Определение № 1865 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 814/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. П. С. срещу решение № 310 от 26.11.2024 г. по в. т. д. № 311/2024 г. на Варненски апелативен съд, с което след отмяна на решение № 132 от 25.03.2024 г. по т. д. № 320/2023 г. на Варненски окръжен съд е отхвърлен предявеният иск за установяване, че С. П. С. не дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД сумите по изп. дело № 202371104003377 относно вземане за сумата в общ размер от 15 188, 55 евро, от която 13 665 евро главница, 1036, 23 евро договорна лихва за периода от 01.12.2011 г. до 03.08.2012 г., 456, 77 евро наказателна лихва за периода от 04.04.2012 г. до 03.08.2012 г., 30 евро заемна такса, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението – 03.08.2012 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 594, 12 лева платена държавна такса и 747, 06 лева юрисконсултско възнаграждение, за което вземане са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 11303/2012 г. по описа на ВРС, поради изтекла погасителна давност, на основание чл. 439 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага в жалбата, че въззивният съд неправилно е счел, че в случая е налице валиден отказ на касатора от погасителна давност по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД и съответно, че спорното вземане не е погасено по давност. Твърди, че клаузата на чл. 4, ал. 4 от сключеното между страните споразумение, която според съда обективира отказ от погасителна давност на длъжника - ищец в производството по предявения иск по чл. 439 ГПК, е обща, неясна и не е свързана с конкретно вземане. Изразява становище, че в закона не е предвидена възможност за отказ от изтекла погасителна давност и съдът неправилно я извежда по аргумент на противното от чл. 113 ЗЗД. Поддържа, че клаузите на споразумението противоречат на закона, заобикалят го, накърняват добрите нрави и са неравноправни. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че в случая не е налице хипотезата на т. 2 на чл. 143, ал. 2 ЗЗП. Касаторът моли обжалваното решение да бъде отменено. В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е очевидно неправилно, поради което е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба „ЕОС Матрикс“ ЕООД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за недопустимост и неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на заявление от „Банка ДСК“ ЕАД по ч. гр. д. № 11303/2012 г. на Варненски районен съд е издадена заповед за незабавно изпълнение, по силата на която длъжникът С. П. С. в качеството си на кредитополучател по договор за текущо потребление от 27.09.2010 г. е осъден да заплати на заявителя кредитор исковите суми. Установил е, че въз основа на изпълнителния лист, издаден в полза на заявителя, е образувано изп. д. № 20138080400163, като на 04.12.2013 г. като нов взискател по делото е конституиран цесионерът „ОТП Факторинг България“ ЕАД, който се е легитимирал с договор за цесия от 11.02.2013 г., сключен с цедента „Банка ДСК“ ЕАД. Въззивният съд е посочил, че изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/1980 г., според което погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение, а докато трае изпълнителното производство същата се спира. Изложил е съображения, че отмяната на ППВС № 3/1980 г. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, като даденото с т. 10 на този акт на задължителна практика разрешение се прилага от тази дата по отношение на висящите към този момент изпълнителни производства. Формирал е извод, че настоящият случай е такъв, тъй като към датата 26.06.2015 г. изпълнителното производство е било висящо и не са били настъпили предпоставките за прекратяване по право в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Решаващият състав е приел, че изпълнителното производство е прекратено с разпореждане от 12.02.2018 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. С оглед горното съдът е намерил, че давностният срок е спрян до постановяването на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и новата погасителна давност е следвало да изтече на 26.06.2020 г., но при съобразяване на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците и § 13 от ПЗР на ЗЗ вземането се погасява по давност на 03.09.2020 г. В атакувания акт е констатирано, че по искане на „ЕОС Матрикс“ ЕООД като взискател, придобил процесното вземане от цедента „ОТП Факторинг България“ ЕАД въз основа на договор от 28.09.2018 г., на 29.03.2023 г. е образувано изп. д. № 202371104003377. По спорните въпроси във въззивното производство, касаещи последиците на подписаното от страните по делото споразумение от 16.06.2021 г., съдът е приел, че със споразумението длъжникът С. е признал към кредитора „ЕОС Матрикс“ ЕООД съществуващи кредитни задължения, индивидуализирани по основание и размер в споразумението, като страните са се съгласили да разсрочат общата величина на дълга - 69275, 01 лв., както следва: сумата от 600 лв. се дължи на равни месечни вноски от по 50 лв. по погасителен план - приложение към споразумението, за периода 20.07.2021 г. - 20.06.2022 г., а остатъкът от 68675, 02 лева се дължи след предоговаряне. Като е тълкувал уговорките по споразумението, съдът е приел, че в периода на действие на погасителния план, законна лихва върху разсрочените задължения не се начислява. Установил е, че съгласно споразумението при забавено или пълно неизпълнение на която и да е вноска по погасителния план, споразумението се прекратява автоматично, а кредиторът може да възобнови действията по принудително събиране на вземанията, като страните не спорят относно прекратяването на споразумението, индиция за което е инициираното ново изпълнително производство. В решението е формиран извод, че сключеното споразумение има правното действие на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД. Изложени са съображения, че обективираното в него признание на дълга не води до прекъсване на давността, тъй като същата вече е била изтекла преди сключването на допълнителното съглашение. Съдът е възпроизвел уговорката на чл. 4, ал. 4 от споразумението, според която с подписването му на основание чл. 113 ЗЗД се упражнява правото на отказ от последиците по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, настъпили до датата на подписване на споразумението. Извършил е преценка, че се касае до волеизявление с изричен и достатъчно конкретен характер, което съставлява отказ от изтекла погасителна давност по отношение на цялото парично задължение, индивидуализирано в споразумението. Като се е позовал на практика на ВКС, решаващият състав е изложил съображения, че по аргумент на противното от чл. 113 ЗЗД е допустим отказ от погасителна давност, след като тя е изтекла. В решението е посочено, че не се твърди, а и обективираното едностранно волеизявление за отказ от изтекла погасителна давност не съставлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2 ЗЗП. Съставът на Варненски апелативен съд е счел, че в случая не е налице хипотезата на т. 2 на чл. 143, ал. 2 от ЗЗП, тъй като не се изключват или ограничават права на потребителя, а се упражнява една предвидена от закона възможност за отказ от изтекла погасителна давност, която зависи изцяло от волята на длъжника. Изтъкнал е, че не се твърди на потребителя да са наложени клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключване на споразумението. В решението е изразено становище, че едностранното изявление на длъжника за признаване на дълга не включва и сложни и неясни уговорки, които да съставляват пречка за средния, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен длъжник да прецени икономическите последици от това негово изявление. Съдът е приел, че последица от отказа от изтекла погасителна давност е възстановяване изискуемостта на облигационното задължение на лицето, което се е отказало от давността, като отказът от изцяло изтекла погасителна давност води до започване на течението на нова давност, считано от 16.06.2021 г. Поради това е счел, че вземането не е погасено по давност, като за формирането на този извод е ирелевантно предприети ли са същински изпълнителни действия по новообразуваното изпълнително дело. Настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на атакуваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Касационният жалбоподател не е обосновал съществуването на нито една от изяснените проявни форми на предпоставката за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. При аргументиране на тезата си за очевидна неправилност касаторът препраща към доводите си в касационната жалба за допуснати от въззивния съд нарушения на закона и необоснованост на решението, които се изразяват в оспорване правилността на изводите на въззивния съд, че в настоящия случай е налице отказ на касатора ищец от погасителна давност, че този отказ е валиден и че такъв се допуска от закона. В този смисъл позоваването е на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са тъждествени с очевидната неправилност и преценката за съществуване на които може да бъде извършена едва след допускането на касационния контрол с решението по чл. 290 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение не се допуска. С оглед горния резултат и на основание чл. 78, ал. 8 вр. ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение