Определение № 50332 от 22.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 669/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Л. Д. П., представляван от адв. Г. Г., срещу решение № 659 от 04.11.2021г. по т.д. № 462/21г. на Софийски апелативен съд, 13 състав в частта, с която е потвърдено решение № 260035 от 08.01.2021г. по т.д. № 1506/2019г. на СГС в частта, с която е признато за установено по искове с правно основание чл.422 ГПК, предявени от „Финансова къща Логос- ТМ” АД срещу „Ел Си Пи Интернешънъл Груп” ЕООД и Л. Д. П., че ответниците дължат солидарно на ищеца на основание чл.240, ал.1 ЗЗД сумата 217 292,71 лева, представляваща предоставената за временно ползване парична дума по договор за заем, сключен на 08.10.2018г. между „Финансова къща Логос- ТМ” АД – като заемодател, „Ел Си Пи Интернешънъл Груп” ЕООД – като заемател, и Л. Д. П. – като солидарен длъжник, която подлежи на връщане, ведно със законната лихва върху тази сума за периода от 11.04.2019г. до окончателното ѝ зплащане, и ответниците са осъдени да заплатят на ищеца разноски в размер на 17 182,70 лева. Касаторът излага доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, както и необоснованост. Поддържа, че са неправилни изводите на въззивния съд за неоснователност на оплакванията във връзка с нарушение на разпоредбата на чл.146 ГПК с оглед съдържанието на доклада на първоинстанционния съд и за неоснователност на твърденията му за липса на валидно сключен между страните договор за заем поради противоречие със закона, поради липса на съгласие и поради противоречие с добрите нрави, като сочи, че в тази връзка неправилно са кредитирани показанията на свидетеля Б.. Намира за неправилен и извода на въззивния съд за ирелевантност на твърденията за извършени престъпни действия и измама от страна на пълномощника спрямо упълномощителя Л. П.. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради решаване на съществени процесуалноправни въпроси в противоречие с т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, като повтаря съображенията си за неправилност на извода на въззивния съд за неоснователност на оплакванията за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на чл.146 ГПК. Поддържа, че е налице и основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: „Как следва съдът да прецени показанията на свидетел, които изцяло противоречат на декларирано от свидетеля в документ от по-ранна дата, заверен с нотариална заверка на подписа, в която декларация същият признава факти и обстоятелства, касаещи изхода на спора, включително за извършена от него измама срещу страна по делото и която измама има съществено значение за правилното решаване на спора? Следва ли съдът да кредитира тези показания като достоверни? Как следва да бъдат анализирани показанията на свидетел, за когото има съмнения в обективността му?”. Релевира и наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, повтарайки изложените във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Ответникът „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС - ТМ” АД, представляван от адв. К. Г., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване и излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното: Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд, е приел, че страните не спорят по фактите, установени от първоинстанционния съд, поради което относно правилно установената фактическа обстановка е препратил към мотивите му на основание чл.272 ГПК. Приел е, че от събраните по делото доказателства за установени следните факти: че „Финансова къща Логос – ТМ“ АД, заемодател, „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД - заемател, и Л. П. - солидарен длъжник, са сключили договор за заем от 08.10.2018г.; че заемателят е получил парични средства в размер на 217 292,71 лв. от заемодателя, в изпълнение на договора от 08.10.2018г., чиято еврова равностойност възлиза на посочената в договора за заем стойност на сумата - 111 100 евро; че при сключването на договора за заем заемателят и солидарният длъжник са представлявани от В. Б. С. по силата на нотариално заверени пълномощни от 05.10.2018г. с рег. № 2906/2018г. и рег. № 2907/2018г. по описа на Б. Н.; че заемателят не е изпълнил задължението си по договора да върне заетата сума до 08.12.2018г. съгласно чл. 3 от договора; че „Финансова къща Логос – ТМ“ АД е подало заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК на 11.04.2019г. по което е образувано ч.гр.д. №20911/2019г. по описа на Софийски районен съд и въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК, издадена на 20.05.2019г. по посоченото дело, на 20.05.2019г. е издаден изпълнителен лист срещу „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД и Л. П., които следва да заплатят солидарно на кредитора „Финансова къща Логос – ТМ“ АД сумата от 111 100, 00 евро, равняваща се на 217 929,71лв., представляваща главница по договор за заем от 08.10.2010г., ведно със законната лихва от 11.04.2019г. до изплащане на вземането, неустойка в размер на 89 358,68лв. за периода от 09.12.2018г. до 27.01.2019г. и 16 123,03лв. разноски по делото. С оглед установената фактическа обстановка въззивния съд е споделил и правните изводи на първоинстанционния съд и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. По въззивната жалба на Л. П. е приел за неоснователни възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения от страна на първоинстанционният съд, опорочаващи крайните му изводи. Посочил е, че с определението по чл.374 ГПК от 13.08.2020г. съдът е съобщил на страните проекта си за доклад по делото, който е обявен за окончателен в съдебно заседание на 14.10.2020г., в което страните са взели участие и не са възразили срещу процесуалните действия на съда с аргументите изложени във въззивната жалба – непосочване на релевантните факти и неяснота по отношение на доказателствената тежест и фактите, подлежащи на доказване от всяка от страните, за което докладът съдържа указания; липса на правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, на насрещните права и възраженията на ответника, за което докладът съдържа указания, и изрично посочване на обстоятелствата, които не се нуждаят от доказване. С оглед на това и като е изтъкнал, че въззивникът не сочи по какъв начин твърдяните нарушения са ограничили или нарушили правата му, въззивният съд е намерил възраженията му за неоснователни. Приел е, че не е налице и твърдяното нарушение чл.235, ал.2 ГПК, сочейки, че обжалваното решение съдържа мотиви, като съдът е основал изводите си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона. Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията за липса на валидно сключен между страните договор за заем от 08.10.2018г. поради противоречие със закона и липса на съгласие с оглед оттегляне на пълномощно от 05.10.2018г. с рег.№2907/2018г. на нотариус Н., въз основа на което В. С. е подписал договора за заем от името на солидарния длъжник, и непотвърждаване действията на пълномощника на основание чл.42, ал.2 ЗЗД. Приел е, че от доказателствата по делото не се установява прекратяване на пълномощията на В. С., произтичащи от нотариално заверени пълномощни от 05.10.2018г., чрез оттеглянето им преди сключването на процесния договор за заем, като е споделил извода на първоинстанционния съд, че декларацията за оттегляне от 06.10.2018г., съдържаща изявление на ответника П. за оттегляне на упълномощаването и изявление на пълномощника, под което той се е подписал и е удостоверил достигане на 06.10.2018г. до него на изявлението за оттегляне на упълномощаването, има характер на частен свидетелстващ документ, който се ползва с материална доказателствена сила само когато удостоверява неизгодните факти срещу неговия издател, но не и по отношение на други лица, които не са го подписали – в случая „Финансова къща Логос – ТМ“ АД. Посочил е, че по делото е разпитан като свидетел пълномощникът – В. С., който сочи причините, поради които е подписал декларацията от 06.10.2018г., както и че пълномощното му е оттеглено 8-9 месеца след отпускането на кредита - лятото на 2019г. Споделил е извода на първоинстанционния съд, че твърдените от този свидетел факти не се опровергават от представените по делото доказателства, като в тази връзка е съобразил изложеното по отношението декларацията от 06.10.2018г. Намерил е, че в подкрепа на показанията на пълномощника са и показанията на свидетеля И. С., който твърди, че Л. П. лично е коментирал параметрите по заема и е идвал да плаща вноски по договора, като не е възразявал, че няма договор между страните. Приел е, че показанията на този свидетел, преценени по реда на чл.172 ГПК, следва да бъдат кредитирани, тъй като съответстват на представените по делото документи. Поради това е достигнал до извод, че твърденията на ответника за прекратяване на упълномощаването на пълномощника преди сключването на процесния договор чрез оттеглянето му по реда на чл.41, ал.1, предл.1 ЗЗД се явяват недоказани, което прави ненужно обсъждането на хипотезата на потвърждаване на действия без представителна власт по реда на чл.42, ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е намерил за неоснователни и възраженията за нищожност на процесния договор поради противоречие с добрите нрави, обосновани с твърдения за действие във вреда на заемодателя по смисъла на чл.40 ЗЗД, изразяващи се нарушаване на изискването за добросъвестност на представителя при упражняване на представителните му права, което ограничава установената договорна свобода в чл. 9 ЗЗД. Изтъкнал е, че съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т.д. №5/2014г., ОСГТК фактическият състав, пораждащ недействителността по чл.40 ЗЗД, се състои от два елемента: обективен елемент - договорът, сключен от /чрез/ представителя и насрещната страна по него /третото лице/ е във вреда на представлявания, и субективен елемент – „споразумяване“ между представителя и насрещната страна по договора /третото лице/ за увреждането на представлявания. Посочил е, че в случая се твърди нееквивалентност на престациите по договора за заем предвид стойността на дадения в залог и служещ като обезпечение скъпоценен камък, подробно индивуализиран в жалбата, и сумата по договора за заем. Приел е, че за солидарния длъжник не възникват насрещни права по договора за заем срещу поетите от него задължения, поради което при преценката дали договорът за заем е сключен при неизгодни за солидарния длъжник условия не следва да се търси сравнение за еквивалентност на насрещните престации по тази сделка и оттам да се преценява дали уговорените с нея условия са неизгодни за длъжника по нея. Приел е, че от съдържанието на процесния договор не следва несъмнен извод за увреждане към момента на сключването на договора, тъй като в договора липсва индивидуализиция на дадения в залог скъпоценен камък, съответно за цената на същия, за да може да бъде обоснован извод за наличието на твърдяното увреждане. Изтъкнал е, че имуществото на солидарния длъжник не е неоправдано обременено, в какъвто смисъл липсват твърдения, а обезпечаване на задължението на заемателя да върне заетата сума с реален залог не е нетипично за договора за заем. Въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, според които дори и да се приеме, че скъпоценният камък, служещ за обезпечение, е на стойност, много по-висока от предоставената в заем сума, то това не означава, че имуществото на солидарния длъжник е неоправдано и прекомерно обременено с тази тежест, тъй като страните по договора са се съгласили, че залогът ще обезпечава освен главното задължение по него, така също и акцесорните задължения за заплащане на възнаградителна лихва и неустойка, както и задълженията за заплащане на такси, комисионни и разноски, а от друга страна, при допуснато неизпълнение кредиторът ще може да се удовлетвори от стойността на заложената вещ само до размера на непогасения дълг, като останалата част от цената, получена при нейното осребряване, ще остане за собственика ѝ. Въззивният съд е приел, че не е налице и твърдяното увреждане по отношение на уговорените клаузи за едновременна дължимост /кумулативност/ на лихви и неустойки по договора за заем, уговорени в чл. 8 и чл.10 от договора, тъй като не е налице сигурност за настъпването на увреждането, каквато се изисква съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ВКС по т.д. №5/2014г., ОСГТК. Намерил е за недоказано и че към момента на сключването на договора заемодателят е знаел, че така сключеният договор обективно уврежда представлявания по посочения във въззивната жалба начин, т.е. не е доказан при условията на главно и пълно доказване от солидарния длъжник субективният елемент от фактическият състав на чл.40 ЗЗД. Въззивният съд е преценил като неясни твърденията на въззивника, че „процесният договор за заем в частта му относно сумата противоречи на добрите нрави и представлява нарушаване на морални, неписани норми на обществения живот, от гледна точка на които морално недопустимо е сключеният договор да породи съответните правни последици“. Изтъкнал е, че не е посочено в какво се изразява твърдяното противоречие и за коя сума става въпрос, поради което е приел за неоснователни възраженията за неправилност на решението в обжалваната му част. Въззивният съд е приел още, че извършването на престъпни действия и измама от страна на пълномощника спрямо упълномощителя - солидарен длъжник, по начина, посочен във въззивната жалба - превеждане на получената сума по договора за заем по сметка на друго дружество, различно от заемателя, са ирелевантни за спора и касаят вътрешните отношения между страните по упълномощаването. Намерил е също, че предаването на диаманта от страна на пълномощника е в изпълнение на чл.9, ал.1 от договора, поради което не може да се приеме, че с това действие упълномощителя е увреден по смисъла на чл.40 ЗЗД. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Касаторът е релевирал довод за наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, но не е формулирал конкретни процесуалноправни въпроси, по отношение на които се твърди такова противоречие. За пълнота следва да се добави, че въззивният съд се е произнесъл по направените във въззивната жалба оплаквания за непълнота на доклада на първоинстанционния съд и ги е преценил като неоснователни, излагайки съображения, че изготвеният доклад съдържа посочване на релевантните факти и разпределяне на доказателствената тежест между страните, правна квалификация на правата, претендирани от ищеца, и на насрещните права и възраженията на ответника, както и е изтъкнал, че въззивникът не сочи по какъв начин твърдяните непълноти на доклада са ограничили или нарушили правата му. Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, по отношение на които се твърди основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са свързани с обсъждане на събраните по делото гласни доказателства и преценката на свидетелските показания съобразно изискването на чл.172 ГПК. По въпроса е създадена постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 176 от 28.05.2011г. по гр.д. № 759/2010г. на ВКС, II г.о., решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 65 от 16.07.2010г. по гр.д. № 4216/2008г. на ВКС, IV г.о., решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165/2020г. на ВКС, IV г.о., решение № 700 от 28.10.2010г. по гр.д. № 91/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 140 от 23.03.2010г. по гр.д. № 4755/2008г. на ВКС, II г.о., решение № 131 от 12.04.2013г. по гр.д. № 1/2013г. на ВКС, IV г.о. и решение № 297 от 22.12.2014г. по гр.д. № 4004/2014г. на ВКС, I г.о. и др., в които е прието, че съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Посоченото се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване на евентуалната им заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл.172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към този момент, физиологични особености; паметово – интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане /притеснение от съда, образование, заболявания, възраст, отдалеченост във времето/ и волята на свидетеля да каже истината. В решение № 79 от 12.07.2017г. по гр.д. № 3244/2016г. на ВКС, IV г.о. е изтъкнато, че съдът не може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства. Посочено е, че законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът поради това е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. В решение № 207 от 17.03.2021г. по гр.д. № 165/2020г. на ВКС, IV г.о. е отбелязано, че съдът е длъжен да извърши преценка на обективността на свидетеля и доколко поведението му и данните по делото изключват заинтересоваността и предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, но не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страната. Съгласно постоянната практика на ВКС /решение № 748 от 17.02.2011г. по гр.д. № 801/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 249 от 27.12.2011г. по гр.д. № 1037/2010г. на ВКС, II г.о., решение № 261 от 22.01.2014г. по гр.д. № 2354/2013г. на ВКС,1 ГК, III г.о., решение № 213 от 15.01.2018г. по гр.д. № 856/2017г. на ВКС, ГК, III г.о. и др./, частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила и не доказва нито фактите, които са предмет на направеното изявление за знание, нито датата и мястото на съставянето на документа, а съдът е длъжен да обсъди това доказателство в съвкупност с останалия доказателствен материал. Въззивният съд не се е отклонил от така формираната практика, като е обсъдил представената по делото декларация от 06.10.2018г. за оттегляне на упълномощаването на В. С. в съвкупност с всички събрани доказателства, в това число показанията на същия като свидетел, както и показанията на свидетеля И. С., и е приел, че в частта, в която пълномощникът С. е удостоверил получаването на декларацията същата има характера на частен свидетелстващ документ, който не се полза с материална доказателствена сила по отношение на ищеца, и е кредитирал показанията на свидетелите, отчитайки евентуалната заинтересованост на свидетеля С. и съобразявайки съответствието им с останалите доказателства по делото. Наличието на постоянна практика на ВКС по поставените въпроси, от която въззивният съд не се е отклонил, обуславя извод за липса на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 8000 лева. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение