Определение № 2538 от 21.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 823/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Централна кооперативна банка“ АД /наричано по-долу „ЦКБ“ АД/, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 574 от 01.10.2024 г. по в.т.д. № 518/2024 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено първоинстанционно решение № 423/21.03.2024 г. по т.д. № 2161/2022 г. на Софийски градски съд, ТО VI-24 с-в, с което на свой ред е отхвърлен предявеният от „ЦКБ“ АД против „Българска агенция за експортно застраховане“ ЕАД иск по чл. 208, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на сумата 380 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение, дължимо по рамкова полица № Д0М010800862/28.01.2008 г. и допълнително споразумение № 1/28.04.2009 г., ведно със законната лихва върху заявеното вземане дължима за периода, считано от 25.11.2022 г. (датата на завеждане на исковата молба в съда) до окончателното му заплащане. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд неправилно е направил извода, че исковата претенция за заплащане на процесните вземания подлежи на отхвърляне поради погасяване на задълженията по давност. Оспорва се въззивното решение, с което не са възприети оплакванията на въззивника относно прекъсване на давността и извършено изменение на застрахователния договор по взаимно съгласие на страните, с което давностния срок е спрял да тече поради това, че страните са извършили промяна, касаеща изискуемостта на вземането. Счита се, че въззивната инстанция въобще не се е произнесла по това оплакване и дори не го е обсъдила в мотивите на своето решение. Прави се позоваване на разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, съгласно която давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, с оглед на което изискуемостта на застрахователната сума/обезщетение, от който момент започва да тече погасителната давност в полза на ответника, настъпва към датата на прекратяване на съответното изпълнително дело срещу кредитополучателя или третите задължени лица по кредита, респективно - от датата на последното изпълнително действие срещу тях. С оглед на това се изтъква че искът, предмет на настоящото дело не е погасен по давност, тъй като е предявен при настъпване изискуемостта на вземането на ищеца към застрахователя в рамките на законовия давностен срок. В тази връзка се твърди, че въззивният съд не е обсъдил в мотивите си претендираното от „ЦКБ“ АД изменение на застрахователния договор, касаещо момента, от който настъпва изискуемостта на задължението на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение. Сочи се, че неправилно съдът е изложил доводи само относно прекъсване и спиране на погасителната давност, както и такива в насока на това, че давностните срокове и тяхното прекъсване и спиране са уредени с императивни правни норми, и не могат да бъдат променяни по съглашение между страните. Изтъква се, че в случая въззивникът не е направил оплакване само за прекъсване и спиране на давността, а за момента, от който е настъпила изискуемостта на вземането, тъй като от този момент започва да тече погасителната давност. Посочва се, че е било направено оплакване, че между страните е постигнато съглашение, с което се променя момента, от който процесното вземане е станало изискуемо, а именно - че изискуемостта на застрахователната сума/обезщетение настъпва към датата на прекратяване на съответното изпълнително дело срещу кредитополучателя или третите задължени лица по кредита, респективно от датата на последното изпълнително действие срещу тях. По този въпрос според касатора липсват каквито и да било мотиви и съображения във въззивното решение. Иска се отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на ново решение, с което изцяло да се уважат предявените от „ЦКБ“ АД искове. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3, както и по ал. 2, предл. 3 от ГПК. Поставят се следните въпроси, които според касатора са от значение за изхода на делото: 1/ „Допуска ли нормативната уредба страните по застрахователния договор по взаимно съгласие да променят началния момент на течението на погасителната давност за вземането за застрахователно обезщетение, който според КЗ започва да тече от момента на настъпване на застрахователното събитие?“ 2/ „От момента на настъпване на изискуемостта на вземането ли тече погасителната давност за претенцията за застрахователно обезщетение? От кой момент настъпва изискуемостта на вземането на застрахователно обезщетение; могат ли страните по застрахователния договор да постигнат съгласие за промяна на момента на настъпване изискуемостта на вземането за застрахователно обезщетение и противоречи ли това на императивни законови норми?“ По двата поставени въпроса се твърди наличието на предпоставката по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В тази връзка се посочва, че точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Като допълнително основание за допускане на касационното обжалване се посочва очевидната неправилност на атакувания съдебен акт, съгласно чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Излагат се доводи за очевидно неправилен извод на съда поради грубо противоречие с императивната норма на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Според касатора твърденията в касационната жалба сочат на неправилно приложение на императивна разпоредба от страна на въззивния съд, както и на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, а също и че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ответникът по касация „Българска агенция за експортно застраховане“ ЕАД /наричано по-долу „БАЕЗ“ ЕАД/ в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски за настоящата съдебна инстанция. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. За да постанови обжалвания съдебен акт, Софийски апелативен съд е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 208, ал. 1 във вр. с чл. 200 КЗ (отм.). Като безспорни пред въззивната инстанция Софийски апелативен съд е посочил следните факти: На първо място между страните е бил сключен валиден застрахователен договор по рамкова полица № Д0М010800862/28.01.2008 г. и Общи условия към нея, с първоначален срок на покритие от 00:00 часа на 28.01.2008 г. до 24:00 часа на 22.10.2017 г., в която е било договорено изплащане на застрахователното обезщетение в размер на 95 % от кредитния лимит при покрит риск „забава в плащането“ на длъжник на банката на главница и/или възнаградителна лихва, както и че с допълнително споразумение № 1/28.04.2009 г. в застрахователното покритие на процесната полица е бил включен и кредитът на „Мирър Инвестмънт“ ООД № 794000РО-АА-1160/31.07.2008 г., при кредитен лимит от 400 000 лева. На второ място - длъжникът „Мирър Инвестмънт“ ООД е изпаднал в забава при погасяване задълженията си към „ЦКБ“ АД по договора за кредит. С декларация за просрочено плащане от 16.12.2011 г., вх. № 1200027 от 04.01.2012 г. при застрахователя, последният е бил уведомен за забавата и съобразно чл. 7 от ОУ оттогава е започнал да тече уговореният 3-месечен период на изчакване, след изтичането на който и според ОУ се смята за настъпило застрахователното събитие. Същото е настъпило в срока на действие на застрахователната полица. На трето място - ищецът е предявил застрахователна претенция с вх. № 120 от 17.04.2012 г. с размер на претенцията 380 000 лева (95 % от 400 000 лева). Според чл. 16, т. 3 от ОУ застрахователят е следвало да плати застрахователно обезщетение в 15-дневен срок от представяне на всички документи за уреждане на щетата, като няма данни след предявяване на претенцията застрахователят да е изисквал и други доказателства, освен представените с претенцията. На четвърто място - ответникът не е оспорвал принципно, че е имало просрочени суми и е дължал плащане на застрахователно обезщетение. В тази връзка въззивният съд е посочил, че в първоинстанционното производство е било установено посредством заключение на ССЕ, че към онзи момент просрочията на „Мирър Инвестмънт“ ООД по относимия към застрахователния договор кредит са възлизали на 207 595,52 лв. - главница, а просрочените задължения за възнаградителна лихва са били погасени още през 2018 г., т.е. според съда искът би бил основателен до този размер. Съдът е уточнил, че макар да има просрочена законна лихва в голям размер, то същата не попада под застрахователното покритие, което е само по отношение на главница и възнаградителна лихва. Според въззивната инстанция спорен е въпросът дали вземането за процесното застрахователно обезщетение е погасено по давност към датата на исковата молба. В тази връзка съдът е определил като спорен момент въпроса дали страните са изменяли застрахователното правоотношение по начин, че давността да тече не от настъпване на застрахователното събитие, което е настъпило на 04.04.2012 г. (три месеца след подаването на декларация за просрочие, според уговореното в ОУ), а от много по-късен момент - прекратяването на изпълнителното дело срещу „Мирър Инвестмънт“ ООД през 2022 г. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 197 КЗ (отм.), приложима в отношенията между страните, съгласно която правата по застрахователния договор се погасяват с тригодишна давност, считано от датата на настъпване на застрахователното събитие. Посочил е, че застрахователното събитие е настъпило на 04.04.2012 г. и според първоначалните уговорки три години след тази дата са изтекли на 04.04.2015 г. Прието е за неоснователно позоваването на „ЦКБ“ АД на общата норма на чл. 114, ал. 1 ЗЗД с аргумента, че чл. 197 КЗ (отм.) е специална норма и дерогира общата. Уточнено е, че посоченото специално правило е обяснимо и с оглед на обстоятелството, че вземането за застрахователно обезщетение става изискуемо винаги след покана, поради своите особености. Съдът е обобщил, че правилото на чл. 197 КЗ (отм.) е идентично с това по чл. 114, ал. 2 ЗЗД, според което за вземане, което става изискуемо след покана давността тече от възникване на вземането. С оглед на предходното съдът е направил извода, че в случая вземането е възникнало при настъпване на застрахователното събитие и от този момент е започнала да тече погасителната давност за него. Въззивният състав е допълнил, че за да бъде прието, че давността не е изтекла към датата на исковата молба (25.11.2022 г.), следва или същата да е била спирана и/или прекъсвана, или пък страните да са изменили така застрахователния договор, че да са уговорили, че застрахователното събитие в случая настъпва по-малко от три години преди 25.11.2022 г. В тази връзка съдът е посочил, че ищецът не е твърдял давността да е спирала да тече. Заключил е, че доколкото към момента действащият чл. 378, ал. 9 КЗ не е приложим към настоящия случай, попадащ в приложното поле на КЗ (отм.), то и предявяването на застрахователна претенция не е спряло течението на давността. Въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на „ЦКБ“ АД, че изявлението на застрахователя, обективирано в негово писмо, адресирано до банката с изх. № 1500151 от 22.01.2015 г. представлява признание на вземането, което е прекъснало течението на давността, като се е позовал на мотивите на Тълкувателно решение № 4/20.10.2022 г. по тълк.д. № 4/2019 г. на ОСГТК, съгласно които признаването на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а “ ЗЗД следва да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Същото следва да бъде направено, след като е започнала да тече погасителната давност и преди нейното изтичане. То може да бъде обективирано изрично (макар и без изискване за форма) или чрез конклудентни действия, но следва да бъде ясно и недвусмислено изявление на длъжника за наличие на конкретен дълг към момента на извършването му. В конкретния случай съдът е преценил, че писмото на застрахователя съдържа само изявление, че обработва депозираните от ищеца документи във връзка със застрахователна претенция по процесната рамкова полица (която претенция включва множество просрочени кредити) и че застрахователят ще предприеме съответни действия след извършването на правни и фактически действия срещу кредитополучателите, и приключването на изпълнителните дела срещу същите и срещу третите задължени лица. Според съда в това изявление нито е било посочено конкретно задължение (такова не е било индивидуализирано чрез източник и размер), нито е било направено дори общо признание на задълженията по отправената претенция по рамковата застрахователна полица, в които е било включено и процесното. С оглед на тези аргументи съдът е счел, че с посоченото писмо не е било прекъснато течението на давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, като за пълнота на изложеното е посочил, че дори и да се приеме противоположната хипотеза, то новата давност пак би изтекла през 2018 г. - много преди депозиране на исковата молба. В мотивите си въззивният съд не е споделил и твърдението на „ЦКБ“ АД, че с посоченото писмо и липсата на реакция от страна на „ЦКБ“ АД по него е било постигнато съгласие за изменение на застрахователния договор. Съдът е уточнил, че за да е налице такова изменение, то е следвало да има ясно отправяне на предложение от едната страна до другата за изменение на конкретна уговорка от него и ясното приемане на предложението от другата страна, макар и с конклудентни действия. Прието е, че в случая писмото на застрахователя е само израз на намеренията му евентуално да плаща, след като застрахованият опита да събере вземанията си от длъжниците посредством принудително производство, но не съдържа някакво конкретно предложение за изменение в застрахователния договор. Изложено е, че в случая не би могло да се приеме и че простото бездействие на жалбоподателя да потърси правата си срещу застрахователя е представлявало приемане на предложение за отсрочване на плащането. Според съда, дори и подобно изменение да е било направено, то не би могло да промени законоустановения начален момент на течението на давността, който е от настъпване на застрахователното събитие. Изтъкнато е, че уредбата на давността е императивна и нито началният момент, нито продължителността на давностния срок могат да бъдат предмет на договаряне между страните, като е допълнил, че в случая не би могло да се приеме, че с писмото си застрахователят е целял да предложи изменение в момента на настъпване на застрахователното събитие. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Въззивното решение не е очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния процесен случай оплакванията на касатора в обосноваване твърденията му за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт са относими изцяло към правилността на въззивното решение, схващана обаче като основание за касирането му по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не към очевидната неправилност, уредена в чл. 280, ал. 2, предл. 3 от с.з. като основание за допускане на касационно обжалване. Тези твърдения, дори и да бъдат споделени, не са от естество да доведат до претендираната очевидна неправилност на решението, както същата е обяснена по-горе и при внимателен прочит на обжалваното съдебно решение – мотиви и диспозитив, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав не счита, че същото разкрива белези на очевидна неправилност, поради което касационно обжалване не следва да се допусне на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Не е налице и претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поначало поставените от касатора въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Противно на оплакванията в касационната жалба, с които следва да се свързват въпросите на касатора, в мотивите на въззивното решение претендираните от касатора да не са обсъдени от въззивния съд негови твърдения по делото всъщност са обсъдени, при това – подробно и обосновано, и са отхвърлени по същество, поради което и така обосновани, въпросите на касатора не съответстват на действителните изводи на въззивния съд, видни от мотивите му, част от които са възпроизведени и в настоящите мотиви. Отговорите на първия въпрос и на втората част от втория въпрос не са решаващи и самостоятелно обуславящи изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото същите са относими към част от изводите на съда, изложени не като главни, а само като евентуални – дори да се приеме, че твърдяното от касатора изменение на началния момент на давността /отлагане изискуемостта на вземането/задължението за плащане на процесното застрахователно обезщетение/ е било направено, докато обуслявящите изхода на делото във въззивната инстанция, решаващи и главни изводи на съда са основани изцяло на отхвърлянето на твърденията на касатора в насока на това, че такова отлагане е налице – постигнато било изрично, било чрез конклудентни действия. Отговорът на втория въпрос в първата му част и в действителния му, претендиран от касатора смисъл, въобще не е обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото никъде в мотивите си въззивният съд не е приемал друг начален момент, от който тече погасителната давност за претенцията за застрахователно обезщетение, освен именно този, в който настъпва изискуемостта на вземането и това е ясно видно от същите мотиви, частично възпроизведени и в настоящото изложение. В случая искът е отхвърлен не поради приемането на съда, че давността тече от различен момент, а не от настъпването на изискуемостта на вземането, а поради приемането от страна на съда, на различен от твърдяния от касатора момент, именно на настъпването на тази изискуемост. По отношение и на двата въпроса на касатора, дори и да се приеме обратното на изложеното непосредствено по-горе /за каквото приемане не е налице основание/, в случая не е налице и претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по делото нито се обосновава, нито се установява наличието на която и да е от установените по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., предпоставки за прилагането му. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение