Определение № 628 от 16.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4225/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Н. М., В. В. М., Н. В. М., [населено място], подадена чрез адвокат П. М. и адвокат Н. М., срещу решение № 599 от 12.03.2019 г. по гр.д. № 2703/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 6475 от 07.03.2018 г. по гр.д. № 4616/2007 г. на Софийския градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените искове, както следва: на В. В. М. с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 от Конституцията на Република България срещу държавата чрез министъра на финансите, и с правно основание чл. 49 вр. с чл. 45 ЗЗД срещу Министерството на здравеопазването и срещу Военномедицинска академия за сумата от 20 000 лв. – имуществени вреди, изразяващи се в невъзможност да придобива квалификация и да я повишава, както и да работи и получава трудови доходи в периода 23.11.2002 г. – 23.11.2007 г., сумата от 250 000 лв. – неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, претърпени при извършените оперативни интервенции, страх, паника и безспокойство в периода 23.11.2002 год. – 23.11.2007 г.; на М. Н. М. с правно основание чл. 49 ЗЗД, вр. с чл. 7 от Конституцията на Република България срещу държавата чрез министъра на финансите, и с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД срещу Министерството на здравеопазването и срещу Военномедицинска академия за сумата от 35 181, 99 лв. – представляващи ½ от направените разходи по лечение на В. М., сумата от 18 000 лв. – имуществени вреди, под формата на пропуснати ползи от нереализирани трудови доходи през периода 23.11.2002 г. – 23.11.2007 г. и сумата от 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в страх и паника за живота на В. М. за периода 23.11.2002 г. – 23.11.2007 г.; на В. В. М., М. Н. М. и от Н. В. М., конституирани по реда на чл.120 ГПК/отм./ на мястото на починалия в хода на процеса В. М. В. срещу държавата чрез министъра на финансите по чл.49 ЗЗД, вр. с чл.7 от Конституцията на Република България, срещу Министерство на здравеопазването по чл.49, вр. чл. 45 ЗЗД и срещу Военно медицинска академия за сумата от 35181, 99 лв. – обезщетение за имуществени вреди, представляващи ½ от направените разходи за лечение, описани по-горе, както и сумата от 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в страх и паника за живота на В. М., безспокойство от перманентно възможния летален изход и двата иска с период от 23.11.2002 г. – 23.11.2007 г., като неоснователни. Въззивният съд е приел с голяма степен на вероятност, че установеното при В. М. тежко неврологично заболяване е вродено и със сигурност е съществувало преди травмата. При достатъчно силна травма би могло да се предизвика кръвоизлив, който да запуши определени структури, съответно да предизвика хидроцефалия /травмена/, но това е възможно само при тежка травма, за каквато в този случай нямало данни при постъпването му в Пирогов. Установено е, че това е най-леката форма на ЧМТ, в основата на която стоят функционално динамични нарушения без структурни анатомични изменения на мозъка и преминава за 2-3 седмици без последици. За да направи този извод, освен категоричните становища на експертите, които са работили на база данните в епикризата за това, че не е губил съзнание и че не е падал на земята, съдът е съобразил, че няма данни за проявили се по-късно последици на ЧМТ. Нещо повече, няма твърдения, съответно и данни, детето да е ходило на контролни прегледи след изписването му от Пирогов, и изобщо на каквито и да са медицински прегледи до края на 1992 г., когато е подлежала на проверка годността му за редовна военна служба. Ако след инцидента лекуващите лекари са били уведомени за настъпилите в годините здравословни промени при детето /избухливост, непостоянно главоболие, треперене на ръцете/, това би било основание за назначаване на скенер, който ще отчете съществуващото при ищеца заболяване. Всички експерти, с изкючение на д-р Д. П., са категорични, че клиничните проявления на травмата, по повод на която В. М. е постъпил на лечение в Пирогов, не са налагали образно изследване. За да направи изводите си по съществото на спора, въззивният състав е кредитирал експертните заключения, които изцяло категорично съвпадат в крайните си изводи, разяснявани са действащите към съответните периоди добри медицински практики, на фона на които експертите са правили задълбочен анализ на поведението на съответните лекари, отразено в представената по делото медицинска документация. Освен, че е изолирано, съдът е счел особеното мнение на д-р Д. П. за недостатъчно убедително и обосновано, тъй като се основавало на факти, неустановени по надлежен ред. Не е налице и вторият елемент от фактическия състав на деликтната отговорност, а именно причинна връзка между заболяването на пациента и медицинската услуга. Ако лекуваният е увреден от друга болест, която не е била предмет на лекуване и за която лекарят не е могъл да предполага, че съществува, няма да възникне нито деликтна отговорност за собствено поведение, нито отговорност по чл.49 ЗЗД. Тъй като в случая се твърди погрешно диагностициране, необходимо е да се направи разграничение между погрешна диагноза и недостатъчно диагностициране, което очевидно имат предвид ищците, вменяващи задължение на лекарите за извършане на скенер, целящ диагностициране на съществуващото вече заболяване хидроцефалия, което изключва казуалността, тъй като не се установява оплаквания за това заболяване да са заявени пред съответния лекар. При тези съображения обсъждането на въпроса дали отговорността по чл.49 ЗЗД следва да се поеме от лечебното заведение „Пирогов“, което не е измежду ответниците по делото, или от Министерство на здравеопазването, на което последното е било подчинено, поради което е нямало правосубектност според ищците, както и направеното от МЗ възражение за давност, въззивният състав е приел за ненужно. По отношение на твърдяното нарушение от страна на лекари от ВМА, според въззивния съд същите са диагностицирали психично заболяване на ищеца, въз основа на което са го освободили от военна служба, като нямало лекарска грешка, доколкото при ищеца В. М. е имало такава патология. Твърденията в исковата молба относно избора и поставянето на неподходяща клапа през 2001г. също не следва да се обсъждат, предвид неконституирането по делото на лекуващите го през този период лекари, или на съответното здравното заведение, в случая болница „Пирогов“, която безспорно към този момент е имала правосубектност. За изчерпателност на изложението, всички експерти са категорични, че лечението в България по повод оперативните манипулации и избор на клапа е правилно. Не са установени по пътя на главното и пълно доказване твърдените грешки, изразяващи се в неправилни диагнози и лечение, които да ангажират отговорността на ответниците по делото. В уточняващата молба от 05.12.2012г. ищците са посочили, че по отношение претендираната отговорност от държавата, представлявана от министъра на финансите, е налице бездействие чрез неосигуряване на средства за лечение в чужбина, доколкото в този момент – през 2004 г. в България не е имало подходящата за случая вид клапа, материална база, обучени специалисти за поставяне на регулиреума клапа. По отношение Министерството на здравеопазването е конкретизирано, че отговорността му следва да се ангажира заради решенията на Централната комисия за лечение в чужбина /ЦКЛЧ/, която е помощен орган към министъра на здравеопазването. Въпреки становищата на експертната профилна комисия по чл.75 ППЗНЗ, ЦКЛЧ отказва да изпрати ищеца на лечение в чужбина, с което ответникът не реализира правомощието си по чл.74 ППЗНЗ. По тези въпроси въззивният съд е приел, че с оглед искането за лечение в чужбина на болния и родителите му е било предложено хоспитализиране в неврологична клиника с цел наблюдаване на пристъпите и провеждане на допълнителни изследвания, което е отказано от родителите, защото вече са имали уговорени консултации и изследвания в Щвейцария. По тази причина няма неправомерен отказ. В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите твърдят, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли да носи българската държава отговорност за вреди, причинени на граждани в резултат на нарушение на конституционното ѝ задължение по чл. 52, ал. 3 от Конституцията на Република България (КРБ) за закрила на здравето, в случаите, в които липсва изрична законова разпоредба, вменяваща задължение на конкретен публичноправен субект да предотврати риска за здравето на пациента; 2. Каква е отговорността (солидарна или разделна) на лекуващите лекари в случаите на провеждано от всеки един от тях симптоматично лечение на различните проявления на установено впоследствие комплексно заболяване с проявена патология в областите на психиатрията, неврологията и неврохирургията, в случай че в хода на процеса е доказано, че поне едно от леченията, а именно психиатричното такова, е предизвикало усложнения в състоянието на пациента; 3. Има ли задължение държавата, чрез нейните органи, провеждащи здравната политика – лекуващ лекар, медицинско заведение или държавата субсидиарно, като върховен орган, гарантиращ правата на пациентите, да информира и/или да осигури на пациента алтернативно лечение в чужбина, в случай, в който същото би било по-пълноценно, ефикасно, с оглед конкретното състояние на лицето или в случай, в който държавата не е могла да се ползва от последните достижения на медицинската наука; 4. Следва ли в случай на иск по дело за лекарска грешка и при формиране на своето вътрешно убеждение, като част от задължението му по чл. 12 ГПК, съдът да вземе предвид евентуалната заинтересованост на назначените вещи лица, предвид съществуващо трудово или друг тип служебно правоотношение между тях и ответника по предявения иск – Министерство на здравеопазването. Задължен ли е в тези случаи съдът да положи цялата грижа и добросъвестност, за да обезпечи експертното мнение на лекари и да назначи лица с доказана компетентност и знания в областта, в която попада предметът на делото, чрез назначаване на чуждестранни лица с необходимите специални знания, особено при направено процесуално искане от страна на ищеца; 5. Следва ли въззивният съд да изложи в решението си свои самостоятелно формирани фактически и правни изводи по дела с изключително завишена правна и фактическа сложност, касаещи „чувствителна“ материя (осигуряване на общественото здраве на гражданите), или е допустимо да преповтори (без да анализира критично) единствено част от събрания доказателствен материал, който в съвкупност с всички останали доказателства, се явява очевидно противоречив; 6. Следва ли въззивният съд в случаите на разглеждане на делото по реда на ГПК (отм., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.), допускащ събирането на нови доказателства, при проявено съмнение относно категоричното наличие или липса на факти, които биха имали решаващо значение за изхода на делото, служебно да събере допълнителни такива, за да обезпечи безспорното установяване на всички факти и обстоятелства, които са от значение по делото; 7. Като се вземе предвид засиленото служебно начало, в условията на което действа съдът по реда на ГПК (отм., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г., в сила от 01.03.2008 г.), както и задължението му да съдейства на страните за изясняване на делото, като включително своевременно и адекватно разпределя тежестта на доказване, допустимо ли е спрямо един и същ източник на доказателствен материал въззивният съд да предприеме различно процесуално поведение в следния смисъл: като кредитира част от събраните чрез съответния идентичен способ доказателства, без да кредитира останалата част от тях, при това – без да положи усилия да събере допълнителни доказателства, за да обезпечи безспорното установяване на всички факти и обстоятелства, които са от значение по делото, особено в случаите на наличие на по-слаба страна в процеса. Твърди се също, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховни съдилища, с актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз. Подадени са писмени отговори на касационната жалба от Министерството на здравеопазването, Военномедицинска академия и държавата, представлявана от министъра на финансите. Изложените в тях становища са за липса на основания за допускане на касационно обжалване и неоснователност на касационната жалба по същество. Претендирани са разноските за касационното производство от ВМА. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 599 от 12.03.2019 г. по гр.д. № 2703/2018 г. на Софийския апелативен съд. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Жалбоподателят е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото. След измененията на ГПК с бр. 86 от 2017 г. на ДВ, касационно обжалване може да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вероятната нищожност или недопустимост на решението или очевидната му неправилност. Първият въпрос не е обусловил изводите на въззивния съд по отношение на липсата на основания за ангажиране на отговорността на държавата в конкретния случай. Решаващите съображения на съда са, че не са доказани елементите на непозволеното увреждане. Въззивният съд не се е произнесъл по така формулирания въпрос, доколкото изводите му са за липса на основание за ангажиране на отговорността на държавата в конкретния случай. Вторият въпрос също не е обусловил правните изводи на въззивния съд и не е включен в предмета на делото. Изводите на съда за неоснователност на исковите претенции са формирани вследствие на убеждението му, че в случая липсват елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане, по-конкретно липсва противоправно поведение от страна на конкретните лекуващи лекари, както и причинна връзка между реализираното от тях поведение и търпените от ищците вреди. В тази връзка дали отговорността на ответниците в случая би се реализирала разделно или в условията на солидарност е въпрос, който не е от значение за изхода на делото. Третият въпрос също не е обусловил правните изводи на въззивния съд, доколкото същият е приел, че въобще няма неправомерен отказ от страна на Министерството на здравеопазването и Централната комисия за лечение в чужбина, доколкото е отказано необходимото хоспитализиране в Неврологична клиника с цел наблюдаване на пристъпите и провеждане на допълнителни изследвания. Четвъртият въпрос също не е включен в предмета на делото и не е обусловил правните изводи на въззивния съд. Така поставен, въпросът предполага, че вещите лица, изготвили заключения по делото, са имали трудови или служебни правоотношения с един от ответниците – Министерство на здравеопазването. Самите касатори обаче изтъкват, че десет от вещите лица имат медицинска практика в страната, без Министерството на здравеопазването да се явява техен работодател. В изложението си те навеждат твърдения за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, във връзка с отхвърлянето на искането им за назначаване на международна експертиза. Доколкото по делото няма данни вещите лица да са в служебни или трудови правоотношения с която и да е от страните по делото, поставеният в тази връзка въпрос е неотносим към предмета на делото и не е от значение за неговия изход. Петият въпрос е обусловил правните изводи на въззивния съд и е от значение за изхода на делото. Същият се свежда до задължението на въззивния съд да установи правилно фактите и да ги прецени от гледището на закона като конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани разноречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои – не, кои възприема и кои – не. В мотивите на решението следва да бъдат обсъдени и всички твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните. По поставения въпрос е налице константна съдебна практика на ВС и ВКС – например Постановление № 1 от 13.VII.1953 г. на Пленума на ВС, решение по гр.д. № 2296 / 2019 на ВКС, III г.о., решение по гр.д. № № 4566 / 2018 на I г.о., решение по търг.д. № 2857/2013 г. на ВКС, I т.о., решение по гр.д. № 1411/2019 г. на III г.о. и др. решения по чл. 290 ГПК. Доколкото не е налице нужда от нейното осъвременяване или промяната ѝ, и при положение, че въззивният съд не е постановил решението си в противоречие с нея, не е налице и никоя от допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Последните два въпроса също не са разрешени от въззивния съд и не са включени в предмета на делото, тъй като касаят правомощията на въззивния съд по отменения ГПК (1952 г.) В настоящия случай въззивната жалба е подадена на 24.04.2018 г. и по аргумент от противното на основание § 2, ал. 2 от ПЗР на ГПК (2007 г.) редът за нейното разглеждане е бил по новоприетия Граждански процесуален кодекс. Следователно въпросите относно правомощията на въззивния съд по отменения ГПК е ирелевантен в настоящия случай. С оглед изхода на спора разноски се дължат на ответника по касация Военномедицинска академия, поради което касаторите М. Н. М., В. В. М., Н. В. М. следва да бъдат осъдени да заплатят реално направените от ВМА разноски пред касационната инстанция – адвокатско възнаграждение в размер на 4 200 лв., съгласно представените по делото фактура, платежно нареждане и извлечение от разплащателна сметка. С определение № 494 от 18.11.2019 г. по ч.гр.д. № 4224/2020 г. на III г.о., настоящият състав е присъединил за ч.гр.д. № 4224/2020 г. на III г.о. към гр.д. № 4225/2020 г. на III г.о. за произнасяне в общо производство. Частното дело е било образувано по частна жалба на М. Н. М., В. В. М. и Н. В. М. срещу определение № 2616 от 01.08.2019 г. по гр.д. № 2703/2018 г. на Софийския апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на ищците по чл. 248 от ГПК за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Определението е валидно и допустимо, а по същество е правилно. Лошото материално състояние на ищците не е основание за освобождаването им от задължението да заплатят на ответната страна направените от нея разноски. Отговорността по чл. 78 ГПК е обективна, безвиновна деликтна отговорност, като тя следва да бъде понесена от загубилата делото страна дори същата да е била освободена по реда на чл. 83 ГПК от задължението към фиска да заплати дължимата държавна такса и разноските по производството. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.