Определение № 178 от 11.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3291/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. В. А. и Л. Н. А. чрез общия им пълномощник адв. Т. против решение № 10329 от 20.04.2021 г. по гр. д. № 1743/2019 г. на Апелативен съд – София, ГК, 10-ти състав. Ответникът „УниКредит Булбанк“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Н. е подало отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалба е горното въззивно решение, с което е отменено решение № 7822 от 12.12.2018 г. по гр. д. № 9671/2016 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, 17-и състав и е уважен предявения от „УниКредит Булбанк“ АД против касаторите А. и Л. А. иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за съществуването на вземане на банката към двамата ответници по договор за банков револвиращ кредит № 274/06.11.2009 г. за сумите: 50 000 евро – главница, ведно със законната лихва, считано от 12.12.2016 г. (датата на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК) до окончателното плащане, както и 1 955. 83 лева – разноски в заповедното производство, дължими при условията на солидарност и за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 72622/2016 г. на Софийски районен съд (СРС), и в полза на ищеца са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че по силата на договор за револвиращ кредит № 274 от 06.11.2009 г. ищцовата банка, в качеството ѝ на кредитор е отпуснала на „Мултитех“ ООД, в качеството му на кредитополучател, банков кредит в размер на 300 000 евро, като е уговорен краен срок на издължаване на кредита 30.10.2010 г. С допълнителни анекси към съглашението този срок е определен на 10.07.2012 г. Задължението не е погасено. Посочено е, че като страни по договора за кредит са участвали и ответниците, които са го подписали в качеството на съдлъжници, както и анексите към него. По отношение на дружеството – кредитополучател е открито производство по несъстоятелност, което е приключило, а юридическото лице е заличено като правен субект от Търговския регистър. Установено е също, че за вземането си по кредита банката е подала заявление по чл. 417 ГПК и в производството по ч. гр. д. № 72622/2016 г. на СРС срещу ответниците А. – като солидарни длъжници по договора, е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист. Последните са оспорили своевременно вземането по заповедта и е образувано производство по чл. 422, ал.1 ГПК за установяване на съществуването му. Съобразени са и данните от заключението на назначеното по делото вещо лице, че кредитът е усвоен (от кредитополучателя), не е погасен, посочена е дата на последно плащане и негов размер, както и размерът на дължимата главница и лихва към датата на заявлението пред заповедния съд – 12.12.2016 г. При тези данни въззивният съд е направил решаващ извод за наличие на предпоставките от фактическия състав на специалния установителен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК и го е уважил. Мотивирано е даден отговор на възраженията на защитата на ответниците, с което са очертани спорните въпроси в разглеждания казус. На първо място е обосновано виждането, че ответниците участват в процесното съглашение, което е източник на претендираното вземане в качеството им на солидарни длъжници, а не като поръчители в каквато насока е основното им защитно възражение. Инстанцията по същество е достигнала до този извод след тълкуване по критериите на чл. 20 във вр. чл. 9 ЗЗД на действителните уговорки между страните, разписани в договора за кредит и последвалите анекси към него. Приела е, че е налице хипотезата на чл. 101 ЗЗД, а не поръчителство (по смисъла на чл. 138 и сл. ЗЗД), тъй като с подписването на договора, а и на анекс № 7 по съгласие с банката - кредитор и кредитополучателя ответниците са встъпили в дълга на последния, и като последица от това е възникнала солидарната им отговорност. Така е обективирана воля да се поемат същите задължения, наред с поетите от дружеството - кредитополучател. Предвид наличието на основание за ангажиране отговорността на ответниците като солидарни длъжници по кредита въззивният съд е приел, че въпросите за това предявил ли е кредиторът иск срещу длъжника (с оглед приложимостта на чл. 147 ЗЗД, касаеща предпоставките за отговорност на поръчителя) за исковите суми, респ. предявено ли е претендираното вземане от банката в производството по несъстоятелност на търговското дружество - кредитополучател, са изцяло ирелевантни за спора, а основаните на тях възражения – неоснователни. За такова е намерено и възражението за отсъствие на вземане на банката по процесния кредит, поради погасяването му изцяло чрез плащане (при извършеното осребряване на имуществото на несъстоятелния длъжник в хода на универсалното принудително изпълнение) с оглед заключението на събраната по делото съдебно – икономическа експертиза, сочещо противното. Отхвърлено е и възражението на длъжниците за погасяване на вземането за главница по давност, на основание чл. 110 ЗЗД. С оглед падежа на задължението, уговорено с анекс № 9 към договора за кредит - 10.07.2012 г., и датата на предявяване на иска (подаване на заявлението по чл. 417 ГПК) на 12.12.2016 г., е прието, че давността не е изтекла. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за достъп до касация. При обосноваване приложно поле на чл. 280, ал. 1, ал. 1 ГПК се развиват доводи за порочност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон – чл. 20 ЗЗД (за издирване действителната воля на страните при тълкуване на договорите) и чл. 147, ал. 1 ЗЗД – доколкото било налице основание за изключване отговорността на ответниците като поръчители за задължението по кредита с оглед неспазването от банката на шестмесечния срок за предявяване на вземането. Според страната въззивното решение реализирало противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 105/30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010г. на II т. о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г., решение № 151/13.07.2011 г. по гр. д. № 409/2011 г., решение № 213/06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г., решение № 83/26.05.2017 г. по т. д. № 50394/2016 г., последните четири по описа на IV г. о., решение № 44/05.06.2017 г. по гр. д. № 60073/2016 г. на III г. о. Искането за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се изчерпва с възпроизвеждане на част от постановките на т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС и с твърдения за необходимостта от ясното разграничаване на качествата на „солидарен длъжник по договор за кредит“, „съдлъжник по договор за кредит“ и „поръчител по договор за кредит“, което според страната било от значение за развитието на правото. Касационното обжалване не следва да се допуска. Селектирането на касационната жалба на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК се извършва по релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение (така указанията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС). Този въпрос (материалноправен или процесуалноправен) следва да е включен в предмета на спора и обусловил формирането на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, и по отношение на този въпрос са осъществени някои от допълнителните предпоставки, предвидени в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал.1 ГПК. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, както и да обоснове поддържаните допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Върховният касационен съд не е задължен да изведе значимия въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. В съобразителната част на тълкувателния акт е разяснено, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В разглеждания случай изложението не съдържа нито един конкретно формулиран правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК и не позволява уточняване на въпроса от касационната инстанция, а предполага служебното му извеждане от твърдените в касационната жалба факти и обстоятелства, с които са аргументирани оплакванията на касаторите за неправилност на въззивното решение. С оглед указанията в цитираното по - горе тълкувателно решение обаче служебното формулиране на правния въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК от съда е недопустимо и след като такъв въпрос не е посочен от страната, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол, без да се обсъжда представената с изложението многобройна съдебна практика. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че касационно обжалване не би могло да се допусне във връзка с доводите в изложението към касационната жалба и в самата жалба. Касае се за релевирани оплаквания за неправилност на въззивното решение, насочени към оспорване на изводите на съда за качеството на ответниците като солидарни длъжници по процесната правна връзка, основано на дадено грешно тълкуване на съглашението и анексите към него относно тяхното участие, както и за необходимостта от приложение на чл. 147, ал. 1 ГПК с последица изключване на отговорността им за дълга по кредита. Тези аргументи имат значение в производството по разглеждане на касационната жалба (по чл. 290 ГПК), но не и във фазата по нейното селектиране при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Затова не могат да обусловят допускане на касационен контрол. По вече изложените съображения достъп до касация не може да се проведе и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. И тук липсва изведено ясно и конкретно питане, както и обосновка на допълнителната предпоставка от соченото селективно основание. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода на спора само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания, при наличието на които се проявява общото основание за достъп до касация - разрешеният правен въпрос, обусловил правните изводи на съда. Освен това, изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в тази му част е изключително фрагментарно, а аргументите за необходимостта от отчетливо разграничение на правните фигури „солидарен длъжник по договор за кредит“, „съдлъжник по договор за кредит“ и „поръчител по договор за кредит“ не покриват изискванията ( дадени с т. 4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС) за обосновано мотивиране на необходимостта от промяна на създадена конкретна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. за непълна, неясна или противоречива нормативна уредба, регламентираща в случая отговорността за неизпълнение по договор, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение – по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Решението на въззивния съд не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание. Наред с изложеното, разглежданото основание за допускане на касационен контрол изисква да бъде обосновано от страната, а не предполага служебното му установяване от съда. В случая това не сторено от касаторите – изложената аргументация в подкрепа наличието на сочения фактически състав се свежда до оплаквания срещу правилността на въззивното решение, съставляващи общи основания за касационно обжалване (чл. 281, т. 3 ГПК), но не изчерпва съдържанието му съобразно очертаната по – горе негова дефинитивност. В обобщение се налага, че жалбоподателите не са обосновали приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. При този изход на делото касаторите дължат на ответника по жалба заплащане на сторените от последния разноски за настоящата инстанция. Макар същите да са претендирани своевременно с отговора на касационната жалба не следва да се присъждат на страната, тъй като липсват данни за понесен от нея разход в касационното производство. По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.