Определение № 5587 от 02.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4389/2025 г.

Производство по чл. 274, ал. 2, изреч. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на ответника Й. Р. Ж., подадена чрез процесуалния му пълномощник по делото адв. М. К. срещу определение № 3936/06.08.2025 г., постановено по гр. дело № 4676/2024 г. от друг състав на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд (ІV-то гр. отд. на ВКС). С обжалваното определение е оставена без разглеждане касационната жалба на жалбоподателя срещу решение № 2965/16.05.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 13249/2023 г. на Софийския градски съд (СГС). Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на обжалване определение на ВКС. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното определение. Поддържа се, че съдът незаконосъобразно – в явно отклонение от разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК, приел, че цената на предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД за недействителност на процесния договор за покупко-продажба на недвижим имот, е данъчната оценка на имота. Според жалбоподателя, цената на този иск е договорената от страните продажна цена, а „изключението“ по чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК намирало приложение, само когато престацията по договора е непарична и договорът няма стойност. Поддържа се и че съдът не вникнал в същността на предявения иск, който не е вещен, а облигационен и според жалбоподателя неговата цена е съответният паричен еквивалент (стойност), договорен като насрещна престация за прехвърлените вещни права. За горните си доводи жалбоподателят се позовава на разясненията в мотивите към т. 1-Б от тълкувателно решение (ТР) 4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС, в които е цитирана и стенограмата от пленарните заседания на 19.06.2007 г. и 21.06.2007 г. на Народното събрание (НС) при обсъждане на проекта на ГПК. Жалбоподателят счита още, че от тези съображения в тълкувателното решение следвал изводът, че при разпоредбите на чл. 104, т. 3 и т. 4 от ГПК за родовата подсъдност, за разлика от чл. 71 от ГПК за държавната такса, законодателят е имал целта да обвърже подсъдността с цената на иска при строго разграничение на вещни и облигационни искове, което изключва корективно тълкуване на чл. 104, т. 3 от ГПК, каквото е направено по отношение на разпоредбата на чл. 71, ал. 2 от ГПК с тълкувателното решение. Насрещната страна – ищецът по делото „Д. пропъртис“ ЕООД, в отговора на частната жалба, подаден чрез процесуалния му пълномощник адв. Д. К., излага съображения за неоснователност на жалбата, като се позовава на практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 69, ал. 1, т. 4, във вр с т. 2 и на чл. 70, ал. 1 от ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. С въззивното решение № 2965/16.05.2024 г. (срещу което жалбоподателят е подал касационната си жалба, оставена без разглеждане с обжалваното определение № 3936/06.08.2025 г. на ВКС) СГС е обявил за недействителна, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, по отношение на ищеца „Д. пропъртис“ ЕООД, прехвърлителната сделка с недвижим имот, оформена с нотариален акт № ., том ., peг. №. г. на нотариус с рег. № ., с който ответникът „Н. ин. .“ ЕООД е продал на съсобственика си – ответника-жалбоподател Й. Р. Ж., собствените на дружеството-продавач 2.96 % идеални части от поземлен имот с идентификатор ..... и с площ 360 кв.м., ведно с всички подобрения и приращения, за продажна цена в размер 12 000 евро с включен ДДС. В исковата си молба по делото ищецът „Д. пропъртис“ ЕООД е посочил цената на така предявения и уважен иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, в размер на 702.40 лв., като в изпълнение на указанията на първоинстанционния Софийски районен съд, дадени с разпореждане от 04.10.2021 г., с молба от 15.10.2021 г. дружеството-ищец е представило и удостоверение за данъчна оценка от 13.10.2021 г., съгласно което данъчната оценка на процесния поземлен имот с идентификатор .... е в размер 702.40 лв. Въпрос за така посочената от ищеца цена на иска повече не е повдиган по делото нито от някой от ответниците по иска, включително от жалбоподателя, нито служебно от съда – по реда на чл. 70, ал. 1, изр. 2 и 3 от ГПК – в преклузивния срок, посочен там – до приключването на първото заседание за разглеждането на делото пред първата инстнция, в случая – проведено на 05.10.2022 г. Поради това, посочената от ищеца цена на иска в размер 702.40 лв. остава неизменна за цялото производство по делото и всички доводи на жалбоподателя относно нейния размер са преклудирани и не следва да бъдат обсъждани (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 8/31.10.2012 г. на ОСГК на ВКС, както и посочената от ищеца в отговора на частната жалба, практика на ВКС, обективирана в определение № 395/08.07.2015 г. по ч. търг. д. № 1779/2015 г. на І-во търг. отд., определение № 122/18.03.2016 г. по ч. гр. д. № 857/2016 г. на ІІІ-то гр. отд., определение № 141/26.02.2014 г. по ч. търг. д. № 160/2014 г. на ІІ-ро търг. отд. и определение № 28/16.01.2017 г. по ч. гр. д. № 5515/2016 г. на ІV-то гр. отд., а също и служебно известните на настоящия съдебен състав – определение № 589/13.10.2011 г. по ч. гр. д. № 536/2011 г. на ІV-то гр. отд., определение № 2300/24.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2820/2023 г. на ІV-то гр. отд., определение № 2302/24.07.2023 г. по ч. гр. д. № 2821/2023 г. на ІV-то гр. отд., определение № 323/20.09.2022 г. по ч. гр. д. № 3375/2022 г. на ІV-то гр. отд. и др.). Независимо от горното, доводите в частната жалба, че цената на иска по чл. 135 от ЗЗД била договорената от страните продажна цена на прехвърлените вещни права, са и напълно несъстоятелни, тъй като не кореспондират с разпоредбите на чл. 69, ал. 1, т. 4, във вр с т. 2 от ГПК. По исковете за съществуване (какъвто е и искът за относителна недействителност по чл. 135 от ЗЗД), за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор, когато договорът има за предмет вещни права върху имот, цената на иска, съгласно тези разпоредби, се определя по данъчната оценка на имота. Каква сума е заплатена според посоченото в договора няма никакво значение за цената на иска, когато предмет на договора е недвижим имот. Само при липса на данъчна оценка за имота, цената на иска се определя по пазарна оценка, съгласно заключение на вещо лице, а не по договорната цена в оспорената сделка. Последната е цена на иска при искове за съществуване, за унищожаване или за разваляне на договор и за сключване на окончателен договор, когато договорът няма за предмет вещни права върху недвижим имот. В този смисъл, освен посочената по-горе константна практика на ВКС, са и определение № 147/03.05.2016 г. по гр. д. № 1600/2016 г. на ІІІ-то гр. отд., определение № 4/05.01.2017 г. по ч. търг. д. № 2383/2016 г. на ІІ-ро търг. отд., определение № 23/26.01.2018 г. по търг. д. № 43/2018 г. на І-во търг. отд., определение № 719/13.08.2018 г. по гр. д. № 2585/2018 г. на ІV-то гр. отд., определение № 33/22.01.2019 г. по ч. гр. д. № 4196/2018 г. на ІV-то гр. отд., както и цитираните в част от тях множество други определения на ВКС. В тази връзка жалбоподателят неоснователно се позовава на разясненията в мотивите към т. 1-Б от ТР 4/2014 от 14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС и на цитираната в тях стенограма от пленарните заседания на 19.06.2007 г. и 21.06.2007 г. на НС при обсъждане на проекта на ГПК, тъй като те са посветени на определянето на държавната такса по исковете, чиято цена се определя по реда на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК, а не на определянето на цената на тези искове, в какъвто смисъл изрично е пояснена формулировката на въпроса, по който е постановена т. 1-Б от тълкувателното решение. Напълно неотносими към определянето цената на облигационния иск по чл. 135 от ЗЗД, когато с него се атакува вещно-прехвърлителна сделка с предмет недвижим имот, са и доводите на жалбоподателя относно строгото разграничение на вещните и облигационните искове в разпоредбите на чл. 104, т. 3 и т. 4 от ГПК относно родовата подсъдност на делата. В тази връзка, неоснователно е и оплакването в частната жалба, че съставът на ВКС, постановил обжалваното определение № 3936/06.08.2025 г., не бил вникнал в същността на предявения иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, който не е вещен, а облигационен иск; напротив – в мотивите към обжалваното определение съдът изрично е изтъкнал, че искът за недействителност по чл. 135, ал. 1 ЗЗД не е иск за собственост или друго вещно право върху недвижим имот, нито в случая е съединен с такъв иск. Предвид всичко гореизложено, неоснователно е и основното оплакване на жалбоподателя, че изводът на съда, че цената на предявения по делото иск по чл. 135 от ЗЗД е данъчната оценка на процесния имот, бил незаконосъобразен и в явно отклонение от разпоредбата на чл. 69, ал. 1, т. 4 от ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Както е прието и в обжалваното определение, искът за недействителност по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД не е иск за собственост или друго вещно право върху недвижим имот, нито в случая е съединен с такъв иск, поради което не е налице посоченото изключение по чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК. При това положение, атакуваното от жалбоподателя въззивно решение № 2965/16.05.2024 г. на СГС не подлежи на касационно обжалване, тъй като е постановено по иск с цена, определена още пред първата инстанция по делото на сумата 702.40 лв., т.е. – до 5 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 296, т. 1 от ГПК, това въззивно решение е влязло в сила, именно поради неговата необжалваемост, а подадената срещу него касационната жалба на Й. Ж. е процесуално недопустима. По така изложените съображения съдът намира, че в мотивите към обжалваното определение № 3936/06.08.2025 г. правилно е прието, че касационната жалба на жалбоподателя е процесуално недопустима, и като такава, правилно е оставена без разглеждане със същото. При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав установи, че определението е и валидно и процесуално допустимо, поради което следва да се потвърди. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в настоящото частно производство, в размер 1 000 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение