Определение № 793 от 13.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2195/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Г. К. К. чрез процесуалния му представител – адв. И. К. срещу решение № 83/06.06.2022 г ., постановено по в. т. д. № 32/2022 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е оставено в сила решение № 27/20.12.2021 г. по търг. дело № 38/2021 г. на Окръжен съд – Ловеч, постановил отхвърляне на иска му за обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 23.09.2020 г ., предявен срещу застрахователя по ГО за сумата от 40 000 лв ., ведно със законната лихва върху сумата от датата на исковата молба - 25.05.2021 г. до окончателното изплащане.

Касаторът Г. К. поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди, че независимо от това, че при ПТП е претърпял множество увреждания като мозъчно сътресение, контузия на коляно и на гръден кош, множество счупвания на ребра, съдът неоснователно е приел въпреки събраните доказателства, че няма доказани увреждания и че вина за произшествието има единствено и изключително той, а не другия водач, срещу когото е издадено и влязло в сила наказателно постановление. Сочи, че по наведеното възражение за съпричиняване от Т. М. Т. няма никакви мотиви. Поддържа, че не могат да бъдат споделени изводите, че няма основания за претенция за непозволено увреждане и неслучайно органите на КАТ са съставили АУАН и НП от 06.10.2020 г. на водач № 1- Т. Т., който приемат за виновен за произшествието, и чиято вина се установява и от констативния протокол за ПТП под № 1688261. Твърди, че протоколът изцяло противоречи на заключението на САТЕ, което е изготвено една година след произшествието и вещото лице е работило само по предположения и догадки на водача Т. М. Т.. Според жалбоподателя автотехническата експертиза е изготвена едностранно и изцяло с цел да обслужва интересите на виновния водач. Поддържа се в жалбата и че не са обсъдени показанията на свидетелите на инцидента – съпругата и тъщата на ищеца нито относно здравословното му състояние след ПТП, нито относно механизма му. Твърди, че не са изяснени уврежданията му с изслушаната съдебно - медицинска експертиза, изготвена от вещо лице, което не е ортопед и което въпреки амбулаторния лист не е изяснило, че фисурата не е само спукване, но и костна пукнатина с необходимо време за лечение. Предвид горното претендира отмяна на въззивното решение.

В приложеното към касационната жалба изложение на основания за допускане на касационно обжалване, касаторът е посочил, че АС – Велико Търново се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС: 1. „ Може ли заключението на вещото лице да почива на предположения ?“; 2. „ Длъжен ли е съдът да допусне допълнителна или повторна експертиза при наличие на изрично оспорване от страна на ищеца, формулирано негово искане, при наличие на данни по делото, които сочат противоречие в установените данни от двете експертизи ?; 3. „ Следва ли първоинстанционният и въззивният съд да съобразят достоверността на свидетелските показания съобразно данните по делото и евентуалната заинтересованост от изхода на производството на свидетел, предизвикал ПТП ? 4. „ Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа за справедливост ?; 5. „ Какви са критериите за определяне на справедливо обезщетение като същите бъдат съобразени с ППВС 4/68 г. и решение по т. д. № 507/15 г. на ВКС. Касаторът поддържа, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ППВС 4/1968 г ., решение по т. д. № 507/2015 г ., решение по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, 2 т. о ., решение по т. д. № 2143/2014 г ., 1 т. о ., по т. д. № 2908/2015 г ., 1 т. о. и по т. д. № 44/2012 г. Предвид горното претендира отмяна на решението на въззивния съд и уважаване изцяло на предявения иск.

Ответникът по касационната жалба – Застрахователна компания „ Лев инс “ АД оспорва жалбата по съображения, подробно изложени в писмен отговор от 08.09.2022 г. чрез процесуалния си представител юриск. К. И. като поддържа, че не са налице основания за допускане на подадената жалба до касационно разглеждане.

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, изложени са касационни основания по чл. 281 ГПК и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Велико Търново е посочил, че първоинстанционният съд е изяснил правилно фактическата обстановка въз основа на всестранен и подробен анализ на всички събрани доказателства и направените правни изводи съответстват на приетата фактическа обстановка, като въззивната инстанция ги споделя и възприема изцяло с оглед чл .272 от ГПК. В обжалваното решение АС-Велико Търново е посочил на стр.5, че направените от „Плевенски окръжен съд правни изводи съответстват на приетата фактическа обстановка“, а обжалваното решение е постановено от ОС-Ловеч. В обжалваното решение на стр. 3 и 4 от същото подробно са обсъждани допълнителна искова молба от ищците и допълнителен отговор от ответника ЗД „Евроинс“ АД, които очевидно не са свързани с настоящото дело. Въззивният съд е посочил като свои мотиви, че „ възраженията и доводите във въззивната жалба са неоснователни и недоказани, тъй като обжалваното решение не страда от такива пороци“ / стр.6 от решението/ и го е потвърдил.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал .1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е решен в противоречие с Тълкувателно решение или решение по чл. 290 от ГПК, което е постановено по същия правен въпрос. Правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съдебен състав намира, че поставения от касатора материалноправен въпрос – за критериите за определяне на справедливо обезщетение не е обвързан с конкретното произнасяне на въззивния съд, тъй като с обжалваното решение не е присъдено обезщетение, за да се преценява дали същото отговаря на критериите по чл. 52 от ЗЗД. Този въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил изхода на спора.

Изложените от касатора процесуални въпроси / от първи до четвърти включително/ съдът намира, че са обусловили изхода на спора, доколкото въпреки надлежно заявено по въззивната жалба оспорване на САТЕ, възражение относно компетентността на вещото лице по СМЕ, че не е ортопед, т.е. със съответна на твърдените травми компетентност, както и доводите, свързани с обсъждането и кредитирането на свидетелските показания за процесното ПТП, като обоснованост на заключението само едностранно на показанията на единия водач и противоречие с писмените доказателства по делото, Великотърновски апелативен съд не е изложил конкретни мотиви. ВКС намира, че поставените от касатора процесуални въпроси, следва да бъдат преформулирани по следния начин:

1. „Какво е задължението на въззивния съд при сезиране с доказателствени искания при твърдени процесуални нарушения, допуснати от първата инстанция?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и съобразно твърденията на страната за порок при кредитиране на свидетелски показания от заинтересовано от спора лице и необосновност на заключението на експертизата и противоречието й с писмените доказателства?“

По първия процесуален въпрос, който е обусловил изхода на спора във въззивната инстанция, е налице практика на ВКС, включително и приетото в т.3 на ТР 1/2013г., че при съответно оплакване за допуснато процесуално нарушение при първоинстанционното разглеждане на делото, въззивният съд може и служебно да назначи експертиза, когато тя е необходима за изясняване на делото, без да е обвързан от ограниченията на чл. 266 ГПК. Налице е практиката на ВКС по чл.290 ГПК, че когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за процесуално нарушение на първата инстанция, въззивният съд е длъжен да събере онези относими и допустими доказателства, които са били поискани своевременно и които не са били събрани поради процесуалното нарушение, като в този смисъл са постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 306 от 09.10.2013 г. по гр. д. №1851/2013 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 147 от 08.05.2014 г. по гр. д. № 5659/2013 г. на ВКС, ІV г.о. решение №26/19.03.2018г. по гр.д.№554/2017г. на ВКС, 4 г.о. и др. Следователно първият въпрос отговаря и на общия критерий по чл.280, ал.1 от ГПК и на допълнителния селективен критерий по чл.280, ал.1 т.1 ГПК.

Вторият процесуален въпрос също е обусловил изхода на спора и отговаря на критериите за допускане до касационно обжалване. По приложението на чл. 172 ГПК е налице непротиворечива практика на ВКС, обективирана в решение по гр. д. № 3244/2016 г ., IV г. о. / с цитирани в него решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /, решение по гр. д. № 1499/2018 г ., IV г. о. и др ., според която съдът е длъжен да извърши преценка за обективността на показанията на заинтересовани от изхода на делото лица и доколко поведението на свидетелите и данните по делото изключват заинтересоваността им да е повлияла на достоверността на показанията им, като не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но трябва да аргументира защо ги кредитира, или защо ги отхвърля и съответно какво приема за установено по отношение на правно релевантните факти. Както се посочва изрично и в постановеното, служебно известно на състава решение № 159/22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на ТК, 2 т. о. на ВКС, с доказателствена стойност се ползват и показанията на лицата по чл. 172 ГПК и само това, че единият свидетел твърди противното на това, което казва другият по отношение на относими към спорното право факти и се намира в близка родствена връзка със страната, посочила го за свидетел, без съдът да е изложил мотиви защо приема, че именно този свидетел не е безпристрастен и не възпроизвежда вярно възприетите факти, не е достатъчно, за да се отрече достоверността на казаното. Съгласно горецитираната практика на ВКС необсъждането във въззивното решение на показанията на всеки един от разпитаните свидетели и неизлагането на съображения защо приема едните за достоверни, а другите отхвърля без аргументация за онези обективни обстоятелства, които са свързани с възприемане на установяваните факти, изключва формираното въз основа на преценката вътрешно убеждение на решаващия съд, което е негово суверенно право, но не е произволно, а трябва да е в съгласие с процесуалния закон, изискващ постановеният съдебен акт да е обоснован и убедителен.

Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивната инстанция да обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните е относим, предвид направените оплаквания във въззивната жалба на ищеца и значението му за формиране на фактическите и правни изводи на въззивния съд и прилагането на относимите правни норми, като в постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. други решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички относими и релевирани своевременно възражения и доводи на страните, като прилагането на разпоредбата на чл. 272 ГПК, в която е предвидена възможност при потвърждаване на първоинстанционното решение да се препрати към мотивите на първата инстанция, не освобождава въззивния съд от задължението да изгради свои фактически и правни изводи за съществуването на спорното право, да обсъди възраженията и доводите на страните и да изрази становището си.

С оглед горното ВКС намира, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като е постановено в отклонение от даденото разрешение в практиката на ВКС по поставените процесуалноправни въпроси, така както са преформулирани от съда.

Допускането на касационно обжалване по преформулираните въпроси на касатора изключва обсъждането на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение като основание за допускане по чл. 280, ал.2 от ГПК.

Ищецът е освободен от заплащане на държавна такса за съдопроизводството на основание чл. 83 ал.1 ГПК и няма основание да се изисква внасяне на такава с настоящото определение.

Воден от горното Върховният касационен съд, Второ т.о.