Определение № 5289 от 18.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1753/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника Община Велинград срещу въззивно решение № 464 от 15.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 741/2024 год. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, с което, като е потвърдено решение № 254 от 08.07.2024 год., постановено по гр. дело № 379/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от Г. Х. Б. срещу Община Велинград иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6 028.07 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение за извършване на правни действия по ч. гр. дело № 189/2015 год. по описа на Районен съд – Велинград, определено с решение № 382 от 13.09.2023 год. на Адвокатски съвет – [населено място] по протокол № 20 от 13.09.2023 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.02.2024 год. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 175/2024 год. по описа на Районен съд – Велинград. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд бил приел, че ответникът не бил въвел своевременно възражение за прекомерност и необоснованост на размера на адвокатското възнаграждение, поради което същото не следвало да бъде обсъждано. В отговора на исковата молба било отправено искане съдът да се съобрази с решението на СЕС от 25.01.2024 год. по дело С-438/2022, с което ответникът на практика бил възразил срещу размера на определения адвокатски хонорар. Неправилно въззивният съд бил счел, че действията на ищеца, който бил възразил по общо 33 частни граждански дела, били основен мотив за дружеството-кредитор да се съгласи да опрости част от дълга на длъжника /общината/. Изводите в обжалваното решение не кореспондирали с доказателствата по делото. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани два правни въпроса, свързани със задълженията на въззивната инстанция, които обобщени и уточнени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, се свеждат до следния въпрос: Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, да основе изводите си на събраните по делото доказателства, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните, в т.ч. възражение за свръхпрекомерност на уговорения размер на насрещната престация? Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 350 от 15.02.2024 год. на ВКС по ч. т. дело № 75/2024 год., ІІ т. о., ТК, определение № 3127 от 04.12.2024 год. по в. ч. гр. дело № 3220/2024 год. на Апелативен съд – София, определение № 402 от 26.11.2024 год. по в. ч. т. дело № 581/ 2024 год. на Апелативен съд – Пловдив, решение № 924 от 10.08.2024 год. по в. гр. дело №861/2024 г. на Апелативен съд – София, решение № 50169 от 02.12.2022 год. на ВКС по гр. дело № 2939/2021 год., ІІІ г. о., ГК, ППВС № 1/1953 год., Тълкувателно решение №1/2001 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2000 год., ОСГК, Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС, решение № 127/2011 год. на ВКС по гр. дело №1321/2009 год., ІV г. о., ГК, решение № 212/2012 год. на ВКС, ІІ т. о., ТК, решение № 223 на ВКС по гр. дело № 1006/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 338 на ВКС по гр. дело № 1383/2011 год., ІV г. О., ГК, решение № 98/2020 год. на ВКС, І т. о., ТК, решение № 22/2015 год. на ВКС по гр. дело № 4581/2014 год., решение № 97/2014 год. на ВКС, ІV г. о, ГК. Ответникът по касационната жалба Г. Х. Б. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а въззивното решение е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните било възникнало валидно процесуално правоотношение по договор за поръчка, с предмет осъществяване от ищеца, като пълномощник, на процесуално представителство и защита в полза на представлявания Община Велинград – длъжник по образувано и висящо заповедно производство по ч. гр. дело № 189/2015 год. по описа на РС – Велинград, по което срещу последния били издадени заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист в полза на кредитора „Еко-Титан“ ЕООД, клон София, за сумата от 342 489.22 лв. – главница, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.03.2015 год. до окончателното й изплащане и за сумата от 6 849.78 лв. – разноски. Сключеното между страните редовно пълномощно по смисъла на чл. 32 и чл. 33 ГПК било произвело правното си действие, като въз основа на същото пълномощникът бил предприел фактически и правни действия по ефективна правна защита на правата и интересите на представлявания от него длъжник в заповедното производство. Между страните нямало спор по отношение на характера, естеството, резултата и своевременното извършване на предприетите от пълномощника правни действия, както и че между представител и представляван не бил сключван нито писмен, нито устен договор, нито били водени разговори преди, по време и след упълномощаването и до приключване на заповедното производство, за уговаряне и заплащане на адвокатско възнаграждение за положения от пълномощника висококвалифициран адвокатски труд, представляващо законна предпоставка по смисъла на чл. 36, ал. 3 ЗА за ищеца да инициира производство пред Адвокатски съвет – Пловдив, който да определи такова поради наличие на основанията, предвидени в чл. 36 ал. 1, ал. 2 и ал. 3 ЗА. Такъв бил определен в размер на 6 028.07 лв. /с включен ДДС/, като решението на Адвокатски съвет – Пловдив не било обжалвано и било влязло в сила. Ищецът, предвид етапа на развитие на заповедното производство към момента на упълномощаването му от ответника, бил предприел всички възможни фактически и правни действия с цел да постигне изгоден и благоприятен за представлявания правен резултат, доколкото при уважаване на молбата му за обезсилване на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист отговорността на длъжника отпада, като използвал всички възможни правни способи и механизми, за да постигне изгоден резултат за общината. Всички негови искания били направени в съответните процесуални срокове и със съответната задълбочена правна и фактическа аргументация и обосновка, при добросъвестно упражняване на учредените му от страната /клиента/ процесуални права, с важимост до приключване на производство пред всичките му инстанции. Производството по което ищецът бил представлявал общината, било завършило по начин, независещ от пълномощника. Независимо от това, като краен резултат от осъщественото процесуално представителство и предприетите действия от ищеца бил постигнат благоприятен и в полза на общината изход, доколкото в резултат на действията на ищеца станало известно на кредитора „Еко-титан“ ЕООД, че съществува процесуална възможност и вероятност за евентуално обезсилване на издадените в полза на дружеството заповед за изпълнение и изпълнителен лист, поради допуснат съществен процесуален порок в производството по издаването им, не само по това заповедно производство, а и по останалите други заповедни производства, описани в споразумението от 10.12.2019 год. /общо 33 частни граждански дела/. Това бил и основният мотив дружеството кредитор да се съгласи да опрости част от дълга на длъжника Община Велинград – повече от 1/18 част от целия дълг, срещу задължението на общината да валидира издадените в полза на кредитора заповеди за незабавно изпълнение и изпълнителни листове, като оттегли всички оспорвания и частни жалби, с което да могат безпрепятствено да продължат изпълнителните действия по принудително събиране на вземанията, в случай, че длъжникът не изпълни всички клаузи по споразумението и не изплати доброволно и извънсъдебно дълга на 72 месечни вноски. Следователно и в двата случая длъжникът бил постигнал положителен правен резултат – интересите му били защитени благодарение на активната професионална и правна работа и действия на ищеца, като паричният му дълг бил редуциран. Ищецът бил извършил посочените правни и фактически действия със знанието на упълномощителя /обратното не се твърдяло по делото/ и последният в нито един момент не бил възразил по тяхното извършване със заявен категоричен отказ да бъдат предприемани или че същите не са в интерес на общината, че не са необходими или че са против интересите и политиката на общината. Ответникът не излагал конкретни факти, обстоятелства и доводи, нито ангажирал доказателства в подкрепа на тезата си, че извършените от ищеца действия не са в негов интерес. Въззивният съд е изложил съображения, че претендираното вземане не е погасено по давност, защото когато се касае за адвокатско възнаграждение, определено по реда на чл. 36, ал. 2 ЗА, за него е приложима общата 5-годишна погасителна давност – чл. 110 ЗЗД. Същото не представлява възнаграждение за труд, поради което не се прилага кратката 3 –годишната погасителна давност по смисъла на чл. 111, б. „а“ ЗЗД. На следващо място, като се е позовал на съдебната практика, въззивният съд е приел, че възнаграждението за адвокат, определено с решение на Адвокатския съвет по чл. 36, ал. 3 ГПК, може да се редуцира като прекомерно и необосновано в хипотеза, при която страната /ответник/ е направила изрично възражение в тази насока с отговора на исковата молба по чл. 131 ГПК и са налице условията на закона. В случая нито в отговора на исковата молба, нито в подадената въззивна жалба били изложени такива доводи от ответника. С отговора на исковата молба ответникът не бил оспорил начина и механизма на определяне на адвокатското възнаграждение от Адвокатския съвет, като бил признал действието на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения в отношенията между страните /представител и представляван/; не оспорвал като прекомерен или необоснован размера на определеното на ищеца възнаграждение, а твърдял, че предприетите от последния процесуални действия не са били в интерес на общината и не били извършени реално. В подаденото възражение срещу заповедта за изпълнение също не бил въведен довод за прекомерност и необоснованост на размера на възнаграждението. Ответникът се бил позовал за първи път на решение от 25.01.2024 год. на СЕС по дело С-438/2022, с оглед въпроса за справедливия размер на адвокатското възнаграждение по чл. 36, ал. 3 ЗА, едва в писменото си становище в производството пред въззивната инстанция. В обобщение въззивния съд е приел, че възражението за несправедлив размер на адвокатското възнаграждение е преклудирано по смисъла на чл. 133 ГПК и не може да бъде обсъждано. Допълнително е посочил, че извършените от ищеца правни и фактически действия по делото се отличават с необходимата прецизност, логика и яснота, с използване на богат фактически и правен език и знания по казуса, с посочване на многобройна съдебна практика, поради което няма основание да бъде редуциран размера на паричното вземане на адвоката, защото извършените правни и фактически действия са реални, своевременно извършени и са постигнали положителен за представлявания ефект – в правен и финансов аспект. С тези мотиви на въззивния съд е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 36, ал. 3 ЗА. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав намира, че поставения от касатора процесуалноправен въпрос обуславя изхода от спора, поради което осъществява общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивният съд е приел, че договорът за правна помощ е сключен между страните и е изпълнен от ищеца, но е отказал да извърши преценка за справедливостта и обосноваността на определения от адвокатския съвет по реда на чл. 36, ал. 3 ЗА размер на адвокатското възнаграждение /т.е. за съответствието му с добрите нрави – чл. 36, ал. 2, изр. 2 ЗА/, тъй като е приел, че възражението на ответника в тази насока е преклудирано. Налице е и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като е необходима преценка дали даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с формираната последователна практика на ВКС /в т.ч. цитираната от касатора/, според която, за да е обосновано въззивното решение, изводите на съда трябва да кореспондират на относимите към предмета на спора доказателства, а необсъждането на доводи и възражения на страните е съществено процесуално нарушение. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 120.56 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд