Определение № 3131 от 20.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4782/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Електроразпределение север“ АД срещу Решение № 412 от 31.07.2023 г., постановено по в. гр. д. № 383/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е потвърдено Решение № 7/04.03.2021 г., постановено по гр. д. № 880/2020 г. по описа на РС – Свищов, с което е уважен предявеният от К. Г. К. против „Електроразпределение север“ АД отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, като е прието за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата 5 815,76 лв. – стойност на начислена електрическа енергия за периода 09.06.2016 г. – 07.12.2019 г. по фактура № [ЕГН]/24.08.2020 година. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба К. Г. К. е подал отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че ищецът К. Г. К. има качеството на потребител на енергийни услуги по смисъла на § 1, т. 41б ДР на ЗЕ и е краен клиент (§ 1, т. 27г ДР на ЗЕ) за присъединен към електроразпределителната мрежа имот, находящ се в [населено място], [улица], за който е открита партида на ползвател на преносната мрежа (§ 1, т. 41а ДР на ЗЕ) при дружеството касатор. На 07.12.2019 г. е извършена проверка на СТИ от служители на жалбоподателя, за което по реда на чл. 49 ПИКЕЕ е съставен констативен протокол № 1502752, подписан от представители на оператора (двамата служители, извършили проверката) и от свидетел, удостоверяващ отсъствието на ползвателя и присъствието си на проверката. В протокола са констатирани показания в тарифа Т3, като електромерът е демонтиран и изпратен за извършване на метрологична проверка в БИМ. Според метрологичната експертиза при софтуерно четене е констатирано наличие на преминала енергия в невизуализираната на дисплея тарифа Т3 в размер на 32 372,178 kWh. При тези данни ответното дружество е издало корекционна фактура № [ЕГН]/24.08.2020 г. за допълнително заплащане на ел. енергия за периода 09.06.2016 г. - 07.12.2019 г. на стойност 5 815,76 лева. След изслушване на заключението към допусната във въззивното производство комплексна електротехническа и софтуерна експертиза окръжният съд приел, че върху СТИ не е извършено софтуерно въздействие, а причината, поради която били налични показания в невизуализирания регистър (тарифа 3), началният момент, от който е започнало това натрупване, както и дали към момента на монтажа на СТИ при абоната е имало показания, натрупани в невизуализираните регистри, съдът приел за неустановени. Като възможни причини за възникване на показания по Т3 въззивният съд счел повреда на елементи на СТИ, токов удар, внезапно пренапрежение, атмосферни влияния, проблеми на софтуера, електромагнитно поле, включително монтирането му с показания по тарифите и др. При обосноваване на правните изводи въззивният съд е посочил, че към момента на осъществяване на проверката, а и в рамките на процесния период, за който е извършена едностранно корекцията, отговорността за поддържане на електроразпределителната мрежа и на измервателните устройства в техническа годност била върху ответното дружество, поради което било правно и логически необосновано в тежест на ищеца да се възлагат неблагоприятните последици. Според въззивния съд „основателни били съмненията, че е възможно процесните показания да са били налице при монтиране на СТИ, доколкото в протокола за монтаж не били отразени показания на Тарифа 3 и сумарно показания, а имало такива на Тарифа 1 и 2“. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси: 1.“ П одлежат ли на установяване факти, които не са включени в предмета на доказване от първоинстанционния съд с доклада по делото?“; 2.“Въззивният съд може ли да приеме за недоказан факт от решаващо значение по делото, който първоинстанционният съд не е посочил като нуждаещ се от доказване и в тази връзка не е дал указания на страните?“; 3.“Допустимо ли е пълното доказване да бъде осъществено чрез косвени доказателства?“; 4.“Когато за отделен факт липсват преки доказателства, следва ли да се приеме, че този факт не се е осъществил?“; 5.“Следва ли съдът да прецени установените факти и да приеме за доказан и такъв факт, който обикновено според опитните правила, т. нар. „презумпции ад хоминем“, съответства на друг - установен по делото факт?“; 6.“Кои са юридическите факти, съдържащи се в хипотезата на чл. 55 ПИКЕЕ и обуславящи обективната имуществена отговорност на потребителя на електрическа енергия към електроразпределителното дружество за заплащане на количеството електрическа енергия, измерено в неизведен на дисплея на електромера регистър?“; 7.“Правно значим ли е за реализирането на отговорността на потребителя по този ред точният времеви интервал, в който това количество енергия е измерено в неизведения на дисплея на електромера регистър, както и причините за това?“; 8.“Приложимо ли е за реализирането на отговорността на потребителя по този ред доказване изпълнението на други задължения на разпределителното дружество, непредвидени в хипотезата на чл. 55 ПИКЕЕ?“; 9.“Приложима ли е разпоредбата на чл. 55 ПИКЕЕ за случаите, в които юридическите факти, съдържащи се хипотезата на тази правна норма (условията, предпоставките), са се осъществили след влизането й в сила?“. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че първите пет въпроса са решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – Решение № 129 от 29.06.2015 г. по гр. д. № 7040/2014 г. на ВКС, III ГО, Решение № 75 от 13.04.2021 г. по гр. д. № 2206/2020 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 80 от 03.05.2018 г. по гр. д. № 2560/2017 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 61 от 01.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр. д. № 3530/2008 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 26 от 09.04.2020 г. по гр. д. № 1764/2019 г. на ВКС, I ГО. По въпроси от шести до девети се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че произнасянето на ВКС би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Поставените от касатора трети, четвърти и пети въпрос несъмнено са обусловили правната воля на решаващия състав и затова покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обобщени от настоящата съдебна инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, те се свеждат до следния процесуалноправен въпрос: когато липсват преки доказателства за установяването на правно-релевантен факт, може ли пълно доказване на този факт да бъде осъществено чрез косвени доказателства. Въззивният съд е възприел разрешение на този процесуалноправен въпрос в противоречие с Решение № 129/21.06.2022 г. по гр. д. № 3085/2021 г. на ВКС, ІV ГО, Решение № 56/21.06.2022 г. по гр. д. № 1629/2021 г. на ВКС, ІV ГО, в които при разглеждането на случаи, подобни на настоящия, е прието, че пълното доказване може да бъде осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства, като преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт, а косвените дават указание за основния факт само косвено и установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, а е възможно осъщественият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен като носител на тази следа, годен да бъде представен пред съда. Когато за отделен факт липсват преки свидетелства, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил. Обратното, съдът е длъжен да прецени установените факти и да приеме за установен и такъв факт, който обикновено според опитните правила, т. нар. „презумпция ад хоминем“, съпътства друг – установен по делото факт. В същия смисъл са и посочените жалбоподателя решения на ВКС, като в решение № 50054/16.05.2023 г. по гр. д. № 2023/2022 г. на ВКС, III ГО, което е постановено при предходното разглеждане на настоящото дело от касационната инстанция, изрично е прието, че процесният електромер е в срока си на метрологична годност, работи в класа си на точност и с него е отчетено наличие на доставена и потребена електрическа енергия в невизуализирания регистър ТЗ, който факт се установява с официален свидетелстващ документ (протокол от метрологична проверка от БИМ) и от заключението на назначената по делото техническа експертиза. Вещото лице е констатирало, че СТИ не страда от друга техническа неизправност, отговаря на метрологичните изисквания за измерване на ел. енергия, но не съответства на техническите характеристики. Посочено е също, че не са установени външни механични дефекти по измервателния уред, както и видима външна намеса или повреда в схемата му на свързване. Установено е, че при софтуерното четене на паметта на устройството в невизуализираната на дисплея и ненастроена за отчет тарифа ТЗ има натрупване на показания. Според приетата по делото експертиза електромерът е монофазен, произведен е през 2016 г. и тогава е монтиран като фабрично нов в обекта на ищеца (на 08.06.2016 г., съгласно приложения протокол № 15142670). Данни за нулевите показания по отчетните тарифи Т1 и Т2 се съдържат в протокола за монтаж, от което логично се извежда, че и показанията по останалите регистри следва да са били нулеви. Формулираните от касатора първи и втори процесуалноправни въпроса не осъществяват общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото нито във въззивната жалба, нито в отговора на въззивната жалба, са въведени оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада на делото, за да възникне задължение за въззивния съд да ги отстрани – арг. от т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След като въпросите не са обуславящи по тях касационно обжалване не може да се допусне. Въпроси от шести до девети касаят оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на съдебния акт (чл. 281, т. 3 ГПК), поради което следва да бъдат разгледани в производството по чл. 290 ГПК. В заключение – касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния процесуалноправен въпрос: когато липсват преки доказателства за установяването на правнорелевантен факт, може ли пълно доказване на този факт да бъде осъществено чрез косвени доказателства. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 116, 32 лева и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,