Определение № 1786 от 22.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2060/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Фондация "Лъки хънт проджект", чрез адв. Е. К. от АК - Варна срещу определение № 185/21.03.2023 г., постановено по в.ч.гр.д. № 122/2023 г. на Апелативен съд - Варна. С обжалваното определение е потвърдено определение № 484/07.02.2023 г., постановено по гр.д. № 1037/2022 г. по описа на Окръжен съд - Варна, с което е прекратено производството по делото. В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност и неправилност на атакуваното определение, като се иска неговата отмяна и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия. Поддържа се, че определението е немотивирано, като съдът прави извод, че не е отстранена нередовността в исковата молба, без да уточни в какво се състои тя и защо счита, че не е отстранена. В инкорпорираното в жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване страната сочи наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, без да формулира процесуалноправен или материално правен въпрос, обусловил решаващата воля на съда, като твърди, че определението противоречи на решение № 97/01.08.2014 г. по гр.д. № 1250/2011 г., IV г. о., решение № 24/01.06.2016 г. по гр.д. № 2968/2015 г., IV г. о. и ТР № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Отделно от това повдига правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както следва: 1. Има ли право лицето, действително направило разноските за запазване на съхраненото имущество на обогатилото се лице предвид специалните качества или потребности на съхраненото имущество да предяви иск срещу обогатилото се лице, въпреки че с договор за влог това имущество е предадено за пазене на трето лице? и 2. Когато е налице встъпване в задълженията по договор за влог, уговорено между влогоприемателя и трето лице с оглед специалните качества на предадените за съхранение вещи, третото встъпило лице има ли право да търси възстановяване на разходите за съхраненото имущество? Ответникът по жалбата - Държавата, представлявана от министъра на финансите Р. А. В.-Ж., чрез гл. юрисконсулт М. Ц., в писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на Държавата за осъществената защита в настоящото производство. Съставът на ВКС, Трето гражданско отделение, предвид данните по делото, намира че частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Относно допускане на касационното обжалване, съставът на ВКС, Трето гражданско отделение намира следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е констатирал, че производството е образувано по подадена на 12.05.2022 г. искова молба от Фондация "Лъки хънт проджект" против Държавата, представлявана от министъра на финансите, за заплащане на сумата от 198 720 лева, представляваща разходи от по 15 лева на ден за отглеждане на отнетите в полза на държавата 18 броя кучета порода „питбул-териер“ и предоставени за отглеждане на фондацията, за периода от 04.05.2020 г. до 10.05.2022 г. (736 дни по 270 лева за всички 18 кучета), ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба се твърдяло, че с разпореждания от 03.04.2020 г. на ОБДХ – [населено място], от собственика Й. К. са отнети в полза на държавата общо 18 броя кучета порода „питбул-териер“, като с протоколи от същата дата кучетата били предадени на СНЦ „Лъки хънт фондейшън“ (СНЦ). Поддържало се, също че регистрираните приюти на СНЦ към посочения момент се стопанисвали от Фондация "Лъки хънт проджект", поради което с протоколи от 04.04.2020 г. кучетата били предадени от СНЦ „Лъки хънт фондейшън“ на фондацията. В тази връзка фондацията направила разходи за лечение на предадените кучета, изготвяне на етологична експертиза за състоянието на животните към момента на приемането им, обучение на служителите на фондацията в курс по етология за получаване на знания и умения за отглеждане на тези кучета със специални нужди, изграждане на още един приют за отглеждане на питбулите, които възлизат в размер на по 15 лева дневно. След давани указания с определения на първоинстанционния съд, в допълнителни молби от 07.06.2022 г. и 21.06.2022 г. ищецът уточнил, че разноските в размер на 15 лева включат извънредни разноски – лечение, операции, и обикновени разноски – храна, вода, заплати, осигуровки, курс по етология за персонала, амортизация на съоръжения, използвани за питбулите, ваксинации и обезпаразитявания. Посочено било, във връзка с указанията на първоинстнционния съд да се посочи вида на договора за влог, че по презумпция договор за влог е безвъзмезден и в случая не било уговорено възнаграждение, поради което фондацията претендирала само извършените разходи, а не и заплащане на възнаграждение за оказаната услуга. Конкретизирани били още и броя и стойността на направените операции, както и на кои кучета са извършени същите. По отношение на възраженията на ответника, изразени в отговора на исковата молба, и във връзка с допълнителни указания, дадени на ищеца, с молба от 11.10.2022 г. ищецът уточнил, че кучетата били предадени на СНЦ „Лъки хънт фондейшън“, който е собственик на приюта, където животните били настанени, но последният се стопанисвал от фондацията въз основа на договор за безвъзмездно ползване и разходите били извършени именно от нея, като тя е субектът, който реално е държал животните предмет на договора за влог. Съдът е установил, че с определение от 14.12.2022 г. първоинстанционният съд е дал ново указание на ищеца да обоснове активната си легитимация, в изпълнение на което с молба от 17.01.2023 г. ищецът е изложил твърдения, че фондацията претендира разноските, не защото приютът е неин, а защото тя реално ги е сторила, като правно легитимирано да претендира разноските било лицето, което ги е направило, а не лицето на което са предадени животните. Посочено било, че органите на държавата във всеки момент са били наясно кое юридическо лице извършва разходите за отглеждане на животните. При така наведените твърдения в исковата и уточнителните молби, както и с оглед отправения петитум въззивният съд е приел, че нередовностите на исковата молба не били отстранени- от една страна се сочело наличието на облигационна връзка между държавата и СНЦ, имаща характеристиките на договор за безвъзмезден влог на движими вещи с особени качества (отнетите в полза на държавата кучета), а от друга страна били налице твърдения, че без възлагане от държавата и без посочване на правното основание за това, животните били предадени от влогоприемателя СНЦ на фондацията, която започнала да изпълнява задълженията по стопанисване на кучетата, във връзка с което е извършила разходи, като представителите на държавата са знаели за това. Изложени са съображения, че от една страна можело да се приеме, че е налице изпълнение на чуждо договорно задължение (на влогоприемателя СНЦ), но без да е посочен конкретен правен интерес за това изпълнение от ищеца. От друга страна можело да се приеме, че е налице водене на чужда работа без натоварване, но при неизясненост на отношенията между влогоприемателя и ищеца и при наличието на твърдяната договорна връзка между Държавата и СНЦ. Прието е, че не било възможно едновременното съществуване на едно и също по характер вземане въз основа на договорно и на извъндоговорно основание, а при неопределеност на основанието на предявеното вземане, съдът не бил в състояние да подведе противоречивите факти под хипотезата на конкретна материалноправна норма. Отделно от това е посочено, че искът по чл. 59, ал. 1 ЗЗД (правна квалификация на иска, посочена в частната жалба, която не обвързвала съда) бил субсидиарен и като такъв допустим само когато липсва друго правно основание за защита на засегнатото право на вземане. Предвид изложеното, въззивният състав е потвърдил първоинстанционното определение, с което производството по делото е прекратено. Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, разрешаването на който е обуславящо правните му изводи в обжалвания акт, респ. от разрешаването на който зависи изходът на спора по частното производство, и по отношение на който правен въпрос, представляващ общо основание, е налице и някое от допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Върховния касационен съд, трето г.о., намира следното: Поставения в изложението първи въпрос за интереса на ищец твърдящ, че притежава изискуемо вземане срещу ответника да предяви осъдителен иск за вземането, обуславя допускането на касационно обжалване на атакуваното определение. Съшия е изводим от решаващите мотиви на съда, изложени при обсъждане на наведените в исковата и последващите уточнителни молби твърдения, касаещи редовността на исковата молба. В теорията и практиката няма никакво съмнение, че правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на осъдителните искове, както и че преценката си относно наличието на правен интерес, съдът извършва въз основа на твърденията на ищеца, които той е изложил в исковата си молба. Интересът е налице, когато ищецът твърди, че притежава изискуемо притезание срещу ответника, което последният не удовлетворява. Следва да се посочи, че истинността на твърденията на ищеца, както и това дали сочения ответник е материалноотговорен по така предявения осъдителен иск са въпроси касаещи основателността на иска. В исковата молба ищецът следва да индивидуализира спорното материално право, чрез основанието и петитума на иска. Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти /страни по материалното правоотношение/, посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание /в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна/ и вида на търсената защита. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. При констатирани нередовности на исковата молба съдът, прилага разпоредбата на чл.129 ал.2 ГПК, вр. с чл.127 ал.1 и чл. 128 ГПК, като я оставя без движение, с указания за отстраняването на дефектите в срок. В случая в исковата молба, уточнена с последвалите молби на ищеца /след дадени му указания от първоинстанционния съд по чл.129 ал.2 ГПК/, претенцията е посочена ясно – с правопораждащи юридически факти, искане и страни. Във връзка с последните дадени на 14.12.2022 г. от първоинстанционният съд указания на ищеца да обоснове активната си легитимация, с молба от 17.01.2023 г. ищецът е заявил изрично, че претендира разноските за отглеждане на процесните /отнети в полза на държавата/ общо 18 броя кучета порода „питбул-териер“ от Държавата, представлявана от министъра на финансите, защото реално ги е направил, въпреки че по договор за влог между ответника и трето лице- СНЦ „Лъки хънт фондейшън“, животните били предадени на последното. Липсват твърдения, претенцията на ищеца да се основава на договорно основание с държавата. С това същия е изпълнил дадените му от съда указания, като в максимална степен е изяснил защо поддържа претенцията си срещу ответника и на какво е основана тя. В тази връзка следва да се посочи, че определението за прекратяване производството по делото на основание чл.129, ал.3 от ГПК следва да се разглежда във функционална връзка и обусловеност с определението за оставяне исковата молба без движение за отстраняване на нередовността й. Доколкото указанията дадени от съда са били изпълнени от ищеца, не е било налице основание за прекратяване на производството в хипотезата на чл.129, ал.3 от ГПК. С оглед изложеното, даденото от въззивния съд разрешение се явява неправилно и атакуваното определение следва да бъде отменено, а делото върнато на Варненския окръжен съд, за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид на горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение