Определение № 3751 от 27.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1525/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от И. А. И., чрез адв. В. У., против въззивно решение № 1497/07.12.2022 г., постановено по възз. гр. д. № 1248/2022 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което частично е отменено и частично е потвърдено решение № 266842/06.12.2021 г. по гр. д. № 11071/2020 г. на Софийския градски съд и като краен резултат „Застрахователно Акционерно Дружество Далл Бог: Живот и Здраве“ АД, [населено място], е осъдено да заплати на касатора сумата 3 800 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от претърпяно ПТП на 06.10.2019 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 27.05.2020 г. до окончателното й изплащане. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за обезщетяване на неимуществени вреди за разликата над 3800 лв. до сумата от 26 200 лв. Решението е влязло в сила в частта, с която искът за неимуществени вреди е уважен за сумата от 3 800 лв., както и в частта, с която е отхвърлен за разликата над 26 200 лв. до пълния претендиран размер от 30 000 лв. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението си жалбоподателят поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол по следните въпроси: 1) достатъчно ли е изброяването на критериите, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г., които следва да бъдат приложени от съда при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди, или при оценката на вредите съдът следва по всеки един от критериите да вложи мотивирано съдържание; 2) при определяне на обема на неимуществени вреди и определяне на размера на обезщетението, което да ги репарира, следва ли съдът с оглед заложените в ППВС № 4/1968 г. критерии за определяне на справедливо обезщетение, да мотивира своите оценъчни изводи с оглед всеки един от критериите заложени в ППВС № 4/1968 г.; 3) следва ли съдът, в мотивите на постановеното решение, да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира един доказателства, а други не; 4) длъжен ли е въззивният съд, при излагане на преценката си за годността на съдебната експертиза, да извърши съвкупна преценка на доказателствата по делото, в това число да изложи надлежна обосновка в съответната област на науката, изискваща специални знания и наложила ползването на експертно заключение; 5) има ли процесуално задължение въззивният съд да разгледа и обсъди всички възражения и въпроси, посочени във въззивната жалба; 6) длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права; 7) длъжен ли е въззивният съд да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни; 8) следва ли в мотивите на решението на въззивната инстанция да намерят отражение неговите фактически и правни изводи за обсъждане на доказателствата, доводите и защитните позиции на страните, и дължи ли произнасяне по спорния предмет на делото въззивният съд, след като обсъди въведените от страните доводи и възражения. Касаторът сочи практика на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Бланкетно се релевират и основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 06.10.2019 г., около 08.45 часа на третокласен път 812, свързващ [населено място] с [населено място], е настъпило ПТП между лек автомобил „Опел Астра“, управляван от ищеца И. И. и насрещно движещ се лек автомобил „Мерцедес 200 Е“, управляван от П. М. И.. Установено е, че вина за настъпилото ПТП има водачът П. И., който е допуснал нарушение на правилата за движение по чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП и е станал причина за настъпване на ПТП. Не е спорно, че съгласно застрахователна полица за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за отговорността на водача И. за причинени вреди при управлението на процесното МПС е налице валидно сключен застрахователен договор с ответното дружество. Обсъждайки събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и приетата по делото съдебномедицинска експертиза, апелативният съд е посочил, че от процесното ПТП на ищеца е причинено изкълчване на дясна глезенна става, извършена е репозиция и поставена гипсова имобилизация за срок от 30 дни. След ПТП ищецът е транспортиран в МБАЛ – Монтана, като по негово искане е преместен във ВМА – София, където е проведено 5-дневно лечение. Изписан е без усложнения и такива не са се проявили впоследствие. Болките са били интензивни при извършване на репозицията и в първите дни на раздвижването. Анализирайки събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че размерът на справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата 5 000 лв., който размер е съобразен с възрастта на пострадалия; вида и характера на единственото получено травматично увреждане – изкълчване на дясна глезенна става; краткият болничен престой и периода, в който болките и страданията са били интензивни; консервативно проведеното лечение и продължителността на възстановителния период; отсъствието на негативни последици за здравето; обществено – икономическите условия в страната и лимитите на застрахователно покритие към датата на ПТП. От определения размер на обезщетението е приспадната платената от застрахователя преди завеждане на делото сума и е присъдена разликата от 3 800 лв. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от касатора въпроси не могат да бъдат преценени като обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, тъй като са относими към правилността (чл. 281, т. 3 ГПК) на постановеното решение. По същество въпросите отразяват субективната преценка и оплакванията на страната, че съдът не е взел предвид всички значими за случая обстоятелства във връзка с определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Това становище се опровергава от съдържанието на мотивите на обжалвания акт. В изпълнение на задължителните указания в ППВС № 4/68 г. въззивният състав е посочил конкретно обстоятелствата, които е счел за релевантни за определяне обема на неимуществените вреди. Обсъдени са тежестта на травмата, проведеното лечение, липсата на негативни последици сега и в бъдеще за пострадалия. Размерът на обезщетението е определен към момента на настъпване на вредите, т.е. съобразени са и конкретните икономически условия в страната, поради което не е налице основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол. Изразеното чрез поставените въпроси несъгласие с фактическите изводи на съда по същността си е оплакване за необоснованост на въззивното решение - чл. 281, т. 3 ГПК, но правилността на изводите за приетия за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди се проверява във фазата на касационното производство по чл. 290 ГПК. В случая, при наличие на формирана практика на ВКС, в съответствие с която е постановено обжалваното решение, не е налице поддържаното основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като преценката на отделните факти по делото, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. В изложението си касаторът цифрово е посочил и нормата на чл. 280, ал. 2 ГПК, но липсват каквато и да е аргументация и доводи въззивното решение да е вероятно нищожно или недопустимо, или очевидно неправилно. Основанията по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК при служебната проверка не се констатират. Не се установява и обжалваният акт да е очевидно неправилен. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която следва да може да бъде установена от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка, доколкото в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо да се навлиза по съществото на спора. В случая, жалбоподателят не сочи (извън аргументацията по формулираните въпроси) никакви доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. След като и поставените въпроси са необуславящи, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение