Определение № 380 от 05.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4593/2019 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Д. К. С., С. Х. Н. и Х. С. Н., всички със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния представител адвокат М. против въззивно решение № 179 от 16.07.2019г. по в.гр.д. № 265 по описа за 2019г. на Варненски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 9 от 17.01.2019г. по т.д.№ 38/2016г. на ОС Силистра в частта му, с която са отхвърлени исковете на ищците за установяване недействителност на ипотечен договор, сключен на 24.10.2007г., обективиран в н.а.№ 147, т.VІІІ, рег.№ 9777, д.№ 1230/2007г. поради подписването му без участието на един от собствениците на имота- [община] и предявеният евентуален иск, че не дължат присъденото по заповедно ч.гр.д.№ 2713/10г.на РС Силистра задължение, поради несъответствието му на обезпеченото от тях задължение и е прекратено производството по тези искове като недопустимо. Първоинстанционният акт е потвърден в останалата му част, с която е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.171, вр.чл.107, ал.1, изр.2 ЗЗД за установяване, че не дължат присъденото по заповедно ч.гр.д.№ 2713/10г.на РС Силистра задължение, тъй като то е такова след подновяване спрямо тях на обезпечения дълг, за което подновяване не са давали съгласие и което подновяване не е вписано към ипотечния договор в имотния регистър. Присъдени са разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното: Изводът си за частична недопустимост на обжалвания акт, въззивният съд е мотивирал с обстоятелството, че производството се е развило след като Районен съд Силистра при постановяване на акта си е констатирал, че по една от заявените претенции не е надлежен съд и по реда на чл.118 ал.2 ГПК е изпратил делото на компетентния ОС Силистра да се произнесе по искането за недължимост на дълга /от ипотечните гаранти/ поради погасяването му поради новация. Доколкото актът на изпращане до родово компетентният съд определя предметните предели на производството, е недопустимо разширяването му чрез въвеждане на нови претенции, каквато е заявената за първи път пред ОС Силистра главна такава за недействителност на ипотечен договор поради неподписването му от собственик и евентуална за установяване, че присъденото задължение не съответства на обезпеченото. /В случая вече РС Силистра, с постановеното от него и влязло в сила решение по гр.д.№ 1019/2013г. е отхвърлил предявения иск за недействителност на същия ипотечен договор и на основание чл.299, ал.1 ГПК не е допустимо пререшаването на въпроса/. Изпратеният за разглеждане иск по чл.171, вр.чл.107, ал.1, изр.2 ЗЗД, въззивният съд е приел за неоснователен поради липса на новация. Счел е, че няма промяна в основните параметри на сключения между страните договор за кредит /няма погасяване и възникване на ново задължение/,като се е позовал на многобройна практика, съгласно която при промяна на срокове за плащане и дължима лихва /както е в случая/ е налице преструктуриране на кредит с цел облекчаване издължаването му, а не новация като способ за замяна на един дълг с нов такъв. В представеното изложение, касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните три поставени въпроса: 1. Следва ли въззивният съд да съобрази, на основание чл.235, ал.3 ГПК всички относими към спорното право факти, включително и настъпилите в процеса на въззивното производство, които не са въведени с исковата молба и с възражение във въззивната жалба? Позовава се на противоречие с решения по гр.д.№ 5115/2015г.на І г.о., т.д.№ 427/2011г. на І т.о. и по ч.т.д.№ 805/2019г. на І т.о. Твърдението му е че въззивният съд не е съобразил две обстоятелства: Първото, за което не представя доказателства, е че на 2.07.2019г. /един ден преди проведеното на 2.07. последно съдебно заседание пред въззивния съд/ е вписано в Търговския регистър заличаването на кредитополучателя „Р. трайдинг”ЕООД. Второто е, че първоинстанционният съд е приел за допустимо нововъведеното искане за обявяване на недействителност на ипотечен договор поради неподписването му от собственик, въззивният съд също не го е обявил за недопустимо в хода на развилото се пред него производство, а едва при постановяване на акта си. В тази връзка, касаторът поставя и вторият си въпрос: 2. Допустимо ли е с допълнителна искова молба да се прави изменение на иска от ищеца, чрез допустимо по чл.214 ГПК съединяване на искове? и 3. Следва л и въззивният съд да вземе пред вид всички факти и обстоятелства, както и да събира при условията на чл.266 ГПК поискани доказателства, които да обсъжда и ако това не е направено съставлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до отмяна на акта? Визира несъвпадането на сумите на дълга съобразно счетоводството на Банката и тези в изпълнителното производство. Позовава се на противоречие с решения по гр.д.№ 1649/2010г.на ІV г.о., т.д.№ 2366/2013г. и т.д.№2687/2014г. на ІІ т.о. Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор. Пред вид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по нито един от поставените въпроси, поради липса на посочените специалните основания, а частично и на общото за допустимост. Постановеният въззивен акт е в съответствие с установената съдебна практика, по следните съображения: В случая ищцата Д. С. е закупила имот от другите ищци С. Н. и Х. Н. /двуетажна къща/ след като имотът вече е бил ипотекиран в полза на Банка ДСК за обезпечаване на дълг на трето лице /„Каладан”ООД, по сключен от него договор за кредит от 2007г. за 180 000лв./ Поради неизпълнение на задълженията, Банка ДСК е предприела действия по изпълнение към ипотекирания имот, като се е снабдила със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 2713/2010г.на СРС, въз основа на която е издаден изпълнителен лист. Размерът на вземането е бил установен с влязло в сила решение по т.д.№ 132/2011г.на ОС Силистра и той е 114 635.60лв., главница. Като гаранти /и правоприемници/ на дълга на длъжника, ищците са твърдели, че могат да противопоставят на кредитора всички възражения на длъжника, свързани с недължимостта и по-специално, че не са уведомени за сключения между страните Анекс за промяна на вземането и лихвения процент. С влязло в сила решение по гр.д.№ 1019/2013г.на РС Силистра, е отхвърлен предявения иск от настоящите ищци Д. С., С. Н. и Х. Н. за прогласяване недействителността на ипотечен договор за учредяване на договорна ипотека по н.а.№ 147, т.VІІІ,рег. № 9777, д.№ 1230/24.10.2007г. поради липса на тъждество между ипотекирания имот с действителния и поради липса на тъждество между обезпеченото вземане с присъденото вземане като размер и срок за погасяване и е прекратено производството по предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл.124 ГПК за установяване по отношение на Банка ДСК, че не дължат присъденото в заповедното производство по ч.гр.д.№ 2713/2010г.на СРС задължение, тъй като то е такова след подновяване на обезпечение дълг, за което подновяване те не са давали съгласие и което подновяване не е вписано в ипотечния договор поради неподсъдност на иска и този е иска, който е изпратен за разглеждане по подсъдност на ОС Силистра и по който е постановен настоящия въззивен акт. При тези факти, първият поставен от касатора въпрос относно задължението за съобразяване на всички относими към спорното право факти, включително и настъпилите в процеса на въззивното производство, които не са въведени с исковата молба и с възражение във въззивната жалба, не съставлява годно общо основание за допустимост съгласно дадените разяснения в т.1 ТР № 1/19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г.на ОСГТК на ВКС. Освен, че не е обсъждан от въззивния съд и не е свързан с решаващите му мотиви, същият не е от значение за изхода на спора и защото чл.235 ал.3 ГПК визира факти, които страните са имали възможност да обсъдят при разглеждане на делото, т.е. това са факти, които са настъпили след предявяване на иска, но до приключване на устните състезания преди решаване на делото. Решението на съда следва да отразява правното положение между страните по делото, такова каквото е то в момента на приключване на устните състезания. Освен това, чл.235 ал.3 ГПК визира факти, които са установени и са относими за спорното право /защото го пораждат, погасяват или променят /, а посочените от касатора нито са надлежно установени, нито са от значение за спорното право, защото кредитополучателят „Р. трайдинг” ЕООД не е страна в настоящето производство и евентуалното му заличаване не е от значение за същото, а произнасянето по допустимостта на иска от въззивният съд с крайния му акт е процесуална възможност. Вторият поставен въпрос /относно допустимостта с допълнителна искова молба да се прави изменение на иска от ищеца, чрез съединяване на искове по чл.214 ГПК/, също не отговаря на изискванията за годно общо основание за допустимост, доколкото нито първоинстанционният, нито въззивният съд са се произнасяли по чл.214 ГПК с определение за приемане на изменение на иска. В случая предметът на спора е определен с акта за изпращане на родово компетентния съд. Така определените предметните предели на производството не са били променяни по установения за това ред. /Няма изменение на иска, защото няма допусната от съда промяна в предмета/. Подаваните от ищците допълнителни искови молби, въззивният съд е определил като допълнително въведени нови претенции, които е квалифицирал като недопустими, считайки че не се касае за изменение на предявения иск, а за обективно съединяване на искове чрез въвеждане на нови. Такова обективно съединяване на искове в случая е недопустимо, без предявени инцидентен установителен или насрещен иск. Единственият иск, с който съдът е бил надлежно сезиран е за несъществуване на ипотечното право, като погасено поради новиране без изразено съгласие, който е преценен като неоснователен. Последният поставен от касатора въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да постанови акта си след преценка на всички факти и обстоятелства, установени с ангажираните по делото доказателства, е разрешен в съответствие с установената практика, включително и цитираната. В решението си съдът подробно е изложил мотивите си във връзка с визираното от касатора несъвпадане на сумите на дълга, позовавайки се на сключеното между кредитополучателят и Банката споразумение, с което страните изменят предшестващия дълг по размер, срокове на плащане и размер на дължимата лихва и обсъждайки характера на същото споразумение като способ за преструктуриране на кредита. Именно въз основа на пълното и всестранно обсъждане на установените факти и след тълкуване на волята на страните, сключили споразумението по правилата на чл.20 ЗЗД, е извел извода си, че изразената воля не е за подновяване по смисъла на чл.107 ЗЗД - няма погасяване на старото задължение и възникване на ново, тъй като размерът на кредита не е променян. Променен е само погасителния план, чрез промяна на дължимия месечен размер на частта от главницата и дължимата лихва. Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице основанията за допустимост по чл.280 ГПК, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение