - нотариус с рег. № 061 на НК и район на действие РС - Разлог, поради липса на съгласие от собственика на имота.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е споделил решаващите съображения на първата съдебна инстанция, че учредената в полза на банката ипотека е валидна и е препратил по правилото на чл. 272 ГПК към мотивите на атакуваното пред него решение – относно там извършената преценка на доказателствата, направените фактически и правни изводи. Приел е, че на предявеното основание - липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД от собственика на имота при учредяването й, процесната договорна ипотека не е нищожна, тъй като този порок не е установен от ищеца при условията на пълно и главно доказване в процеса и не е оборена закрепената в текста на чл. 17, ал. 2 ЗЗД презумпция за добросъвестност на третото лице - кредитора, в чиято полза е учредена ипотеката. Изтъкнато е, че липсата на съгласие, като основание за нищожност на договора (респ. липсата на воля при едностранните сделки) е налице тогава, когато тази липса е съзнателна, а също и когато сделката е извършена от недееспособно лице - поставено под пълно запрещение пълнолетно лице или пък от малолетен, т. е. от лице, което не може да формира правно валидна воля. Развити са доводи, че постановеното без участието на банката – кредитор и влязло в сила решение № 1699/25.04.2014 г. по гр. д. № 1/2014 г. на РС - Разлог, не й е противопоставимо и тя не обвързана от неговата сила на пресъдено нещо по там разрешения материалноправен спор. Посочено е, че с това решение е прогласена нищожността на легитимиращия ипотекарните длъжници като собственици на обременения с ипотека недвижим имот към датата на учредяването й договор за покупко – продажба, материализиран в нотариален акт № 182, том IV, дело № 1397/13.11.1997 г. по описа на Краси М. – нотариус с рег. № 061 на НК, поради привидност на съглашението. Изразено е разбиране, че банката не е участвала в това исково производство, а съгласно чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК съдебното решение има сила само между страните в процеса, за същото искане и на същото правно основание, както и относно наследниците на страните и техните правоприемници. Мотивирани са също доводи, че договорната ипотека е учредена през 2007 г. и предхожда вписването на исковата молба, по която е образувано гр. д. № 1/2014 г. на РС - Разлог. Втората инстанция е приела, че обратното писмо от 13.11.1997 г., за което твърди ищецът, свързано с установяване на действителните отношения между страните по сключената тогава привидна сделка (доколкото страните по нея не са искали настъпването на целените със съглашението правни последици), не е произвело правно действие и не може да бъде противопоставено на банката. Този извод е направен с оглед на установения факт, че обратното писмо не е представяно нито на банката – кредитор, нито пред нотариуса при учредяване на процесната ипотека, от една страна и от друга – че единият продавач по сделката от 13.11.1997 г. - дядото на ищеца, не е подписвал такъв документ, а вторият продавач – М. Д. го е подписала без да има яснота за качеството, в което лицето прави волеизявлението. Посочено е, че така отсъства валидно изразена воля от продавачите по съглашението относно привидността на там отразеното съгласие за разпореждане с имота срещу цена. В обжалваното решение са изложени аргументи за отсъствие на произнасяне от първостепенния съд извън обхвата на търсената с иска защита, както и на допуснати съществени процесуални нарушения при изготвяне на доклада по делото, който е съответен на постановеното първоинстанционно решение, както и липсата на нарушение на правилата за разпределението на доказателствената тежест.

В изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят - ищец поставя въпроси, за които твърди, че са значими за изхода по делото и чието разглеждане претендира на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тяхното съдържание е следното:

1. „УниКредит Булбанк“ АД обвързана ли е с последиците на решението, постановено по гр. д. № 1/2014 г. на Районен съд – Разлог?“

По въпроса се поддържа противоречие с решение № 131 от 25.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3102/2018 г., III г. о. и решение № 553 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1166/2011 г., IV г. о.

2. „Действителна ли е ипотеката, учредена от несобственик на имот?“

Тук страната сочи отклонение с решение № 114 от 21.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4370/2015 г., IV г. о. и решение № 1 от 19.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3424/2014 г., III г. о.

В този пункт от изложението се излагат доводи за доказателственото значение на т. н. „обратно писмо“ - писмен документ, съдържащ волеизявлението на всички страни по прикрития договор за покупко – продажба от 13.11.1997 г. (легитимиращ учредителите на ипотеката като собственици на имота към датата на извършването й), което служи за пълно разкриване на симулацията, осъществена със сключването на процесната договорна ипотека. Поддържа се отклонение от разрешенията, дадени с решение № 544/06.01.2011 г. по гр. д. № 1053/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 464/16.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1069/2009 г. I г. о., решение № 437 от 22.07.2004 г. на ВКС по гр. д. № 907/2003 г., I г. о. и решение № 152 от 5.03.1985 г. на ВС по гр. д. № 820/1984 г., I г. о.

3. „Обратно писмо, подписано от част от страните по договор, настъпването на правните последици на който не желаят, може ли да породи правно действие и следва ли/необходимо ли е същото да бъде противопоставяно на банка – ипотекарен кредитор?“

По това питане се твърди противоречие с Решение № 484 от 11.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 375/2010 г., IV г. о.

Касаторът – ищец обосновава и тезата за отсъствие на произнасяне от въззивния съд по спорния предмет, в отклонение от постановките на ТР № 1/17.07.2001 г. на ВКС, ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и на решение № 86 от 06.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 761/2019 г., II т. о.

4. „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по заявените от страните доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства от значение за решаването на спора, като посочи конкретно направените въз основа на тях свои изводи?“

Искането за достъп до касация по въпроса се обосновава с поддържаното отклонение от задължителните указания, дадени с ППВС № 1/13.07.1953 г., както и с разрешенията, възприети в решение № 77/17.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2040/2014 г. на IV г. о., решение № 164/4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г. на III г. о. и Решение № 86/06.07.2020 г. на ВКС по т. д. № 761/2019 г. на II т. о.

5. „Задължен ли е въззивният съд да изложи съображения по наведените от страните доводи и релевантните за спора доказателства, както и да обсъди тези доказателства?“

Тук се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 51 от 29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на I т. о., решение № 548 от 6.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на III г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о., решение № 218 от 3.11.2016 г. по гр. д. № 2217/2016 г. на III г. о., решение № 228 от 1.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о., решение № 23 от 7.06.2017 г. по гр. д. № 2669/2016 г. на II г. о., решение № 344 от 21.09.2012 г. по гр. д. № 862/2011 г. на IV г. о., решение № 37 от 30.03.2020 г. по т. д. № 2206/2018 г. на II т. о. и решение № 108 от 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г. на IV г. о.

6. „При преценката на всички факти и обстоятелства по спора длъжна ли е въззивната инстанция да съобрази и обсъди всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни, вкл. и на обяснения по реда на чл. 176 ГПК?“

Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по това питане се обосновава с твърдяното несъответствие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, изразена в постановките по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и с практиката на този съд, обективирана в решение № 108 от 25.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1538/2019 г., IV г. о.; решение № 12 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2184/2015 г., III г. о.; решение № 42 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о.; решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1609/2014 г., IV г. о.; решение № 40 от 4.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4297/2014 г., IV г. о.; решение № 157 от 11.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 3638/2014 г., I т. о.

7. „Бил ли е длъжен въззивният съд по силата на чл. 271 и чл. 272 ГПК да обсъди в мотивите на решението си всички възражения и доводи на страните и липсата на такова опорочава ли съдебния акт?“

По въпроса се заявява противоречие с решение № 67/16.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 882/2019 г., I т. о.

Страната се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като поддържа очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение, обоснована с допуснати от съда процесуални нарушения при обсъждане и оценка на доказателства (вкл. и по въпроса действителна ли е ипотека, учредена от несобственик на имота) и разпределение на доказателствената тежест в процеса, както и с неправилно приложение на материалния закон.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първият от поставените въпроси е фактически, а не правен, доколкото изисква обсъждане на фактологията по конкретното дело – в частност дали в производството по него е взела участие посочената банка, за да бъде обвързана от силата на пресъдено нещо на постановеното решение по спора, респ. явява ли се правоприемник на страна в този процес. Въпрос, които е от значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не притежава характеристиката на правен, съгласно мотивите към постановките по т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това (пак там).

Вторият въпрос също не формира общо основание за селекция на касационната жалба, защото такъв решаващ мотив в обжалваното решение липсва. Въззивният съд е отхвърлил претенцията не защото е приел, че макар учредена от лице, което не е собственик на имота към датата на учредяването й, процесната ипотека е действителна сделка, а защото ищецът не е провел успешно доказване на твърденията си за липса на съгласие от собственика на имота за обременяването му с ипотечното право на банката. В тази връзка инстанцията по същество се е позовала на неучастието на ипотекарния кредитор в производството по гр. д. № 1/2014 г. на РС – Разлог и е направила извод, че влязлото в сила решение по това дело (за прогласяване нищожността на продажбената сделка, с която приобретателите на имота са се легитимирали за негови собственици към датата на учредяване на ипотеката) не го обвързва и му е непротивопоставимо с оглед на чл. 298, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Съобразено е и обстоятелството, че горното решение е постановено по искова молба, вписана значително време след ипотеката и е прието, че то обвързва само страните по делото и не разпростира действието се по отношение на трети лица, които са придобили добросъвестно права върху имота преди предявяването на иска за разкриване на симулацията – арг. чл. 17, ал. 2 ЗЗД. Както вече се изтъкна по-горе непоставянето на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание да не се допуска касационен контрол без да е необходимо да се установяват сочените допълнителни основания за това.

Третото питане не удовлетворява изискването за обуславящ правен въпрос от значение за изхода на делото и не позволява осъществяването на достъп до касация по него. Въпросът не е значим за произнасянето на въззивния съд с обжалваното решение, тъй като решаващи за отхвърлянето на предявения иск са други съображения (изложени в предходния пункт от настоящото определение), но не и тези, основани на процесуалните способи за установяване на симулацията при наличието на т.н. обратно писмо, разкриващо вътрешните отношения между съконтрахентите по привидната сделка. Ирелевантни са и доводите, почиващи на разбирането следва ли/необходимо ли е обратният документ да се противопоставя на ипотекарния кредитор, за да породи действие по отношение на него. Ето защо и по този въпрос – с оглед липсата на общо основание, не следва да се допуска касационно обжалване, без да е необходимо да се установява наличие на допълнителната предпоставка от основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Последните четири повдигнати въпроса са относими към правомощията на въззивната инстанция като съд по същество и произтичащите от това задължения за обсъждане на доводите, възраженията и твърденията на страните, анализ и оценка на доказателства и мотивиране на съображения при разрешаване на спора, предмет на делото. В този смисъл питанията формират общо основание, но не и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради липса на поддържаното отклонение с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава. По горния обобщаващ въпрос е налице трайна и еднопосочна съдебна практика на ВКС, вкл. и установена по задължителен за съдилищата начин – с ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, ОСГТК, както и изразена в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК (решение № 52 от 07.06.2017г. на ВКС по гр. д. № 3463/2016 г. на І г. о.; решение № 154 от 24.08.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3848/2015 г. на IV г. о.; решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о.; решение 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о.; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г. на II г. о.; решение № 210/19.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 861/2016 г. на ІV г. о.; решение № 22/19.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2979/2014 г. на ІV г. о. и др.). Съобразно тази практика въззивният съд е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания. Той трябва да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, като с оглед на тях да съобрази и подложи на преценка доказателствата и обсъди доводите на страните, които не са обсъдени от първостепенния съд и не може да препрати към мотивите му, без да изложи собствени такива след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Неговото решение следва да отговаря на изискванията по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК с излагане на самостоятелни изводи по предмета на делото – материалноправния спор, с разглеждането на който е сезиран и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Мотивите на въззивното съдебно решение следва да отразяват решаващата дейност на второинстанционния съд, а не да са декларативни – така съгласно т. 3, раздел I от ППВС № 1 от 13.07.1953 г., ППВС № 7 от 27.12.1965 г. и т. 13 от ППВС № 1 от 10.11.1985 г., които запазват своето значение и при действието на новия ГПК (в сила от 01.03.2008 г.) мотивите трябва да съдържат кратко указание за спора, за това какво съдът е приел по отношение на фактите и посочване, след преценка и обсъждане на кои доказателства, съдът е формирал правните си изводи. Процесуалната възможност за препаращане към мотивите на първата инстанция при потвърждаване на нейното решение, съгласно чл. 272 ГПК, не освобождава въззивния съд от задължението да изложи собствени мотиви след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Като съд по съществото на спора втората инстанция следва да осъществи същата дейност като първата съдебна инстанция и съобразно с изискванията на чл. 12 и чл. 235 ГПК да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти; да прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора; да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК – с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция. В случая всичко това е сторено от въззивния съд и съобразяването на постановеното от него решение с тази практика лишава от основание искането за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по така поставения обобщаващ въпрос.

Отсъстват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради сочената негова очевидна неправилност.

Фактическият състав на това основание предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Такъв порок би бил налице при прилагане от въззивния съд на закона във видимо противоречие с неговия смисъл, когато съдът е решил спора въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение би било явно необосновано и съответно - страдащо от релевантния порок в случаите, когато постановилият го съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Този порок на решението следва да бъде обоснован от касатора и не може да бъде служебно установяван от състава на касационния съд. В разглеждания случай това не е сторено – жалбоподателят е претендирал за очевидно неправилно решението на въззивния съд с доводи за необоснованост и нарушения на закона при неговото постановяване. Те обаче съставляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, проверката на които следва да се извърши едва при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК, но нямат предвиденото в процесуалния закон значение за селектирането й, в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо и по това основание не може да се допусне касационно обжалване.

В обобщение, липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол по жалбата на ищеца.

При този изход на делото, касационният жалбоподател дължи на ответника по жалба заплащане на сторените и претендирани разноски за настоящото производство. Такива обаче не могат да се присъдят, защото не е доказано както извършването на разноски в производството, така и правното основание, въз основа на което се заплащат. По делото не е приложен договор за правна помощ и съдействие, в изпълнение на който е осъществена адвокатската услуга, както и доказателства за реалното извършване на разход в претендирания размер – приложени са само копия от фактура и преводно нареждане, без данни за постъпване на сумата по банковата сметка на упълномощеното адвокатско дружество – вж. в този смисъл мотивите към разясненията, дадени с т. 1 от ТР№ 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,