Определение № 4267 от 01.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3456/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Е. А. като пълномощник на Е. С. И., срещу въззивно решение № 214 от 25.04.2025 г. по в.гр.д. № 87/2025 г. на Софийски окръжен съд. С него е потвърдено решение № 226 от 18.11.2024 г. по гр.д. № 477/2022 г. на Районен съд - Самоков, с което е допуснато извършването на съдебна делба между М. К. Х. и Е. С. И. по отношение на следните недвижим имоти:

1.Самостоятелен обект в сграда с идентификатор [№] по одобрени КККР на [населено място], с предназначение - жилище, апартамент, брой нива на обекта - 1, с площ 66 кв.м, ведно с принадлежащото към самостоятелния обект избено помещение № 17 и 3.19% ид. части от общите части на сградата;

2.Поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ по скица 35 кв.м, заедно с построената в поземления имот самостоятелна сграда със застроена площ 39 кв.м, представляваща търговски обект - магазин за нехранителни стоки и офис, състояща се от два самостоятелни етажа, с отделни входове за всеки етаж;

3. Незастроен поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], с площ по скица 119 кв.м;

при права по 1/2 ид. част за всеки от съделителите.

В касационната жалба са наведени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че неправилно въззивният съд е квалифицирал релевираното от него възражение за по- голям принос в придобиване на процесните недвижими имоти като такова по чл. 29, ал.3 СК, вместо като възражение за трансформация на лични средства, което е допустимо за разглеждане в делбеното производство, включително и когато е наведено за пръв път пред въззивната инстанция. На следващо място сочи, че необосновано въззивният съд е приел за недоказано възражението му за изключителна собственост на имота с идентификатор [№] поради трансформация на лични средства, като при обсъждане на това възражение не е взел предвид всички събрани по делото доказателства. В нарушение на съдопроизводствените правила не е обсъдил и не е дал отговор на всички оплаквания във въззивната жалба.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: 1. Допустимо ли е в делбеното производство да бъде разгледано възражение за пълна или частична трансформация на лично имущество по чл. 23 СК, съдържащо конкретни фактически твърдения за придобиване на спорните имоти, изключващи изцяло или частично съпружеската имуществена общност. 2. Когато недвижим имот, придобит по време на брака при действието на СК от 2009 г., е заплатен със средства, получени като дарение лично от родителите на единия съпруг, и това е доказано в производството за делба на имота, следва ли да се счита, че е оборена презумпцията за съпружеска имуществена общност, и налице ли е основание за прилагане на чл. 23, ал.2 СК за пълна трансформация на лично имущество, и придобитият имот следва да се счете за негово лично имущество. 3. Когато недвижими имоти, придобити по време на брака, са били заплатени със средства, получени от търговската дейност на единия съпруг като ЕТ и/ или като съдружник в търговско дружество, и от които доходи са били заплащани и възнаграждение и осигуровки на другия съпруг, може ли да се приеме, че е налице основание за прилагане на чл. 23, ал.2 СК за частична трансформация на лично имущество. 4. Допустимо ли е в делбеното производство да бъде разгледано възражение, съдържащо фактически твърдения за придобиване на конкретен имот по време на брака от единия съпруг, заплатен с лични средства на другия съпруг, предоставени му като дарение от неговите родители, и може ли да се приеме, че налице пълна трансформация на лично имущество и този имот е лично притежания на съпруга, предоставил паричните средства за заплащане на закупения имот. 5. Допустимо ли е в делбеното производство да бъда разгледано възражение, съдържащо фактически твърдения за придобиване на конкретен имот по време на брака чрез заплащането му със средства от търговска дейност на единия съпруг като ЕТ или съдружник в търговско дружество, и може ли да се приеме, че е оборена презумпцията за съвместен принос и този съпруг притежава по - голяма част от придобития имот. 6. Когато един имот е придобит по време на брака със средства, предоставени от единия съпруг от упражнявана от него търговска дейност като ЕТ или съдружник в търговско дружество, може ли да се приеме, че е негова лична собственост изцяло или че притежава по - голяма част от имота на основание пълна или частична трансформация на лично имущество, и може ли същият да защити правата си в делбеното производство чрез възражения за частична трансформация на лично имущество по чл. 23 СК извън срока по чл. 31 СК. 7. Следва ли едно тълкувателно решение на ВКС да се тълкува стеснително от съда при липса на изрично ново тълкувателно решение, с което първото се обявява за изцяло или частично загубило сила.

По въпроси №№ 1-5 вкл. жалбоподателят сочи основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 2/2022 г. от 20.01.2025 г. по тълк.д. № 2/2022 г. на ОСГК на ВКс, решение № 38 от 25.03.2019 г. по гр.д. № 878/2018 г. на ВКС, І г.о.

По въпроси №№ 3 и 5 се подържа противоречие с ТР № 2/2001 г. на ОСГК на ВКС.

По въпроси №№ 6 и 7 жалбоподателят се позовава на основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, което обосновава с твърдението, че по тях липсва съдебна практика.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решене като очевидно неправилно - основание за достъп до касация по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК.

В писмен отговор на касационната жалба ответницата по касация М. К. Х. чрез своя пълномощник адв. Сн. Оцетова изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателя предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира разноски за касационното производство.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:

Страните по делото са бивши съпрузи, чийто граждански брак, сключен на 21.04.1991 г., е прекратен с развод с влязло в сила решение № 18 от 18.02.2019 г. по гр.д. № 1129/20918 г. на Районен съд- Самоков.

С договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 6, т. VІІ, д. № 1980/1997 г. на нотариуса при Районен съд- Самоков на 16.12.1997 г., Е. С. И. е закупил от физически лица апартамент № 24, находящ се в [жилищен адрес] кв. 212, к-с "С.", [населено място], със застроена площ 66 кв. м., ведно с избено помещение № 17, както и 3, 19/100 идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж за сумата 400 000 лв. Не е било спорно, че този имот е идентичен със самостоятелния обект в сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място].

С договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт № 48, т. Іа, д. № 63/2000 г. от 29. 02.2000 г. на нотариус С. Х. с рег. № 239 в регистъра на Н.. камара, Е. С. И. и съпругата му М. К. И. закупили празно дворно място с площ 41 кв. м., представляващо имот с пл. № 3911 в кв. 58 по плана на [населено място], отреден за обществено жилищно строителство и магазини, за сумата 690 лв. Този имот е идентичен с поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място] с площ по скица 35 кв. м. По време на време на брака между страните в него въз основа на разрешение за строеж от 05.06.2003 г., издадено на името на Е. И. и М. И., е построена сграда със застроена площ 39 кв. м. с предназначение за търговски обект - магазин за нехранителни стоки и офис, на два самостоятелни етажа, всеки с отделен вход.

С договор за продажба на общински недвижим имот, сключен на 10.10.2003 г., [община] продала на М. К. И. поземлен имот, целият с урегулирана площ от 118 кв. м., съставляващ парцел VІІІ, отреден за "обществено обслужване" в кв. 212 по регулационния план на [населено място], за сумата 12 728 лв. Този имот е идентичен с поземлен имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], незастроен.

С отговора на исковата молба жалбоподателят в настоящото производство е оспорил изцяло предявения иск за делба на поземления имот с идентификатор [№]. Твърдял е, че същият е негова лична собственост поради пълна трансформация на лично имущество, тъй като е придобит изцяло със средства, дарени от неговите родители. Това възражение е намерено за неоснователно. Въззивният съд е приел, че когато страна по придобивната сделка е само единият съпруг, нейното вещноправно действие се разпростира и по отношение на неучастващия в сделката съпруг единствено поради брачната му връзка с приобретателя. Посочил е, че в тази хипотеза, в защита на лицето, което се явява заставено от закона да подели със съпруга си облагите от сключената сделка, законът е предвидил специалните искове по чл. 21, ал.4 и чл. 23 СК, които са предоставени на само на съпруга - страна по сделката. Ако неучастващият в сделката съпруг е вложил лични средства за придобиване на вещта, той е имал възможност да защити правата си чрез участие в сделката като страна, или въобще да не се разпорежда с личното си имущество. Дори да се установи плащане на цената от неучастващият в сделката съпруг, това не се отразява върху титулярството на правото на собственост.

По отношение на другите два имота, предмет на иска за делба- самостоятелния обект в сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място] с предназначение жилище, апартамент, и поземления имот с идентификатор [№] по КККР ведно с построената в него сграда, в отговора на исковата молба ответникът е направил възражение за по - голям принос в придобиването им. Посочил е, че за изграждането на магазина в поземления имот с идентификатор [№] е заплатил суми за издаване на разрешението за строеж; за депониране на отпадъците при извършените изкопни работи; за извършване на СМР за построяването му; за осъществяване на строителен надзор; за измерване на факторите на работната среда и за присъединяване към електроразпределителната мрежа. Твърдял е, че тези суми са придобити изключително в резултат на негов принос. През целия период на брака и към момента на придобиване на делбените имоти ищцата не е получавала доходи до м. септември 2003 г., а в периода 2003-2010 г. е била назначена във фирма, собственост на ответника, за да й бъдат внасяни осигуровки за здравно и пенсионно осигуряване. Дължимите възнаграждения не са били реално изплащани, а са служили само за определяне на осигурителните вноски. Макар да не е получавала доходи, ищцата има принос придобиване на имуществото, който се е изразил в положените грижи за отглеждане на децата на страните до момента на фактическата раздяла. С тези твърдения е обосновал искането си делбата на посочените два имота да бъде допусната при права ѕ ид. части за него и ј ид. част за ищцата.

Въззивният съд е приел, че претенцията за по- голям дял от прекратената съпружеска имуществена общност се релевира чрез конститутивния иск по чл. 29, ал.3 СК. Посочил е, че съгласно задължителната практика на ВКС - т.3 от ППВС № 7/73 г., конститутивен иск за създаване на съсобственост или за различни от законовите дялове не може да се съединява с иск за делба. В отговор на оплакванията във въззивната жалба, че доколкото в първото по делото съдебно заседание ответникът изрично е заявил, че не предявява иск по чл. 29, ал.3 СК, поради което възражението му за по - голям принос е следвало да се квалифицира като такова за частична трансформация, въззивният съд е посочил, че се касае за различни правни институти и подробно е разграничил същите по предмет и основание. Изхождайки от съдържанието на отговора на исковата молба, е приел, че в случая ответникът изрично се е позовал на по - голям, респ. изключителен принос в придобиването на делбените имоти, като е изложил доводи за приноса на всеки от съпрузите в осигуряване благополучието на семейството, но липсват твърдения за притежавано от него лично имущество, което той е вложил за придобиването им.

В обобщение въззивният съд е приел, че делбата на всеки от процесните имоти следва да се допусне при равни права между страните - по 1/2 ид. част.

Поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не кореспондират с изложените от въззивния съд мотиви и в този смисъл не са обуславящи изхода на делото, поради което не осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Първият, вторият и четвъртият въпрос са формулирани общо и не са съобразени с конкретиката на делото. Въззивният съд не е отрекъл възможността в делбеното производство да се разглежда възражение за пълна или частична трансформация на лично имущество. По отношение на два от делбените имоти - самостоятелния обект в сграда с идентификатор [№] с предназначение жилище, апартамент, и поземления имот с идентификатор [№] по КККР ведно с построената в него сграда, съдът е приел, че не е сезиран с възражение за пълна или частична трансформация на лични средства, а с възражение за определяне на по-голям дял от прекратената с развод съпружеска имуществена общност поради по-голям принос на ответника. Правната квалификация на това възражение е определена от съда въз основа на изложените от ответника в отговора на исковата молба твърдения за заплащане от него на конкретни суми за построяване на търговската сграда; за това, че ищцата реално не е получавала никакви доходи, а приносът й за придобиване на имотите се изразява в полагането на грижи за отглеждане на децата до фактическата раздяла на страните, които насочват към претенция по чл. 29, ал.3 СК. В отговора на исковата молба липсват твърдения придобиването на тези имоти да е със средства с извънсемеен произход /придобити преди брака, или по наследство или дарение/. В съответствие с практиката на ВКС/ ППВС № 7/73 г./ решаващият съд е приел, че тази претенция, независимо дали е предявена чрез иск или чрез възражение, не може да бъде разглеждана в производството за съдебна делба.

Възражението за пълна трансформация на лично имущество при придобиването на поземления имот с идентификатор [№] е намерено за неоснователно по съображения, че имотът е придобит по време на брака на името на ищцата. В тази хипотеза установяването на трансформация на лично имущество от страна на неучастващия в сделката съпруг е изключено. В тази смисъл е и трайно установената практика на ВКС, на която въззивният съд се е позовал.

Въпроси №№ 3, 5 и 6 не са обсъждани от въззивния съд, тъй като твърдения за придобиване на делбеното имущество със средства, получени от ответника от дейността му като едноличен търговец и/ или като съдружник в търговско дружество, не са наведени при разглеждане на делото в двете инстанции и доказателства за наличието на предпоставките, обуславящи приложението на чл. 22, ал.3 СК, не са събирани.

Не е обуславящ изхода на делото и седмият въпрос. Жалбоподателят визира ТР № 5 от 29.12.2014 г. по тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в т.4 от което е даден положителен отговор на въпроса дали е допустимо установяване на трансформация на лично имущество на осн. чл. 23, ал. 1 и 2 от Семейния кодекс / чл. 21, ал. 1 и 2 СК, отм./ в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака чрез договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи. Дадените с това тълкувателно решение указания по приложението на материалния закон не са загубили значението си, но те не касаят случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака на името на единия от съпрузите. Това е приел и въззивният съд.

Не са налице и предпоставките на чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като очевидно неправилно. Като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване очевидната неправилност по смисъла на тази разпоредба предполага въззивното решение да е засегнато от пороци, пряко установими от съдържанието на обжалвания съдебен акт, без касационната инстанция да извършва анализ на събраните по делото доказателства. Приема се, че решението е очевидно неправилно, ако законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. Настоящият състав не установи въззивното решение да е засегнато от такива пороци. Доводите, с които се обосновава това основание, съставляват оплакване за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и допуснати процесуални нарушения, които не могат да се обсъждат в тази фаза на касационното производство, тъй като предполагат съдът да извърши присъщата на същинския касационен контрол проверка за законосъобразност на решението.

С оглед този изход на делото жалбоподателят Е. С. И. следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на М. К. Х. сторените разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 766.94 евро /равностойност на 1 500 лв./.

По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Водим от гореизложеното съдът