Определение № 1592 от 27.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 359/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Д. З. и Л. Д. С. против решение № 236/12.06.2024г. по в.т.д.№ 630/2023г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 220/30.06.2023г. по т.д. №105/2022г. на Старозагорски окръжен съд, за отхвърляне предявените от касаторите срещу „ЗД Бул Инс“АД искове, с правно основание чл. 432, ал.1 КЗ, за присъждане на сума от по 26 000 лева – частичен размер от пълен размер 220 000 лева - на всеки от ищците, ведно със законната лихва върху предявената главница, считано от 10.11.2021г. до окончателното плащане, в качеството на обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от смъртта на баща им - Д. П. З., настъпила при ПТП на 03.11.2021г., причинено от И. В. В., като водач на застрахован при ответното дружество, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност „ на автомобилистите, лек автомобил. Касаторите оспорват правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон – чл. 45 ЗЗД – предвид необоснования фактически и неправилен правен извод, за липса на виновно противоправно поведение от страна на водача на застрахования лек автомобил. Считат, че от заключението на КСАТМЕ може безспорно да се формира извод, че фаталният удар, настъпил в лявата, насрещна за автомобила пътна лента, е бил предотвратим, ако автомобилът / при липсата на доказателства велосипедистът да е предприел спиране в дясната пътна лента, а напротив – продължил е движението си в същото направление /, не беше напуснал дясната / своята / лента на движение. Ако автомобилът бе предприел намаляване на скоростта и спиране, съобразно изводите на експертизата, траекториите на двете превозни средства не биха се засекли. Касаторите намират, че изводите на въззивния съд са основани на предположения, изградени върху разгледани в заключението хипотези, но не и въз основа на обективно установените факти и обстоятелства по делото и конкретно: че навлизайки на пътното платно велосипедистът не е предприемал спиране, а е продължил движението си в същото направление. Касаторите намират, че неоправдано е даден превес на показанията на делинквента, в частта им за наличие на ограничена видимост, поради растителност и завой на мястото на настъпване на ПТП, макар същите да се опровергават от протокола за оглед и от заключението на КСАТМЕ / досежно наличието на завой /, като не е съобразен и факта, че ПТП е настъпило в късната есен, т.е. наличната на място храстовидна растителност не би била във вида, в който се обективира на снимките с дрон, направени значително по-късно и в друг сезон. Твърдят превратно и тенденциозно ценене на доказателствата, в обосноваване на извода за липса на противоправно поведение на водача, предвид правомерност на предприетата от същия “спасителна маневра“, независимо че със същата той е нарушил правила за движение по пътищата – чл. 20, ал. 2 ЗДвП, която разпоредба вменява задължение на водача да намали скоростта и да спре, а не да се отклони от траекторията си на движение, при наличие на внезапно изникнала опасност на пътя. Подчертават, че съгласно съдебна практика, вкл. задължителна, която цитират, спасителната маневра е позволена, само ако чрез нея биха се избегнали по-големи вреди от тези, които биха настъпили, ако не би била предприета, какъвто не е настоящият случай. В заключение твърдят, като причина за настъпилото ПТП, допуснати и от водача на застрахования лек автомобил нарушения на правилата за движение по пътищата, с предприемането на „спасителна маневра“, преди изчерпване на други възможности за избегване на удара, чрез действия, предприети в съответствие с правилата за движение по пътищата - намаляване на скоростта, без напускане на собствената пътна лента или спиране. Касаторите релевират съществено процесуално нарушение на въззивния съд - заличаване на допуснатите им свидетели, поради невъзможност за удостоверяване на самоличността им в заседанието, в което са били доведени - о.с.з. на 24.11.2023 г. / явили се без документи за самоличност /, независимо, че показанията им са от решаващо значение за установяване търпимите от ищците болки и страдания. Акцентират на обстоятелството, че последващо и до приемане на заключението на КСАТМЕ неколкократно е имало възможност да бъдат разпитани, каквото искане е било и направено, при неоправдан отказ на съда, макар да липсва преклузивен срок за събиране на тези доказателства. Ответната страна - ЗД „Бул Инс“АД – оспорва касационната жалба със съображения по правилността на въззивното решение и без становище по обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване от ищците. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност на въззивния акт, настоящият състав съобрази следното: Ищците В. Д. З. и Л. Д. С. са предявили срещу ЗД „Бул Инс“АД иск, за присъждане обезщетение за претърпените от всеки от тях неимуществени вреди, от смъртта на техния баща - Д. П. З., настъпила при ПТП на 03.11.2021г., по вина на водача на застрахован при ответника – по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, лек автомобил. Водачът му - И. В. В. - е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е блъснал велосипедиста Д. П. З., който вследствие получените травми починал. Във връзка със случая е образувано и неприключило досъдебно наказателно производство. Твърдят, че починалият Д. П. З. е бил здрав и работоспособен мъж, отговорен и грижовен баща, активен, отговорен и трудолюбив. Били съкрушени от внезапната му смърт, причинила им неописуема мъка, душевни болки и страдания, които ще продължават и занапред. Ответникът - ЗД „Бул Инс„ АД – е оспорил исковата молба, като се позовава на липса на доказателства относно механизма на ПТП, неяснота какво е законовото нарушение от страна на водача на лекия автомобил и че същият е действал противоправно и виновно. Оспорил е доказателствената сила на представения от ищците констативен протокол за ПТП. В евентуалност е възразил за съпричиняване на вредата и от страна на пострадалия, който с поведението си сам се е поставил в риск. В първоинстанционното производство е разпитан като свидетел водача на застрахования лек автомобил – И. В.. Същият е заявил, че в деня на инцидента времето било ясно и слънчево и управлявал автомобила с около 90 км/ч., по път с две ленти за движение, без други превозни средства по същия. Преди мястото на инцидента имало възвишение и завой, а отдясно на пътя, спрямо посоката на движението му, имало храсти и новооткрита велоалея, в която не се виждали велосипедисти. Посочва, че храстите пречели на видимостта му към велоалеята, поради което възприел велосипедиста едва след завоя, когато същият вече се намирал на пътното платно.Това го провокирало да завие инстинктивно наляво, преминавайки в насрещната лента за движение, където настъпил и удар с велосипедиста, въпреки задействането на спирачките. Представеният с исковата молба констативен протокол за ПТП от 03.11.2021г. не съдържа данни за механизма на ПТП. В раздела „ Обстоятелства и причини за ПТП „ е посочено единствено - „ оглед от автоексперт и дежурна група„. Протокол за оглед на местопроизшествието е представен с молба от 19.04.2023г., след приключване на устните състезания в първа инстанция, поради което не е коментиран от първоинстанционния съд. Поради липса на ангажирани от ищците доказателства за механизма на ПТП, съдът не е допуснал и експертизи по делото. Първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове. Посочил е, че в констативният протокол за ПТП не са отразени никакви данни за механизма на настъпването му. Посочил е, че въпреки издадените на ищците съдебни удостоверения, за снабдяване с доказателства от воденото досъдебно производство, не са представени такива, поради което не са могли да бъдат възложени медицинска и преди всичко - автотехническа експертизи. Предвид носената от ищците доказателствена тежест, за установяване елементите от фактическия състав на деликта, освен вината на делинквента, която се презумира, и недоказаност на същите, съдът е отхвърлил исковете, поради недоказано противоправно поведение на водача В.. С въззивната си жалба ищците са поискали приемането по делото на приложените към молбата им - вх. № 4993/19.04.2022г., постъпила след приключване устните състезания в първа инстанция – писмени доказателства: протокол за оглед на местопроизшествието, фотоалбум от огледа, СМЕ на труп № 212/2021 г. и протокол от изследване на кръвна проба на водача / с отрицателен резултат /, както и допускане на свидетели и на КСАТМЕ. Въззивният съд е допуснал всички поискани доказателствени средства, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК – поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд. В първото открито съдебно заседание допуснатите свидетели са заличени, въпреки явяването им, поради неустановима самоличност – не са разполагали с документ за самоличност. Последващо са проведени още 4 съдебни заседания, в които свидетелите не са допуснати и разпитани, въпреки че са водени и е отправено изрично ново искане от процесуалния представител на ищците, в с.з. на 19.01.2024 г., оставено без уважение. В заключението на КСАТМЕ е прието, че основна причина за ПТП от техническа гледна точка е поведението на пострадалия Д. З., който е навлязъл на платното за движение, пред лекия автомобил, управляван от В., на място, по начин и в момент, когато това не е било безопасно. Посочено е, че с оглед скоростта на движение на автомобила / 87 км./ч. / и отстоянието от велосипедиста, към момента, в който е могъл да бъде възприет от водача на лекия автомобил като опасност на пътя, ако велосипедистът би спрял в лентата за движение на автомобила, ударът би бил непредотвратим чрез спиране от водача му, но ако би продължил движението си в предприетото направление, продължавайки в лентата си на движение автомобилът би избегнал удар с велосипедиста. В този смисъл, експертите сочат, че „ ако се приеме, че водачът на автомобила е следвало да остане в дясната лента „ – т.е. ако в конкретната пътна ситуация се приеме, че това е дължимото правомерно поведение на автомобилиста, то причина за ПТП е и поведението на същия, предвид отклоняването наляво и навлизане в насрещното платно за движение, където именно е реализиран удара. Към момента за реакцията, обаче, водачът на лекия автомобил не е имал яснота относно това какво поведение да очаква от велосипедиста, а липсват и обективни данни за поведението на велосипедиста - дали е променил скоростта си на придвижване по някакъв начин. Въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка относно механизма на ПТП: автомобилът „БМВ 530 Д“, управляван от И. В. В., се е движел по републикански първокласен път / ПП / I-5, в посока от север на юг, в участъка между [населено място] и [населено място], където пътят се състои от две пътни ленти – по една за всяка посока, със скорост от 87 км./ч. В участъка на км.187+100м., извън населено място, Д. П. З., управлявайки велосипед, пресича първокласния път I-5, в посока от запад на изток, движейки се по мек междуселски път, пресичащ път I-5. Водачът на лекия автомобил, И. В. е възприел велосипедиста Д. П. З. в момента, в който последният е вече навлязъл на пътното платно, в лентата за движение на лекия автомобил „БМВ“. В този момент велосипедистът е попадал в опасната зона за спиране на лекия автомобил, при установената скорост на движение на същия - 87 км./ч., и водачът не е имал техническа възможност, чрез предприемане на екстрено спиране да избегне удара. Водачът на автомобила е предприел избягваща опасността маневра, чрез отклоняване на автомобила наляво, при което е навлязъл в насрещната – лява - пътна лента. В същото време велосипедистът Д. З. е продължил да се движи с велосипеда в същото направление, при което е преминал през лентата за движение на лекия автомобил и също е навлязъл в лявата лента за движение, където траекториите на движение на лекия автомобил и на велосипеда са се пресекли. В резултат от удара на велосипедиста са били причинени тежки черепно-мозъчна и гръдна травма, несъвместими с живота. Съдът се е аргументирал с приетата по делото КСАТМЕ /на л.110 от делото, стр.4 от експертизата, втора точка/ и от направените от вещото лице, за нуждите на експертизата, фото-снимки на местопроизшествието с дрон, като е приел от същите, че водачът на лекия автомобил е нямал видимост, за своевременно възприемане на велосипедиста като възможна опасност, преди навлизането на същия на пътното платно, поради наличие на храстова растителност вдясно от пътното платно и лек десен завой, както и самият той твърди в показанията си като свидетел. Съобразил е, че водачът на лекия автомобил е управлявал същия със скорост, съобразена с пътните условия и в границите на разрешената – чл. 21, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП. Поведението на велосипедиста е счел в нарушение на чл. 49 ЗДвП, според който: „ Водач на ППС, което излиза от земен път на път с настилка, е длъжен да пропусне движещите се по пътя с настилка ППС и пешеходци„. Като не се е уверил, че по ПП - 15 няма движещи се превозни средства, респ. не е пропуснал управлявания от В. автомобил, пострадалият е сложил началото на причинно-следствения процес, довел до настъпването на процесното ПТП. Без неговото противоправно поведение ПТП изобщо не би настъпило. Същевременно съдът е приел, че водачът на лекия автомобил не е бил длъжен да предполага и очаква пресичането на пътното платно от велосипедист, извън населено място, само поради наличието на велосипедна алея, разположена успоредно на пътното платно. Тъкмо напротив – наличието на такава задължава велосипедистите да се движат по нея, съгласно чл. 15, ал. 4 ЗДвП. Независимо че водачът на автомобила не е могъл и не е възприел велосипедиста като възможна опрасност, преди той да предприеме пресичане на пътното платно, дори да би могъл да го възприеме, водачът – според въззивния съд - не е бил длъжен и не е могъл да предвиди, че същият ще предприеме действия в нарушение на правилата за движение. Спрямо предприетата от водача маневра от момента на установена взаимна видимост за всеки от двамата, съдът се е обосновал с това, че каквото и поведение да бе предприел, то не би могло да гарантира, че произшествието не би настъпило – във всички случаи избягването на произшествието би било поставено в зависимост от реакцията на велосипедиста на възникналата опасност, която водачът не е могъл да предвиди. Оттук съдът е приел за недоказана непосредствена причинна връзка между поведението на водача на застрахования автомобил и настъпването на вредите / ПТП /, тъй като вредоносният резултат е бил опосреден от поведението на пострадалия. Поради това, но и предвид недоказано противоправно поведение на водача на автомобила – тъй като е действал адекватно на ситуацията, исковете с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ са отхвърлени, като неоснователни. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, касаторът формулира следните въпроси: 1/ Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства и превратно ценене, с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда - липса на виновно и противоправно поведение oт страна на застрахования водач, въпреки безспорно извършената от него „спасителна маневра“ с навлизане в лентата за насрещно движение, в пряк резултат от която е настъпил удар и смъртта на пострадалия - следва ли да се съобрази, че в този случай има като резултат и неправилност на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не са в съответствие с всички събрани по делото доказателства, при съвкупна, логична и правилна преценка, които ако бяха преценени в тяхната цялост и съвкупност и логическа връзка биха довели до други фактически и правни изводи ? – допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован с противоречие с приетото в решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о. на ВКС; 2/ За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението всички доказателства по делото и всички доводи на страните и да извърши преценка на правомерността на действията на всички участници в ПТП и на връзката между техните действия и настъпването на инцидента, с оглед наведените доводи на страните ? – допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обоснован с решение № 343/30.09.2011 г. по гр.д. № 1260/2010 г. на ВКС, IV гр.о., решение № 51/29.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 613/2019 г., І т. о., ТК; решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., 1 г. о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г., IV г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/13 г. на II т. о., решение № 3/15.03.2016 г. по гр. д. № 2526/2015 г., III г. о., решение № 52/07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г., І г. о.; определение № 146/27.03.2019 г.. 3/ Как съдът трябва да преценява доказателствената сила на експертизата и длъжен ли и е да формира вътрешното си убеждение като прецени всички обстоятелства по делото, при спазване на научните, опитните и логическите правила ? – допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се обосновава с решение № 50153/16.11.2022г. по гр. дело № 4418/2021 г., III г.о. ВКС; решение №118 /15.05.2012 г, по гр. дело №588/2011 г. на ВКС, III г.о., решение №241 /23.10.2013 г. по гр. дело №3194/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 108 /16.05.2011 г. по гр. дело № 1814/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 248/16.11.2015 г. по гр. дело № 1271/2015 г. на ВКС, III г.о. и решение № 57/08.05.2014 г. по гр. дело № 7493/2013 г. на ВКС, II г.о. и решение№75/13.04.2021 г. по гр. дело №2206/2020 г. на ВКС, IV г.о. ВКС. 4/ Длъжен ли е въззивният съд да съобрази, че експертизата, с оглед поставената й задача дава възможни, вероятни причини за инцидента, докато категоричните факти за мястото на удара доказват, че велосипедистът не е спирал - това е само хипотеза - изключването на тази хипотеза почива на категорични доказателства? – твърди се, че по този въпрос е налице отклонение с посочените към допълнителния селективен критерий по трети въпрос съдебни актове. 5/ Как следва да се реши въпроса за причиняване на непозволено увреждане при ПТП и трябва ли да се извърши преценка на правомерността на действията на всички участници в ПТП и на връзката между техните действия и настъпването на инцидента ? - допълнителният селективен критерий се обосновава по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - с решение по гр. д. № 1260/2010г. на IV г. о., определение по гр. д. № 2536/2009 г. на Великотърновския районен съд, решение по гр. д. № 451/2010 г. на Врачанския окръжен съд и решение по гр. д. № 312/2008г. на Берковския районен съд. 6/ Следва ли съдът да установи по категоричен начин дали е налице нарушение на правилата за движение от страна на застрахования водач и доколко предприетите от него действия попадат в обхвата на някоя от хипотезите на TP № 106/31.10.1983г. на ОСНК на ВКС? – твърди се, че по този въпрос е налице произнасяне в противоречие със соченото във въпроса Тълкувателно решение на ОСНК на ВКС, както и с решенията по т. д. № 613/2019г. на I г. о., по т.д. № 200/2020г. на II т.о. на ВКС. 7/ За да приеме, че водачът, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника към момента на ПТП, е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат в определеното от него процентно съотношение, въззивният съд длъжен ли е да обсъди, че дял за това има пострадалият, който пресича платното за движение пред автомобила, но противоправното поведение на застрахования водач на автомобила също е е пряка причинна връзка с настъпването на ПТП, тъй като при спазване на съответните законови разпоредби - да не напуска лентата си за движение, като предприеме действия по спиране пред появилата се опасност, произшествието е могло да бъде избегнато? – допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосноваван с определение т.д.№ 623/22г. на II т.о. на ВКС, както и с посочените към шести въпрос решения, а също и с решение по н. д. № 348/2008 г. на ІІІ н. о. на ВКС. 8/ Кои са критериите, въз основа на които се извършва преценка, дали предприетата от водача маневра, за навлизане в лентата за насрещно движение, където настъпва удар с велосипедиста, е правилна и в съответствие с изискванията на закона - чл. 20, ал. 2, изр. второ ЗДвП, задължаваща водача, при възникване на опасност, да намали и да спре – касаторите считат, че по тази точка са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване с оглед противоречие на същото с приетото в ТР № 28 от 28.11.1984 г. по н.д. № 10/84 г. на ОСНК и решения по гр. № 1787/2018 г. на IV г. о., гр. д. № 889/2012 г. на IV г. о. и гр. д. № 90/2023 г. на ІІІ г. о. ВКС. 9/ Длъжен ли е въззивният съд да допусне своевременно / още с исковата молба / поисканите доказателства - разпит на свидетели, за установяване на фактическите отношения между страните, но несъбрани от първоинстанционния съд, поради допуснати процесуални нарушения и настъпва ли преклузия за събиране на доказателствата, ако съдът не е определил краен срок за събиране и отлагането на делото не е поради причина събиране на тези доказателства ? – допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е обосноваван с решение по т.д. № 454/2021 г. на I т.о. на ВКС. На самостоятелно основание касаторите поддържат очевидна неправилност на обжалвания акт, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, с оглед установеното по делото, че ако водачът на автомобила беше запазил движението си в собствената лента за движение, без да я напуска и не беше предприел навлизане в лентата за насрещно движение /спасителна маневра /, удар нямаше да настъпи. Първият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а по същество предполага отговор за правилността на въззивното решение, съобразно конкретно установената по делото фактическа обстановка и приложимите към същата законови разпоредби. Поради това, въпросът не обосновава допускане на касационното обжалване. Аналогично не съставлява правен и третия от формулираните въпроси, във втората си част, изискваща отговор за правилността на въззивния акт, от гледище на неговата обоснованост, по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Необосноваността, като самостоятелен порок водещ до неправилност на съдебния акт, засяга фактическите констатации, поради превратно интерпретиране на установените по делото факти, в резултат на допуснати грешки при формиране на вътрешното убеждение, в насоките, които не са нормирани от закона: грешки при прилагане правилата на логическото мислене, на опитните правила, на данни от науката, по отношение каузалните връзки между явленията и пр.. В касационните доводи за неправилност не се твърди необоснованост в сочения аспект, която да е опорочила изводите за реалната фактическа обстановка, поради грешки при формиране на вътрешното убеждение, а се твърди неправилно приложение на материалния закон, спрямо иначе правилно установените факти. Поради това, дори да би бил абстрактно формулиран по приложението на чл. 281, т. 3 ГПК, въпросът не би обосновал допускане на касационното обжалване, тъй като отговор на същия не би бил относим към произнасянето на съда, ограничено до въведените касационни доводи за неправилност, съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК. По отношение първата част от въпроса – относно доказателствената стойност на експертното заключение важат съображенията изложени по-долу по четвърти въпрос. Втори и пети въпроси се дублират, като изискват отговор на въпроса, дали при непозволено увреждане от ПТП, за установяване елементите от фактическия състав на деликта следва да се извърши преценка за правомерността на действията на всички участници в ПТП и на връзката между действията на всеки от тях и настъпването на вредоносния резултат? Въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, доколкото – съгласно и цитираната съдебна практика по въпроса – подобно изследване е дължимо при всяко произнасяне относно наличието на отговорност за вреди от деликт. Не се удовлетворява допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивното решение не конфронтира с цитираната практика, досежно задължението на съда да обсъди и обоснове правомерност или не на действията на всеки от участниците в ПТП. Въззивният съд е разгледал поотделно поведението на велосипедиста и на водача на лекия автомобил и е изложил съображения защо намира поведението на последния за правомерно, приемайки че причинна връзка с вредоносния резултат има единствено поведението на велосипедиста, поставил, с нарушение на задължението си по чл. 49 ЗДвП, началото на причинно-следствената верига от действия, довели до сблъсъка между двете превозни средства. Правилността на тази преценка е обект на друг от формулираните въпроси. Четвърти и първата част от трети въпроси изхождат от неправилната теза на страната, че съдът се е произнесъл, съобразявайки различна от установената фактическа обстановка, разгледана като хипотеза в КСАТМЕ. С това си съдържание въпросите не съответстват нито на мотивите на съдебното решение, нито на съдържанието на експертното заключение. По същество, експертизата е дала отговор какъв би бил резултатът и би ли бил избегнат удара в случай, че велосипедистът би спрял на платното за движение на лекия автомобил: не – бидейки в опасната зона за спиране, при скоростта с която се е движел автомобила и ако същият не бе предприел „спасителна маневра„ и да – с предприемането й. Правните изводи на съда, относно значението на тези констатации в конкретната хипотеза, са извън съдържанието на самата експертиза, като доказателство по делото, поради което и касационните доводи за неправилност, аргументирани със същите, не се отнасят до годността й, като доказателствено средство. Нито вещите лица, нито съдът са приели за установен по делото факт, че велосипедистът е спирал в платното за движение на лекия автомобил. Св. В. също не заявява подобно обстоятелство. Поради това, въпросите се явяват чужди на съдържанието на експертното заключение и на съдържанието на възпроизведената в мотивите фактическа обстановка, въз основа на която са формирани решаващите изводи на съда, което е достатъчно да се изключи обосноваността на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване по същите. Шести, седми и осми от въпросите са предпоставени от касационният довод за неправомерност на предприетата от водача на лекия автомобил „спасителна маневра„, като седмият е по начало фактологично зададен, а осмият е обобщаващ и достатъчен да удовлетвори общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Въззивният съд е отрекъл причинност на вредоносния резултат с поведението на водача на лекия автомобил, намирайки за достатъчен факта, че именно пострадалият е сложил началото на причинно-следствената верига от действия, довели до ПТП и без неговото противоправно поведение същото не би настъпило. Изрично е квалифицирал поведението на водача на лекия автомобил, предприел „ спасителна маневра„, като правомерно, без коментар представлявала ли е тя необходимо условие за избягване на създадената непосредствено реална опрасност, защото вредоносните последици не са могли да бъдат предотвратени по предвидените в чл. 20, ал. 2 от ЗДвП правомерни начини – намаляване на скоростта или спиране на МПС. Удовлетворен е и допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с ТР № 106/ 31.10.1983 г. по нак. дело № 90/1982г. на ОСНК на ВКС. Въпросът следва да се конкретизира в следния смисъл: Кои са критериите, въз основа на които се извършва преценка, дали предприета от водач на превозно средство маневра, с цел избягване на внезапно възникнала непосредствена реална опасност от настъпване на вредоносни последици, е правомерна и в съответствие с изискванията на закона, в частност - чл. 20, ал. 2 ЗДвП ? Доколкото очевидната неправилност касаторите обосновават с касационни доводи, относими към отговора на този въпрос, самостоятелното й обосноваване, като основание за допускане на касационното обжалване, е лишено от смисъл. Девети въпрос, в първата си част, е неотносим към процесуалните действия на въззивния съд, тъй като същият е допуснал гласни доказателствени средства на въззивниците – касатори, на основание чл. 266, ал. 3 ГПК. Във втората си част въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като, макар отказа да бъдат разпитани свидетелите да не е формално мотивиран с настъпила за това преклузия и същите да са заличени от съда поради невъзможност да се установи самоличността на свидетелите в конкретния момент, то в последващото съдебно заседание във въззивна инстанция, при направения нов опит за допускането им до разпит, съдът е отказал, мотивирайки се с предоставената вече възможност, от която страните, поради собствената си процесуална неорганизираност, не са се възползвали. Следователно, без да е формално основание за отказа му, въззивният съд фактически е приложил последиците на преклузия за събиране на допуснатите гласни доказателства – до приключване на първото заседание във въззивна инстанция, макар производството да е продължило в още четири заседания, предвид допуснати и други доказателствени средства. Не е обоснован, обаче, допълнителният селективен критерий с цитираното решение, което не дава отговор в същата хипотеза. В него е прието, че съществено процесуално нарушение на първоинстанционния съд, по отношение което се прилага чл. 266, ал.3 ГПК, е налице и когато първоинстанционният съд не се е произнесъл по своевременно направено и неоттеглено доказателствено искане, независимо, че страната не е сезирала съда за пропуска и не е ангажирала наново доказателството. Отсъствието на повторно сезиране на първоинстанционния съд да се произнесе по доказателственото искане не отстранява /не заличава/ процесуалното нарушение, съответно повторното сезиране не е предпоставка за приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК. С оглед горното, касационното обжалване следва да се допусне само по конкретизирания осми въпрос, в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение