Определение № 1332 от 19.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2692/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от С. Л. К. и В. И. К., против решение № 121 от 06.03.2024 г. по гр. дело № 1177/2023 г. по описа на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено отхвърлителното първоинстанционно решение на Петрички районен съд по предявен от тях против А. Л. С. иск по чл. 109 ЗС за премахване на едноетажна тухлена постройка, разположена по южна улична граница на поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място].

Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Аргументират касационните основания с неправилно възприета от въззивния съд фактическа обстановка, а въз основа на нея и на погрешно направени правни изводи за липса на неоснователно поведение на ответника, създаващо пречки за упражняване правото им на собственост, каквито са установени поради попадане на постройката в частта от поземления имот, разпределена им за ползване, и неправилното отводняване от същата, засягащо собствената им в имота жилищна сграда. Искат отмяна на въззивното решение. Претендират разноски.

По искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване навеждат в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК очевидна неправилност на решението съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, изведена от вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съд за недоказаност на попадането на процесната постройка в частта им от имота, разпределена за ползване, и при оценката на свидетелските показания. Посочват и специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК излагат, че:

• „искът по чл. 109 ЗС представлява форма на защита срещу конкретно действие на ответника, което да е от такъв порядък, че без основание да създава пречки за ползване на вещта, притежавана от ищеца“, а въззивният съд в противоречие с ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. дело № 10/1984 г. на ОСГК на ВС и решение № 92 от 01.12.2017 г. по гр. дело № 4715/2016 г. на ВКС, II г.о., e направил извод, че липсва такова действие;

• твърдят, че обжалваното въззивно решение е постановено в противоречие и с решение № 5 от 12.06.2017 г. по гр. дело № 2844/2016 г. на ВКС, I г.о., по въпроса дали съществуването на процесната постройка създава пречки на ищците съгласно твърдяното в исковата молба, както и

• с решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр. дело № 896/2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. дeло № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. дело № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о., ППВС № 7/1965 г., т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. дело № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС по процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК се позовават на решение на ЕСПЧ от 25.11.2010 г. по делото „М. и др. срещу България“, в противоречие с което въззивният съд не е изследвал интензивността, продължителността на неудобството, психическото и физическото въздействие на неправомерното поведение.

В контекста на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формулират следните въпроси:

• следва ли при наличие на подписан от страните по делото договор за разпределение право на ползване на недвижимия имот, в който страните са определили своите площи за ползване, на базата на приложена към него скица, съдът да изследва наличието и на останалите предпоставки по чл. 109 ЗС или следва при установяване на сграда, собственост на едната страна, която навлиза в имота, разпределен за ползване на другата, да констатира само тази предпоставка и да уважи иска по чл. 109, и

• незаконността на строежа, респективно дали същият представлява търпим строеж или не, има ли съществено значение по отношение на страната по делото, в чийто имот същата тази сграда съществува.

Ответникът по касационната жалба – А. Г. С., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала писмен отговор, в който е изложила съображения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на подадената касационна жалба. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ПК, поддържани в изложението, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник с редовно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от касаторите против А. С. иск по чл. 109 ЗС за премахване на собствената й едноетажна тухлена постройка, неотразена по КККР на [населено място], разположена по южната улична граница на поземлен имот (ПИ) с идентификатор *, от собствеността на който имот страните притежават идеални части. Искането им е обосновано с твърдения, че процесната постройка представлява незаконен строеж, който попада в отредената им, съгласно договор за разпределение на ползването от 07.08.2012 г., част от поземления имот и поради липсата на правилно отводняване уврежда мазилката и основите на собствената им двуетажна жилищна сграда с идентификатор **, като това им пречи да упражняват собственически си правомощия върху ПИ и сградата тяхна собственост.

Ответникът А. С. е оспорила иска.

За да приеме за неоснователен иска по чл. 109 ЗС и да потвърди първоинстанционното решение, Благоевградски ОС, след преценка на твърденията на страните и събраните по делото доказателствени средства за установяването им, е приел от фактическа страна, че страните са съсобственици на ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], по отношение на който на 07.08.2012 г. е сключен договор за разпределение на ползването му по чл. 32 ЗС с нотариална заверка на подписите на съсобствениците, измежду които и страните по производството. По същия С. К. и М. В. са получили за общо ползване част от имота с площ 389 кв.м, обозначена като дял „А“ по скицата към договора, а ответницата А. С. и останалите страни по договора са получили за общо ползване част с площ от 391 кв.м - дял „Б“ по скицата.

Въззивният съд е установил въз основа на приетото от първоинстанционния съд заключение на съдебно-техническа експертиза, че процесната постройка представлява масивна стопанска сграда на един етаж от допълващото застрояване, с площ 17.41 кв.м, тухлени стени, неизмазана, без покрив, но с изградена стоманобетонова покривна плоча, разположена на равнището на тротоара на [улица], и без строителни книжа, но определена при данните за техническите й особености и построяване през 1984 г. като „търпим строеж“. Посочено е за установено въз основа на фактическите констатации от експерта, включително и извършения от него оглед, че постройката се е ползвала към този момент за склад и имала вътрешна тоалетна, отводняването от която се насочвало към градската канализационна мрежа. Постройката нямала улуци, но върху покривната й плоча имало изпълнена циментова замазка с лек наклон, осигуряващ оттичане на водата към улицата, за което свидетелствали и М. О. и Т. С.. Въззивният съд е обсъдил и дадените показания на св. В. Н. и Й. К., като е възприел същите за достоверни относно наличие на влага и мухъл в къщата на ищците и за астматично заболяване на В. К., но е приел за недоказана причината за тях да са непоставените улуци и липсата на отводняване от постройката, предвид установения от експертното заключение и свидетелски показания достатъчен наклон на покривната плоча, осигуряващ оттичане на водата към улицата.

Въз основа на преценката на експертното заключение и в съвкупност с другите доказателствени средства е прието от въззивният съд, че поземленият имот със застроени от страните жилищни сгради и други на допълващо застрояване е фактически разделен със съществуваща и материализирана на място в него между сградите на страните вътрешна ограда, част от която минава по (представлява) стената на процесната постройка, построена през 1984 г. Посочено е, че последната отстоява на 2.80 м от жилищната сграда, ползвана от ищците (сега касатори), и че според скицата към договора от 07.08.2012 г., в който същата не е отразена като сграда на допълващо застрояване в имота, но и не е предвидено премахването й, попада частично в площта (дял А), разпределена по скицата за ползване от ищеца С. К. и М. В., последната трето на производството лице и праводател на ищците, на 13.83 кв.м, а останалите 3.58 кв.м попадат в площта на ответника и другите съсобственици (дял Б), поради което ползваната от ищците част от имота е с 13.83 кв.м по-малко от площта по скицата към договора. При изложеното и предвид извършеното отпреди разпределение на ползването на поземления имот и фактическо съществуващото такова по вътрешната ограда в имота между сградите в индивидуална собственост на съсобствениците, въззивният съд е приел за установено, че поземленият имот е разпределен за ползване между съсобствениците по съществуващата отпреди въз основа на друго осъществено разпределение вътрешна ограда, т.е. по граница между частите от имота, която минава по стената на процесната постройка, попадаща по тази граница в частта от имота, разпределена за ползване от ответника А. С..

При така приетото за установено въззивният съд е посочил, че не е налице поведение на ответника А. С., което да е противоправно и като такова да създава пречки за ищците С. К. и В. К. да ползват собствените им имоти – разпределената им за ползване част от имота и намиращата се в нея двуетажна жилищна сграда, пълноценно, респективно те да търпят ограничение при упражняване на правото им да ги ползват. Изложил е съображения за изведена воля на съсобствениците на имота границата между разпределените за ползване части на поземления имот да минава по стената на процесната постройка и по която тази постройка попада в частта, разпределена за ползване от ответника А. С., а не в тази на ищците, и за несъответствието на които части с дяловете в съсобствеността, законът предвижда възможност за парично обезщетение. Затова при липсата на пречене за ищците да упражняват пълноценното правото си на собственост, е посочено, че характерът на постройката – дали тя е законна или не, е без значение, а и тя не водила и до липсата на твърдяното отводняване и създаване на влага и мухъл в намиращата им се в поземления имот и разпределената им за ползване част от него жилищна сграда. Посочено е, че дори и да се приеме, че причината за последното е липсата на отводняване от процесната постройка, последното не предпоставя премахването й. Така при липсата на поведение на ответника А. С., с което да се пречи на ищците С. К. и В. К. да упражняват правото си на собственост както върху разпределената им за ползване част от поземления имот, така и върху двуетажната жилищна сграда в нея, въззивният съд е приел иска по чл. 109 ЗС за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.

Касационното обжалване на въззивните решения при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК се осъществява при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

При така установеното задължително тълкуване се налага извод, че посоченото от касаторите в изложението към касационната жалба относно защитата по негаторния иск като първи въпрос не осъществява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като посоченото от тях не само не съдържа формулиран правен въпрос и такъв не може да се уточни от касационната инстанция, но и защото дали и доколко конкретното въздействие (действие или бездействие) създава пречки или смущава упражняването на собственическите правомощия по смисъла на чл. 109 ЗС е фактически въпрос, чийто отговор е поставен в зависимост от събраните по всяко конкретно дело доказателствени средства и установените въз основа на тях факти. Липсва общата предпоставка и по отношение на втория въпрос, който също е от фактологично естество, т.е. няма характер на въпрос по прилагането на закона. Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда посоченото специално селективно основание за това. С оглед спазването на принципа за диспозитивното начало съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касаторите или от посочените от него факти и обстоятелства. Не е налице и противоречие с посоченото по тези въпроси в изложението ТР № 31 от 06.02.1985 г. по гр. дело № 10/1984 г. на ОСГК на ВС. Посочените в изложението решение № 92 от 01.12.2017 г. по гр. дело № 4715/2016 г. на ВКС, II г.о., и решение № 5 от 12.06.2017 г. по гр. дело № 2844/2016 г. на ВКС, II г.о., са постановени при различна фактическа обстановка и дават отговор на правни въпроси, различни от тези, които са се опитали да формулират касаторите, поради което и те не могат да изпълнят основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

Третият въпрос – процесуалноправен, свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, е обуславящ за изхода на делото, но същият е решен в съответствие с посочената от касаторите тълкувателна и казуална съдебна практика по чл. 290 ГПК на ВКС. Трайно е разбирането в практиката на ВКС, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения. Изложените в обжалваното въззивно решение фактически изводи са направени въз основа на преценка и анализ на събраните доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност, извършени от въззивния съд при съблюдаване на връзките помежду им и следващите се от тях изводи и при обсъждане на всички относими доводи и възражения на страните. По този начин въззивният съд е изпълнил задълженията, регламентирани в нормите на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и разясненията в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС за мотивиране на акта. Не кореспондира със съдържанието на мотивите соченото от касаторите процесуално нарушение за необсъждане на оплакването им, че процесната постройка навлиза в частта им от поземления имот с по-голямата си част и им създава пречки да я използват пълноценно. Същото е обсъдено и намерено за неоснователно при тълкуване и извеждане съгласно чл. 20 ЗЗД на волята на съсобствениците на поземления имот, респективно на ищците като част от тях, относно извършеното разпределяне на ползването му помежду им и границата между разпределените за ползване части на имота, съобразявайки клаузите на договора и посочената в него и материализираната на място вътрешна ограда, част от която минава по (представлява) стената на процесната постройка. Изложеното, както и останалите доводи на касаторите по този въпрос са израз на техните оплаквания за неправилна преценка на доказателствата и необоснованост на изводите на решаващия съд за неустановяване на неоснователно действие, което да смущава правото им на собственост, обуславящи евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които касационният съд не разглежда във фазата за селекция на касационната жалба.

Предвид липсата на формулиран правен въпрос, не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Освен това практиката на ЕСПЧ не е сред посочените в чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК актове, обуславящи допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Липсва основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол и по формулираните въпроси за обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва обосновка на значението на поставените два въпроса за точното прилагане на закона и развитието на правото. По тях не се твърди да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика на Върховния касационен съд, която следва да бъде изоставена, настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика, или непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която да налага създаването на съдебна практика.

По въпросите е формирана и трайна практика на ВКС, включително тълкувателна, съгласно която за основателността на иска по чл. 109 ЗС не е достатъчно да бъде установено неоснователно въздействие (действие или бездействие) от страна на ответника по негаторния иск, но и че това негово поведение пречи на ищеца да упражнява правото си на собственост в пълен обем, като му създава пречки за използването на собствения му имот по-големи от обикновените (чл. 50 ЗС), преценката за които е конкретна по всяко дело (т. 3 от ТР № 4 от 6.11.2017 г. по тълк. дело № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС, решение № 115 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 3769/2019 г. на ВКС, I г.о., решение № 33 от 06.04.2010 г. по гр. дело № 27/2009 г. на ВКС, ІІ г.о.). Именно с тази практика се е съобразил въззивният съд, като не е придал решаващо значение на незаконността, респективно търпимостта на строежа – в настоящия случай на процесната постройка на допълващото застрояване в имота, която е приел, че не попада в частта, разпределена за ползване на ищците С. К. и В. К. (сега касатори) и така не противоречи на установения правен режим на ползване на имота, водещо до накърняване правата им като съсобственици на поземления имот.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на обжалвания съдебен акт, която предполага неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Тя е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая, при прочита на въззивното решение и предвид изложените по-горе доводи, не се констатира поддържаното от касаторите вътрешно противоречие в мотивите на въззивния съдебен акт, които да водят до явната му необоснованост. Ясно е от изложените в него мотиви на въззивния съд, че съществува разминаване между границата на ползване на частите на поземления имот по фактически съществуващата между сградите на съсобствениците вътрешна ограда, материализира на място и установена от експертното заключение (а и от свидетелските показания), и разделителната линия по скицата към договора, но и че при него се извежда воля на съсобствениците на имота (част от които са и страните по производството) въз основа на клаузите на договора, които не предвиждат премахване на процесната постройка, и посочената в договора и материализираната на място вътрешна ограда, че границата между разпределените за ползване части на имота минава по стената на постройката на ответника А. С.. При така приетото разпределение на ползването на поземления имот по чл. 32 ЗС съдът е извел извод, че същата не създава надхвърлящо установеното между страните ограничение на собствеността. Изводът на съда за липса на неправилно оттичане на водите е част от преценката на доказателствата по делото и доводите на страните по негово вътрешното убеждение, като същият е изложил систематизирано и ясно на кои от доказателствата при съвкупната им преценка дава вяра и кои не кредитира, поради което и в тази част мотивите му не са явно необосновани.

Не са налице основанията за допускане до касационно обжалване на решението и по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, за които съдът следи служебно. Въззивното решение е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни искова молба и въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт.

При този резултат на ответника по касация – А. С., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се присъдят своевременно претендираните разноски по производството пред касационната инстанция в размер на 1200 лева, представляващи адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 02.07.2024 г.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.: